Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (57)

3

Когато се съвзе, вече седеше. Странно усещане — и преди бе изплувал от мрака след наранявания или след въздействието на опиати, но този път бе различно — сякаш някой просто отново бе задвижил механизмите на съзнанието му като учен, който отвърта канелката на верарски воден часовник.

Намираше се в общото помещение на таверна и седеше сам на една маса. Виждаше тезгяха и камината, и другите маси, но мястото бе усойно и празно и миришеше на прах и плесен. Иззад гърба му идваше трепкаща оранжева светлина от маслен фенер. Прозорците бяха изцапани и замъглени и отразяваха лъчите й. През тях не се виждаше нищо.

— В гърба ти е прицелен арбалет — обади се глас само няколко стъпки зад него — приятен, културен мъжки глас, определено каморски, но имаше нещичко в произношението. Тукашен, който дълго е живял другаде? Гласът му бе напълно непознат. — Мастер Трън.

По гръбнака му сякаш поникнаха ледени висулки. Напрегна трескаво мозъка си, за да си припомни последните няколко мига в парка — не го ли беше нарекъл така и там един от мъжете? Преглътна.

— Защо ме наричате така? Името ми е Лукас Феруайт. Гражданин съм на Емберлен и работя за Дома на Бел Остер.

— Бих се хванал, мастер Трън. Акцентът ви е убедителен, а готовността ви да търпите черната вълна си е жив героизъм. Дон Лоренцо и доня София без съмнение повярваха в Лукас Феруайт, докато вие сам не ги разубедихте.

„Не е Барсави“ — помисли си отчаяно Локи. Не можеше да е той… Барсави щеше сам да проведе разговора, ако разбереше. И щеше да го проведе в сърцето на Плаващия гроб, и всички Джентълмени копелета щяха да са вързани за колове, а всички ножове в торбата на Мъдреца Доброта — наострени и лъщящи.

— Името ми е Лукас Феруайт — настоя Локи. — Не разбирам какво искате и какво правя аз тук. Какво сте сторили с Грауман? Цял и невредим ли е?

— Нищо му няма на Джийн Танен — отвърна мъжът. — Както много добре знаете. Как бих искал да видя отблизо как сте влезли в кабинета на дон Салвара с онзи глупав портфейл със сиглата под черното ви наметало! Подкопахте доверието му в Лукас Феруайт, както баща внимателно обяснява на децата си, че няма такова нещо като Благословения приносител! Вие сте артист, мастер Трън.

— Вече ви казах, името ми е Лукас, Лукас Феруайт, и…

— Ако още веднъж ми повторите, че името ви е Лукас Феруайт, ще пробода със стрела лявата ви плешка. Не за да ви убия, просто да ви усложня живота. Хубава голяма дупка, може би и счупена кост. Ще ви съсипя хубавия костюм, може да оплескам с кръв и чудничкия пергамент. Не биха ли изпаднали във възторг чиновниците в Мераджио да чуят обяснението за това? Полиците привличат много по-голямо внимание, когато са оплескани с кървища.

Локи дълго време не каза нищо.

— И така няма да стане, Локи. Несъмнено вече си разбрал, че не може да съм от хората на Барсави.

„О, Тринайсет! — помисли си Локи. — Къде, по дяволите, сбърках?“ Ако мъжът говореше искрено, ако той не работеше за Капа Барсави, оставаше само едно. Истинският Паяк. Истинските Полунощни. Дали бяха докладвали, че Локи е използвал фалшивия портфейл със сиглата? Дали фалшификаторът от Талишам не бе решил да изкара още някой грош, като подшушне нещо на тайните полицаи на Херцога? Изглеждаше най-достоверно като обяснение.

— Обърни се. Бавно.

Локи се изправи и се обърна… и прехапа език, за да не извика от изненада.

Мъжът, който седеше на масата пред него, беше някъде между трийсетте и петдесетте. Жилав, строен, с прошарени слепоочия. Лицето му носеше белега на Камор — загоряла от слънцето маслинена кожа, високи слепоочия и скули, остър нос. Беше облечен със сива кожена дреха върху сива копринена туника; палтото и плащът му бяха сиви, както и качулката, отметната назад. Ръцете му, акуратно скръстени отпред, бяха покрити с тънки сиви ръкавици на фехтовач от козя кожа, изхабена и напукана от носене. Мъжът имаше очи на ловец — студени, втренчени и изпитателни. Оранжевата светлина на фенера се отразяваше в черните им зеници. За миг на Локи му се стори, че не вижда отражение, а прозрение — че тъмният огън гори в очите на мъжа. Потръпна неволно.

— Ти — прошепна той, изоставяйки акцента на Лукас Феруайт.

— И никой друг — отвърна Сивия крал. — Презирам тези дрехи, доста са театрални, но това е необходимо. От всички мъже в Камор точно вие ги разбирате тези работи, мастер Трън.

— Нямам представа защо настояваш да ме наричаш така. — Локи възможно най-ненатрапчиво размърда крака и усети успокояващата тежест на втория кинжал в другия си ръкав. — И не виждам арбалета, който спомена.

— Казах, че е прицелен в гърба ти. — Сивия крал посочи отсрещната стена с тънка съсредоточена усмивчица. Локи предпазливо извърна глава.

До стената в кръчмата стоеше един мъж, точно на мястото, където преди малко се взираше Локи. Мъж с наметало и качулка, широкоплещест, облегнат лениво на стената, с подпряно на лакътя заредено оръжие, чието дуло нехайно сочеше гърдите на Локи.

— Аз… — Локи се обърна, но Сивия крал вече не седеше на масата, а беше застанал дванайсет стъпки по-нататък, отляво на Локи, зад празния тезгях, фенерът на масата не беше помръднал и Локи виждаше, че той се усмихва. — Това не е възможно.

— Разбира се, че е, мастер Трън. Помислете си. Броят на възможностите всъщност е почти нулев.

Сивия крал описа дъга с лявата си ръка, все едно бършеше прозорец. Локи погледна стената и видя, че мъжът с арбалета отново е изчезнал.

— Да се таковам в таковата! — възкликна той. — Ти си Вързомаг.

— Не — отвърна Сивия крал. — Не притежавам това предимство и не съм по-различен от вас. Но съм наел Вързомаг. — И той посочи масата, където седеше преди това.

Там, без никакви резки движения и скокове — или поне Локи не забеляза нищо подобно, — седеше строен мъж, който очевидно нямаше още трийсет години. Брадата и бузите му бяха покрити с мъх като праскова, а косата му вече бързо се оттегляше назад към темето. Очите му грееха весело и Локи веднага забеляза в него онази нехайна дързост на властимащите, която повечето родени благородници със синя кръв носеха като втора кожа.

Беше облечен в изключително добре скроено сиво палто с широки червени копринени маншети. На оголената му лява китка бяха татуирани три черни ивици. Дясната му длан бе покрита с дебела кожена ръкавица, а върху нея, втренчен в Локи, все едно той не бе нищо повече от една полска мишка, страдаща от мания за величие, бе кацнал най-свирепият ловен сокол, който нашият герой бе виждал. Хищната птица се взираше в него с очи като черни иглени върхове, стърчащи сред златото от двете страни на гърбав клюн, остър като кама. Кафяво-сивите му криле бяха плътно прибрани, а ноктите му… какво му имаше на ноктите? Шпорите му бяха огромни, разтеглени, странно издължени.

— Моят съдружник Соколаря — представи го Сивия крал. — Вързомаг от Картейн. Моят Вързомаг. Ключът към много неща. А сега, след като се запознахме, да поговорим за онова, което очаквам да извършите за мен.