Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (25)

25. За Тони Блеър

Историята на Тони Блеър е като дошла направо от Тацит. Обикновено момче от средната класа, въоръжено с правилните възгледи (богатите трябва да субсидират бедните, военните трябва да бъдат държани изкъсо, гражданските права трябва да бъдат защитавани от посегателствата на държавата), но без философска подготовка и много малка способност за самопреценка, без друг вътрешен компас, освен личната амбиция, се впуска в политиката, с нейните деформиращи сили и въздействия, и много бързо се оказва горещ застъпник на предприемаческата алчност, както и усърден лакей на господарите от Вашингтон, човек, който най-покорно си затваря очите (не вижда нищо лошо, не чува нищо лошо), докато неговите призрачни агенти действат на воля — убиват, измъчват и затриват опонентите.

На четири очи хора като Блеър се защитават, твърдейки, че техните критици (винаги назовавани „кабинетни критици“) забравят, че в този съвсем не идеален свят политиката е изкуство на възможното. Дори стигат по-далеч: политиката не била за мамини синчета, казват те, като под „мамини синчета“ разбират хора, които не желаят да правят компромиси с моралните си принципи. Такава е природата на политиката, настояват те, истината не е много по вкуса й, тя не обича истината да се казва винаги и при всички обстоятелства. Историята щяла да докаже тяхната правота, твърдят в заключение — историята, която умее да гледа напред.

Аня, нека те попитам нещо. Кажи ми, кой може по-добре да използва три милиона долара: сбирщина плъхове, котки, кучета и маймуни, на които мозъците и без това са били вече увредени в разни научни експерименти и трябва да сме благодарни, че изобщо се отнасят с тях хуманно, или ние двамата с теб?

Имало е случаи, когато хора, дошли на власт, са се заричали пред себе си да прокарват политика на истината или най-малкото политика, която изключва лъжата. Може би навремето Фидел Кастро е бил такъв човек. Но колко кратко след това потребностите на политическия живот започват да правят трудно, а в крайна сметка и невъзможно, за човека на власт да различи истината от лъжата!

Подобно Блеър, на четири очи Фидел ще каже: Много е лесно да съдиш отстрани и отвисоко, но вие нямате представа на какъв натиск съм подложен. Винаги се стига до така наречения принцип на суровата действителност, винаги него изтъкват тези хора и винаги отхвърлят отправената към тях критика като идеалистична и нереалистична.

На обикновените хора обаче им е писнало да слушат от устата на управниците си само изявления, които почти никога не казват истината: или напълно лишени от истина, или заобикалящи истината, или пък така преиначени, че истината в тях стои накриво. Те искат да бъдат оставени на мира, да се сложи край на тези вечно уклончиви думи. Оттук и гладът им (много лек глад, трябва да се признае) да чуят онова, което ясно и свързано говорещи хора извън света на политиката — от академичните среди или духовници, или учени, или писатели — имат да кажат за обществения живот.

Но как може този глад да бъде задоволен от един писател (говорейки, да речем, само за писателите), когато фактите, с които той разполага, са оскъдни, непълни и непотвърдени, когато неговият достъп до така наречените факти най-вероятно минава през медиите и пак идва от политическата сфера, и когато, поне в половината от времето си — заради призванието си — той се интересува от лъжата и от психологията на лъжата точно толкова, колкото и от истината?

Opiniatre, казват французите: предубедени, изрични, студени, категорични. Бруно, с неговия немски, е по-дипломатичен. Той все още се колебае как да нарече тези отклонения от общоприетото — _Meinungen или Ansichten. Meinungen са мнения, казва той, но мнения, които се влияят от променливите ни настроения._

Ние двамата с теб ли?

Точно така: ти и аз.

Нямам предвид това, искам да кажа, какво общо имат неговите пари с теб и мен?