Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (18)

18. За Зенон

Как броим? Как сме се научили да броим? Това, което правим като броим, същото ли е като когато се учим да броим?

Съществуват два начина да научиш дете да брои. Единият е да сложиш копчета едно до друго в редичка (Колко дълга ли? — Това се уточнява по-късно.) и да накараш детето да мести пръстче отляво надясно, като първо поставиш показалеца на едната му ръка (действа се само с едната ръка) на най-лявото копче и в същото време произнасяш думата (номен, название) едно от даден списък, после поставяш пръстчето на следващото копче и произнасяш следващото по ред в списъка — две, и така нататък, докато детето схване идеята (каква е идеята ще стане дума по-нататък), при което вече може да се каже, че детето се е научило да брои. Списъкът от названия, за които става дума, варира в различните езици, но във всички случаи се приема, че е безкраен.

 

 

Значи имаш късмет, каза тя. Пауза. Нямаш представа що за човек си, нали?

 

 

Алан вярва, че тъй като сеньор К. таи похотливи мисли към мен, той заслужава, за да бъде вразумен, шест яки тояги по кльощавия му задник (не го каза на глас, но аз знам, че съм права). Но дали похотливите мисли са чак толкова похотливи, питам се аз, когато си вече стар и не можеш да ги осъществиш и, все едно, ги държиш заключени в тяхното си там измерение? В края на краищата, в тоя свят какво му остава на един възрастен мъж, освен похотливите мисли? Сеньор К. не може да ги спре, защото ме желае, също както и аз не мога да се спра, когато съм желана. Освен това на Алан много му харесва, когато ме зяпат други мъже. Няма да си го признае, но знам, че е така. Ти си моя, нали, казва ми той, щом ме вземе в обятията си. Нали? Нали? И стиска китките ми до болка. Твоя съм, винаги твоя, изпъшквам задъхано, и той свършва, след което свършвам и аз. Така стоят нещата между нас. Огнена страст.

 

 

Вторият начин е да се сложи едно копче пред детето и да го накарате да произнесе първото название (едно) от списъка, после да сложите второ копче, и така нататък, докато детето схване идеята.

Детето схваща идеята по индукция, но каква е идеята? Идеята е, че, макар списъкът да е безкраен (и следователно не може нито да се запомни, нито да се научи), отделните нови названия в него са много малко на брой; още повече че списъкът е добре подреден и в него има система, като отделните названия се комбинират и прекомбинират според правило — правило, което ви казва как, като разполагате с названието на числото на копчето, върху което стои пръстът ви, може да предвидите названието на следващото копче (първи образователен метод); или пък ще ви каже как, като имате последното произнесено название, да предвидите кое название трябва да произнесете когато бъде поставено следващото копче (втори образователен метод).

В англоезичните общества, които използват почти универсалната десетична система на броене, правилото ви казва, че трябва да запаметите само дванайсет названия в последователен ред (едно, две… единайсет, дванайсет), след което вече ще можете да съставите (възприемайки го като създаване или предвиждане) продължението на списъка. Но дори и това е повече от необходимото. На теория ви стигат само две числа — едно и две, или дори само едно — едно, плюс концепцията за прибавяне (прибавя се едно към нещо).

Съществува и друг, по-стегнат и независим от езика начин да се разкаже същата история, като се използват не названия на числа, а абстрактни символи (абстрактни в смисъл, че не са свързани с гласов символ) — 1, 2, 3… Цената на тази краткост е липсата на връзка с гласа на учещия, който повтаря едно подир друго названията от списъка, докато докосва копчетата.

 

 

Така е, нямам, отвърнах. Тя беше права. Току-що абсолютно същата мисъл ми беше минала през ума: че докато аз много ясно усещах физическото й същество — както това, което представлява сега, така и онова, в което щеше да се превърне един ден, по същия начин, по който човек може да има съвсем ясна представа за едно цвете, за неговата сияйност, храброто му разпъпване и мястото му в света, но нямах истинска представа какво се крие в ума на тази жена, по която — без съмнение поради собствената ми скука, собственото ми безделие и собственото ми празноглавие — се увлякох до такава степен, до каквато може да полудее мъж след като сексуалният му нагон вече се е успокоил и е останала само една витаеща несигурност за това какво всъщност преследва, какво всъщност очаква да получи от обекта на страстното си запленение.

 

 

Сред някои от последните мнения на сеньор К. има едно, което ме стъписа и ме накара да се зачудя дали пък не го бях преценила погрешно. Става дума за секса с деца. Не че го защитава, но не го и порицава. Питам се тогава, дали пък това не е начин да подскаже, че сексуалните му предпочитания са в тази посока? Защото иначе за какво му е притрябвало да пише на тази тема?

Мога да го разбера защо се възбужда при вида на миньонче като мен. Това се случва с повечето мъже. И аз щях да се чувствам така, ако бях мъж. Но малки момиченца… това е нещо съвършено различно. Виждала съм достатъчно възрастни мъже с малки момиченца във Виет Нам, дори повече от достатъчно.

Неговите съображения — които уж се отнасят до порнографията, но като че повече става дума за секс — звучат така: снимането на филм, в който мъж прави секс с дванайсетгодишна, с истинско дванайсетгодишно дете, трябва да се забрани — тук той няма колебания, тъй като сексът с малолетни, дали пред камерата, или не, е престъпление. Но ако става дума за седемнайсетгодишна, която се прави на дванайсетгодишна, тогава нещата стоели другояче. Ако в секс-сцена играят актьори на такава възраст, че даденото от тях съгласие да е законно и валидно, това изведнъж се превръщало в изкуство, а щом е изкуство, значи е о’кей.

Първата ми мисъл беше да отида при него и да му кажа: Откъде знаеш, че актриса, която прилича на дете и играе ролята на дете, не е всъщност дете? Откога филмовите надписи с имената на участниците дават и годините им в скоби, а може би и нотариално заверени свидетелства за раждане? Я слез на земята!

 

 

От мига, в който на ученика му стане ясно, тоест схване правилото за именуване на следващото число, цялата математика се разкрива пред очите му. Цялата математика почива върху моята способност да броя — моята способност, когато ми е дадено названието N, да мога да посоча N+1, без предварително да знам названието му и без да уча наизуст някакъв безкраен списък. Голяма част от математиката се състои от умни хитрини за пренасяне на ситуации, в които не мога да броя (не мога да назова следващия елемент от серията, например следващото ирационално число), в ситуации, в които мога да броя.

Повечето практици в математиката я упражняват, изхождайки от схващането, че ние съставяме числата в крачка, тоест без да се замислим: като имаме едно, веднага можем да образуваме две, като прилагаме правилото прибави едно към даденото число (едно). След това образуваме три, като прилагаме същото правило към наличното вече две; и така нататък, до безкрай. Числата не стоят някъде там в очакване да бъдат открити (в очакване да им дойде редът с напредването на процеса на броене): като следваме правилото, ние фактически ги създаваме от нищото, едно подир друго, до безкрай.

 

 

Ето какво е преимуществото да бъдеш скромна машинописка. И тогава, сякаш прочела мислите ми, тя каза: Докато тя по необходимост изучава най-съкровените дълбини на нейния Сеньор, нейният Сеньор няма никаква представа за душевния живот на неговата машинописка.

 

 

Накарах Алан да изслуша лентата и той веднага напипа за какво става дума. Алан е много умен, за нула време отся същността от брътвежите. Той се опитва да разграничи действителността от перцепцията, така ми каза Алан. Но от друга страна всичко е перцепция. Това го доказва Кант. Това е Кантианската революция. Ние просто нямаме достъп до ноумена. Затова в крайна сметка целият живот се явява серия възприятия. Същото е и с филмите, само че на части от по двайсет и четири възприятия в секунда, уловени от механично око. Ако публиката в залата приема, че има изнасилване на дете, тогава значи има изнасилване на дете, и точка по въпроса. По силата на социалния консенсус — край на историята. А ако има изнасилване на дете, тогава щрак белезниците, отиваш в пандиза — ти и твоите финансови благодетели, и твоят режисьор, и целият снимачен екип, всички се оказват съучастници в престъплението — такъв е законът черно на бяло. Докато, ако публиката не е измамена, ако актрисата има големи цици и става ясно, че е зряла жена, която се прави на малка, тогава вече нещата са други, тогава имаме налице неудачен филм, и толкоз.

 

 

Излиза, че названията на числата не са съвсем като думите в езика, въпреки че, без съмнение, принадлежат към езика. Речникът на всеки език вече загатва, че названията на числата не са като другите думи, с това, че вписва само някои от тях. Например, няма речник на английския език, в който да намерите думата двайсет и три. Обикновените думи, за разлика от названията на числата, са съставени от малко или много произволно избрани звуци. Така че за английския език няма да има кой знае каква разлика, ако думата krap замени думата park, в случаите където park се среща.

 

 

Стъпвай внимателно, предупредих я. Може би виждаш по-малко от моите съкровени дълбини, отколкото си въобразяваш. Не е задължително мненията, които преписваш, да идват от най-съкровените ми дълбини.

 

 

Значи, ако произвеждаш добра детска порнография, искам да кажа убедителна порнография, отиваш в затвора, но ако правиш лоша детска порнография, не отиваш — така ли се получава, попитах.

Ами, може и така да се обобщи, казва ми Алан, всеки сам решава какъв риск да поеме. Правиш скапан филм и не правиш пари, но и не отиваш в затвора. Правиш добър филм и имаш потенциалната възможност да натрупаш доста пари, само че отиваш в затвора. Претегляш си всички плюсове и минуси и сам решаваш. Така работи всичко — с плюсове и минуси. Най-обикновена справедливост.

Много ми се иска да събера Алан и сеньор К., за да обсъдят заедно педофилския бизнес. Алан ще го завре в миша дупка. Дори и аз бих могла да го завра в миша дупка, ако искам. Ще го завра и после ще си изляза. Още ли мислиш, че съм кукличка, а?, ще му кажа. Още ли мислиш, че не мога да чета между редовете? Задръж си парите, не са ми притрябвали, преписвай си сам. Излизам гордо. Завеса.

 

 

В математиката обаче би настанал истински хаос и объркване, ако 3618 смени 8163, там където 8163 се среща (например: 8162 + 1 = 3618; 907 х 9 = 3618). Трябва да признаем, че съществуват някои основни правила на словообразуване в самия език — правила с куп изключения, — които ни дават възможност да предвидим как от един глагол, например, може да се образува сродно съществително, прилагателно и наречие (действам — действие — деен — дейно); но няма нищо толкова всеобхватно колкото е едно правило за броене, правило, което ни дава възможност да предвиждаме до безкрайност (да съставяме или откриваме) нови думи (нови названия на числа).

Така тезата, че числата са съставени от нас докато броим, е изправена пред известни препятствия. Например, можем да посочим, че съществува неопределено голям брой прости числа. Но при N-тото просто число се оказва, че не разполагаме с правило за съставянето на (N+1)-вото просто число; нито пък знаем колко време ще ни е необходимо, докато продължаваме да изпробваме числата за тяхната делимост преди да сме сигурни, че сме я достигнали. С други думи (N+1)-вото просто число съществува, следователно то подлежи на съставяне, но ние не знаем със сигурност какво ще бъде неговото название, не и в рамките на този живот на вселената.

Но да тръгнем по алтернативния път; нека предположим, че числата не се съставят от нас, че са си вече там, в очакване ние да открием пътя до тях и да им сложим маркери (названия) — това повдига още по-безнадеждни въпроси. Моето правило за броене ми дава възможност да преминавам успешно от 1 до N, като назовавам (изброявам) всяко число, щом стигна до него, но кой може да каже дали копчето, което ме очаква вдясно от копчето с название N, е наистина копчето, наречено N+1?

 

 

„Безчестието те застига ненадейно“ — повтори тя тихо. Това на мен ми звучи като най-съкровени дълбини.

Останах като попарен, онемях.

Какво ще те спаси от безчестието, сеньор К., попита тя. А когато не й отговорих: Кой очакваш да те спаси?

Не знам, отвърнах. Ако знаех, нямаше да се чувствам толкова безпомощен.

Ами, твоята малка филипинка и машинописка не може да ти помогне. Твоята малка филипинка и машинописка, с нейното вечно пазаруване и с нейната празна глава.

Никога не съм казвал, че главата ти е празна.

Така е, не си, никога не си го казвал, твърде любезен си, за да го направиш; но си си го помислил. Още в първия миг. Какво готино парче_, така си си казал, най-хубавият задник, който някога съм виждал. Но на горния етаж няма нищо. Само да бях по-млад, си си казал, с какъв кеф бих я изчукал. Признай си. Точно това си си помислил._

 

 

Бих се обзаложила, че сеньор К. си е скътал някъде в апартамента разни порнографски материали. Трябва да проверя лавиците му с книги, нищо чудно да попадна на повече от една-две verboten^[1] касети, скрити зад книгите. Виж ти, „Емануела Четири“! Какво ли има в нея? И „Руски кукли XXX“! Като бях малко момиченце с плитки и аз имах руски кукли. Мога ли да ги взема? Ще ги върна след ден-два. Какво ли ще каже на това? Ще започне да се гърчи от неудобство. Тези касети ми служат като изследователски материал, ще ме излъже, за една книга, която пиша. Изследователски ли, ще се учудя. Искаш да кажеш за научни цели? Не знаех, че си сексолог, сеньор К.

Абе, жалка останка от шейсетте, това е той, казва ми Алан. Старомоден хипар. Свободна любов, свобода на словото… Сантиментален хипи-социалист — сантиментален, защото от социализма нищо не е останало, освен приятния вкус в устата след падането на Берлинската стена, когато всички видяхме, че Съветският съюз не е никаква световна империя, а само огромно токсично бунище с чудовищни фабрики, бълващи скапани стоки, които никой не иска да купува. Но господин К. и неговите другари от шейсетте не желаят да си отворят очите. Не могат да си го позволят, защото това ще сложи край на последните им илюзии. Предпочитат да се събират, да пият немска бира, да развяват червени знамена, да пеят Интернационала и да си спомнят за доброто старо време, когато са се били по барикадите. Събуди се! — така трябва да му кажеш. Светът се движи напред. Настъпи нов век. Няма вече жестоки господари и гладуващи работници. Няма вече изкуствени прегради и разделения. Всички сме заедно в кюпа.

 

 

Такава е неясната възможност в сърцевината на парадоксите на Зенон. Преди стрелата да стигне целта си, казва Зенон, тя трябва да премине половината път до нея; преди да стигне до половината път, трябва да мине една четвърт от пътя до нея; и така нататък: 1, 1/2, 1/4… 1/2N, 1/2(N+1)… Ако приемем, че серията от маркери, които трябва да, премине по пътя си към целта, е безкрайно дълга, тогава как стрелата изобщо ще може да стигне дотам?

Като изобретява начин да сумира безкрайния брой от безкрайно намаляващи стъпки по пътя към целта и достигайки ограничен общ сбор, Исак Нютон смятал, че е разрешил парадокса на Зенон. Но има дълбини в този парадокс, които отиват отвъд Нютон. Ами какво ще стане, ако в интервала между достигнатата N-та стъпка и още недостигнатата, която няма да бъде достигната в историята на вселената — (N+1)-вата, стрелата изгуби пътя, падне в дупка, изчезне?

С безизразно лице Хорхе Луис Борхес е написал една философска притча „Фунес Паметливият“, за мъж, на когото правилото за броене, дори далеч по-основни правила, които ни дават възможност да обхванем света с думи, са му просто чужди. Чрез едно огромно и самотно интелектуално усилие Фунес съставя броене, което не представлява система за броене, а броене, което не съдържа в себе си никакво предположение за това какво идва след N. Когато най-накрая разказвачът на Борхес го среща, Фунес е вече много напреднал, всъщност стигнал е до това, което обикновените хора биха нарекли числото двайсет и четири хиляди.

„Вместо седем хиляди и тринадесет, казвал (например) Максимо Перес вместо седем хиляди и четиринадесет — Железницата; други числа обозначил с Луис Мелиан Лафинур, Олимар, сяра пики, кит, газ, котел, Наполеон, Агустин де Ведия. Вместо петстотин, казвал девет… Аз се опитах да му обясня, че тази рапсодия от несвързани думи е точно обратното на бройна система. Казах му, че 365 означава три стотици, шест десетици, пет единици; подобен анализ липсва при «числа» като Негърът Тимотео или побой. Фунес не ме разбра или не пожела да ме разбере.“^[2]

 

 

Горе-долу. Да, горе-долу това си помислих, но не в смисъла, който влагаш.

Добре де, каза тя, аз съм свикнала. Не си се опитал да ме изнасилиш. Не си ми нашепвал мръсни думи в ухото. Ти си твърде възпитан за такова нещо. В твоите очи това би било равносилно на излизане от правия път. А сега безчестието те застига ненадейно и ти не знаеш как да се отървеш от него.

Ти смесваш две неща, казах й. Два различни източника на срам, от две различни степени.

Може и така да е, може би бъркам два различни източника. Но има ли наистина различни видове срам? Мислех си, че срамът си е срам, щом веднъж си го изпитал. Добре, ще се съобразя с теб, нали ти си експертът, ти си знаещият. Какво ще правиш с твоя вид срам?

 

 

Не искам да издребнявам, прекъсвам го аз, но не е ли той повече анархист, отколкото социалист? Социалистите искат държавата да се разпорежда с всичко, нали така? Докато той непрекъснато повтаря, че държавата представлява банда разбойници.

Което е вярно, кимва Алан. Не съм несъгласен с тази страна от неговия анализ. Колкото повече държавата се намесва, толкова повече разбойници. Погледни само какво става в Африка. Африка никога няма да има икономика, защото там вилнеят бандитски държавни апарати, подкрепяни от бандитски армии, които събират данъци и от бизнеса, и от хората. Там се корени проблемът на твоя човек: Африка. Нали е родом оттам, акълът му е все там. Чисто емоционално той не може да се откъсне от Африка.

Значи това не е моят човек, вметвам.

Накъдето и да погледне, все Африка вижда и нейните бандити, продължава Алан, който изобщо не ме слуша. Той не разбира модерността. Няма никаква представа от мениджърския тип държава.

Която, намесвам се аз, изобщо не е бандитска държава.

Алан ме поглежда усмихнато. Ти да не си изпаднала вече под негово влияние, пита. На чия страна си?

 

 

Кабалистичната и кантианска притча на Борхес иска да ни каже, че порядъкът, който виждаме във вселената, може изобщо да не съществува в самата вселена, а само в парадигмите на мисълта, с която я възприемаме. Математиката, която сме изобретили (според някои) или открили (според други), която вярваме и се надяваме, че представлява, ключът към структурата на вселената, може със същата сила да се окаже личен език — личен на човешките същества с човешки мозък, — на който си драскаме заврънкулки по стените на нашата пещера.

 

 

Не знам, казах. Нямам никаква представа. Канех се да поясня (казах й), че когато живееш в срамни времена, срамът те застига, срамът застига всекиго, и единственото, което ти остава, е да се научиш да живееш с него, защото той е твоя участ и твое наказание. Бъркам ли? Просвети ме, ако не е така.

Нека ти разкажа една история, рече тя. Може да помогне, може и да не помогне. Преди няколко години бях в Канкун, на полуостров Юкатан, пътувах заедно с моя приятелка. Бяхме седнали в един бар да пийнем нещо и завързахме разговор с едни американски момчета, колежанчета. Те ни поканиха да отидем да ни покажат яхтата си. Изглеждаха много прилични и възпитани, затова си казахме: защо пък не и тръгнахме с тях. Като стигнахме, те ни предложиха да излезем с яхтата в морето.

 

 

Не съм изпаднала под ничие влияние. Искам да чуя едно просто обяснение защо мениджърският тип държава да не е бандитска държава.

О’кей, ще ти обясня. Държавата е създадена, за да защитава своите граждани. Тя затова съществува: за да им осигурява защита докато те си гледат работата, което, взето заедно и aufgehoben, съставлява икономиката. Държавата изгражда щит около икономиката. Освен това (поне засега, поради липса на по-добра агенция) тя поема и макро-икономическите решения, когато такива трябва да се взимат, и ги привежда в действие; но това е друга история, за друг ден.