Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (99)

2

Може да се каже — и това ще е вярно в няколко смисъла, — че Венкарло Барсави надмина себе си в отпразнуването на победата си над убиеца на своята дъщеря.

Плаващия гроб бе широко отворен. Стражите останаха на пост, но дисциплината беше доста охлабена. Грамадни алхимични фенери бяха окачени под копринените балдахини на най-горните палуби на закотвения галеон. Те осветяваха Дървените отпадъци под тъмното небе и сияеха като фарове в мъглата.

Пратиха бързоходци до „Последна грешка“ за храна и вино. Всичко, годно за ядене, повечето бъчви и всички клиенти до един бързо се изнесоха оттам. Хората, и пияни, и трезви, дружно се устремиха към Дървените отпадъци, обединени от любопитство и надежда.

Стражите на кея оглеждаха потока от гости, но само толкова — мъжете и жените, които не се виждаше да носят оръжие, бяха пропускани само с претърсване отгоре-отгоре. Опиянен от победата, Капа бе решил да прояви великодушие в повече от едно отношения. Това бе от полза на Локи — закачулен, брадат и целият омацан със сажди, той се промъкна с една огромна тайфа главорези от Казана, които си пробиваха път с лакти към галеона на Барсави, окичен с фенери като галера на удоволствията от някоя романтична приказка за пашите на Бронзово море.

Плаващия гроб гъмжеше от мъже и жени. Капа Барсави седеше на своя трон, заобиколен от най-вътрешните си хора: зачервените му синове, които непрекъснато крещяха, най-могъщите му оцелели гаристи и мълчаливите, бдителни близначки Беранджия. Локи трябваше да се блъска, да се бута и да псува, за да си пробие път до центъра на крепостта. Той се набута в един ъгъл до главната порта на балната зала и започна да наблюдава — болеше го и му беше неудобно, ала беше благодарен, че поне е успял да заеме наблюдателна позиция.

Балконите преливаха от разбойници от всички банди в Камор и врявата все повече се усилваше с всяка минута. Жегата беше невероятна, вонята също. Локи се чувстваше като притиснат до стената от вълната от миризми. Мокра вълна и просмукан с пот памук, вино и винен дъх, помади за коса и обработена кожа.

Първият час на сутринта току-що бе превалил, когато Барсави изведнъж стана от трона си и вдигна ръка.

Като че вълна заля цялата зала и всички изведнъж застанаха нащрек. Точните хора се побутваха, за да накарат този и онзи да млъкне, и сочеха Капа. За няма и минута хаосът и шумотевицата на празненството утихнаха до кротко мърморене. Барсави кимна благодарно.

— Вярвам, че си прекарвате добре?

Тълпата избухна във викове, ръкопляскания и тропане с крака. Локи се зачуди наум доколко е разумно изобщо да се прави така на кораб. Но не пропусна да заръкопляска заедно с тълпата.

— Чудесно е да излезеш изпод тъмния облак, нали?

Отново ликуване. Кожата го сърбеше под фалшивата брада, подгизнала от пот. Внезапна остра болка прониза корема му точно където единият от младите Барсави му беше обърнал специално внимание с юмрук. Жегата и миризмите подбуждаха странен гъдел и гадене в гърлото му, а точно на това усещане той се бе наситил до края на живота си. Изкашля се кисело в шепи и се помоли силите му да издържат само още няколко часа.

Едната от сестрите Беранджия застана до Капа. Гривните й от акулови зъби блестяха на светлината на свещниците. Тя му прошепна нещо на ухото. Той се заслуша, а после се усмихна.

— Черин — изкрещя той — ни предлага да позволим на нея и сестра и да ни позабавляват! Да им разреша ли?

Ликуването в отговор бе два пъти по-мощно (и два пъти по-искрено за слуха на Локи) от всичко досега. Дървените стени затрепериха. Локи потръпна.

— Тогава нека устроим Острозъбо представление!

През следващите няколко минути се възцари пълен хаос; десетки от хората на Барсави заразбутваха пируващите и разчистиха един квадрат в средата на пода, широк около десетина ярда. Изтикаха гуляйджиите нагоре по стълбите и балконите заскърцаха под тежестта им. Отвориха шпионките, за да могат тези на горната палуба да надничат през тях и да наблюдават представлението. Локи бе натикан в ъгъла по-натясно от всякога.

Мъже издърпаха с куки дървените плоскости на пода и отдолу заплискаха тъмните води на Каморския залив. Тръпка на очакване и тревога премина през тълпата при мисълта какво ли плува там долу. „Безпокойните духове на осем Цели крони, освен всичко друго“ — помисли си Локи.

Когато махнаха и последната дървена плоскост от отвора, почти всички присъстващи видяха малките платформи, които ги крепяха — широки точно една педя и нито пръст повече. Бяха разположени на около пет стъпки една от друга. Това бе арената на Барсави за частните му Острозъби представления — предизвикателство за всяка контрарекиала, дори и за толкова опитна двойка като сестрите Беранджия.

Черин и Раиза, стари кучета, що се отнася до раздразването на тълпата, събличаха кожените си връхни дрехи, предпазители и яки. Събличаха се грациозно и не бързаха, а поданиците на Капа подвикваха ободрително и вдигаха халби и чаши, а някои дори им отправяха неприлични предложения.

Анджаис изтича напред с малък пакет алхимичен прах в ръцете. Изсипа го във водата и благоразумно отстъпи назад. Това беше „призив“ — силна смес от вещества, които разпалваха яростта на акулите и я подклаждаха до края на двубоя. Кръв във водата можеше да привлече и да разяри акула, но „призивът“ направо я опияняваше от хъс да напада — да скача, да се мята, да премазва жените, подскачащи напред-назад по малките платформи.

Сестрите Беранджия излязоха напред и застанаха на ръба на изкуствения басейн, въоръжени с традиционните оръжия — брадви с шип и къси копия. Анджаис и Пачеро застанаха зад тях, малко вляво. Капа остана прав до трона си — ръкопляскаше, усмихнат до уши.

Черна перка се подаде над водната повърхност. Опашка се замята, а атмосферата сред тълпата се нажежи. Локи чувстваше как тя го облива — преплетени похот и страх, мощно животинско усещане. Зрителите се бяха дръпнали на два ярда от краищата на басейна, но някои в първите редове все така нервничеха, а неколцина се опитваха да си пробият път през тълпата, за радост и за гавра на обкръжаващите ги.

В действителност акулата не можеше да е по-дълга от пет-шест стъпки. Някои акули на Подвижния пир достигаха двойно тази дължина. В частния басейн на Капа такава голяма твар не можеше да се побере. Но и тези тук лесно биха могли да осакатят някого при скок, а ако успееха да завлекат някого под водата, размерът не би имал особено значение при такава неравна борба.

Сестрите Беранджия вдигнаха оръжията си, а после се обърнаха към Капа едновременно. Сестрата отдясно (Раиза? Черин? Локи така и не се бе научил да ги различава, и при тази мисъл сърцето го заболя за братята Санца) му кимна. В угода на тълпата Барсави вдигна ръце и огледа двора си. И когато дворът възликува, той застана между двете и получи от всяка целувка по съответната буза.

Водата пред тримата се разплиска. Гладка черна сянка се приплъзна покрай ръба на басейна и се гмурна в тъмните бездни. Локи почувства как петстотин сърца замряха и дъхът секна в петстотин гърла. Той се съсредоточи докрай — съзираше всеки детайл на мига, сякаш той бе замръзнал пред очите му, от въодушевената усмивка на кръглото червендалесто лице на Барсави до отблясъците на светлината от свещниците по вълните.

— Камор! — извика сестрата, която стоеше отдясно на Капа. И отново ропотът на тълпата утихна, този път сякаш един гигантски гръклян биде прерязан. Петстотин чифта очи се втренчиха в Капа и неговите телохранителки.

— Посвещаваме тази смърт — продължи тя — на Капа Венкарло Барсави, наш господар и покровител!

— Той напълно я заслужава — додаде другата.

Акулата изригна от басейна точно пред тях — гладка, черна, дяволска, с черни очи без клепачи и паст, пълна с бели зъби. Тя вдигна пръски, високи цели десет стъпки, направи полусалто във въздуха и падна напред, падна…

Право върху Капа Барсави.

Барсави вдигна ръце, за да се прикрие; акулата връхлетя и налапа едната. Мускулестото тяло на рибата се удари силно в дървения под и дръпна надолу и мъжа. Неумолимите челюсти изщракаха, Капа изпищя, а точно под дясното му рамо шурна кръв и потече по пода и по тъпата муцуна на акулата.

Синовете му се притекоха на помощ. Сестрата отдясно погледна акулата, зае плавно бойна позиция, вдигна лъскавата си брадва и се завъртя, влагайки в замаха цялата си сила.

Острието й се вряза в главата на Пачеро Барсави точно над лявото ухо. Очилата на високия мъж отхвърчаха, той залитна напред с пробит череп и когато се свлече на колене на палубата, вече беше мъртъв.

Тълпата се разкрещя и се разбушува, а Локи отправи молитва към Благодетеля да го запази жив достатъчно дълго, че да проумее какво става.

Анджаис гледаше със зяпнала уста баща си, който се бореше с акулата, и поваления си брат. Но преди да успее да каже и дума, другата сестра Беранджия застана зад него, притисна челюстта му с дръжката на копието си и заби острието на брадвата в тила му. Той изплю кръв, строполи се по очи и не помръдна повече.

Акулата се гърчеше и разкъсваше дясната ръка на Капа, а той пищеше и я удряше по муцуната с лявата, докато грапавата кожа на чудовището не я разрани. С отвратителен последен напън акулата откъсна ръката му от рамото и се плъзна обратно във водата, оставяйки широка кървава диря по палубата. Барсави се претърколи, плискайки кръв, втренчил неразбиращ, ужасен поглед в телата на синовете си. Опита се да се надигне. Едната от сестрите Беранджия го събори с ритник обратно на палубата.

Зад поваления Капа се надигна глъчка; неколцина Червени ръце се втурнаха напред с извадени оръжия, крещейки несвързано на сестрите. Онова, което последва, за очите на Локи изглеждаше като неясна и яростна мистерия — полуоблечените сестри Беранджия успяха да се справят с половин дузина мъже в доспехи с жестокост, на която би завидяла и акула. Копията хвърчаха, брадвите свистяха, гърла зейваха и плискаха кръв. Последният от Червените ръце се свлече на палубата с лице — разкъсана алена развалина, може би пет секунди след като първият нападна.

Сега битката се вихреше и по балконите — Локи забеляза как хора си пробиват път през тълпите, хора с тежки сиви наметала, въоръжени с арбалети и дълги ножове. Някои от стражите на Барсави се дръпнаха и не предприеха нищо, други се опитаха да избягат, а трети бяха изненадани в гръб от нападателите и убити на място. Запяха тетиви; във въздуха засвистяха стрели. Вляво от Локи отекна силно „Тряс!“ — голямата порта на балната зала се беше затръшнала сякаш по своя воля. Часовниковите й механизми бръмчаха и щракаха. Хората думкаха напусто по вратите.

Един от хората на Барсави си проби път сред тълпата от паникьосани, блъскащи се Точни хора и прицели арбалета си в сестрите Беранджия, застанали над ранения Капа като лъвици, вардещи плячката си. Тъмна сянка падна върху мъжа от тъмните ъгли на тавана; разнесе се нечовешки писък и сянката изведнъж рязко се отклони, изсвистя над главите на сестрите и връхлетя върху отсрещната стена. Стражът яростно замахна към кафявия силует, който се носеше във въздуха на дълги извити крила — после стисна шията си, залитна и се просна по очи.

— Не мърдайте от местата си! — прокънтя глас, изпълнен с властност и увереност. — Не мърдайте от местата си и внимавайте.

Заповедта има по-силно въздействие, отколкото Локи очакваше: той дори усети как собственият му страх намалява, желанието му да побегне изчезва. Воят и писъците на тълпата притихнаха и призрачно спокойствие бързо обхвана ликуващия допреди две минути двор на Капа Барсави.

Вратът му настръхна. Промяната в тълпата не беше естествена. Можеше и да не се усети какво има, но и преди бе попадал под въздействието му — във въздуха витаеше магия. Потръпна пряко волята си. „Надявам се, че идването ми тук е толкова мъдра идея, колкото изглежда.“

Изведнъж сред тях се появи Сивия крал.

Все едно излезе от врата, отворила се във въздуха точно до трона на Капа. Беше с връхната дреха и наметалото си. Прескочи с лекотата и увереността на ловец труповете на Червените ръце, а до него крачеше Соколаря с облечен в ръкавица юмрук, вдигнат във въздуха. Вестрис кацна на юмрука му, прибра крила и изкрещя тържествуващо. Тълпата заахка и замърмори.

— Нищо лошо няма да ви се случи — рече Сивия крал. — Лошото, което исках да сторя тази вечер, вече го сторих. — Той застана между сестрите Беранджия и погледна надолу към Капа Барсави, който се гърчеше и стенеше на палубата в краката му.

— Здравей, Венкарло. О, богове, и по-добре си изглеждал.

А после Сивия крал отметна качулката си и Локи отново видя напрегнатите очи, строгите черти на лицето му, тъмната, прошарена със сиво коса, изпитото, изнурено изражение. И ахна, защото най-сетне разбра какво го глождеше по време на първата му среща със Сивия крал — онази странна прилика.

Всички парчета от точно тази мозайка се подредиха пред него. Сивия Крал стоеше между сестрите Беранджия и сега очите на Локи съвсем ясно виждаха, че той им е брат — нищо чудно да бяха тризнаци.