Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (26)

2

Зад входа със завесите в задната част на олтара мръсен коридор водеше към няколко мръсни стаи — влагата, плесента и бедността тук бяха в изобилие. Имаше килии с нарове, осветени от лампи от промазана хартия, чиято светлина бе с цвета на евтина бира. По наровете бяха пръснати свитъци и подвързани книги; одежди със съмнителна чистота висяха на закачалките по стените.

— Това са необходими тъпотии — размаха ръка Окови, когато въведе Локи в най-близката до входа стая, все едно му показваше, дворец. — Понякога се случва да приютим учител или пътуващ жрец от Ордена на Переландро и те трябва да видят онова, което очакват.

Нарът на Окови (защото Локи забеляза, че прикованите за стената вериги в другата стая със сигурност не стигаха до никоя от другите килии) беше постлан върху твърд каменен блок, нещо като масивна лавица, която стърчеше от стената. Жрецът бръкна под сплъстените одеяла, врътна нещо, което издрънча като метал, и вдигна леглото си, все едно че беше капак на ковчег. Оказа се, че одеялата са постлани върху дървена плоскост, прикрепена с панти за камъка. От вътрешността на каменния блок се разляха приканващо златисто сияние и пикантните аромати на каморска кухня от висша класа. Локи познаваше този аромат — беше го подушвал във въздуха, когато се носеше откъм квартал Алчегранте или от някои странноприемници и къщи.

— Влизай вътре! — посочи отново Окови и Локи надникна над каменния ръб. Груба дървена стълба слизаше в квадратна шахта, малко по-широка от раменете на жреца, и около двайсет стъпки по-надолу опираше в полиран дървен под. — Стига си зяпал, слизай!

Локи се подчини. Стъпалата бяха широки, грубо издялани и много нагъсто разположени. Никак не му беше трудно да слиза и се намери във висок коридор, сякаш изтръгнат от кулата на Херцога. Подът наистина беше от полирано дърво — дълги прави златистокафяви дъски, които скърцаха приятно под нозете му. Сводестият таван и стените бяха изцяло покрити с дебело, млечно златисто стъкло, което излъчваше слабо сияние като слънцето през дъждовния сезон, надничащо иззад плътни облаци. Сиянието идваше отвсякъде и отникъде — стената блещукаше. С тропане, сумтене и дрънкане (Локи забеляза, че жрецът носи дарените през деня пари в малък чувал от зебло) Окови слезе долу и скочи до него на пода. Дръпна бързо въжето, завързано за стълбата, фалшивият нар се върна на мястото си и се заключи.

— Готово. Тук не е ли много по-хубаво?

— Да. — Локи прокара длан по безупречно гладката повърхност на едната стена. Стъклото беше забележимо по-хладно от въздуха. — Това е елдерглас, нали?

— Много ясно, че не е хоросан. — Окови подбутна Локи по коридора вляво, където той завиваше зад един ъгъл. — Цялото мазе на храма е облицовано с него. Запечатано е в него. Храмът горе всъщност е построен вкопан в това вещество преди стотици години. В него няма нито една пукнатина, доколкото съм забелязал, освен един-два малки тунела, които извеждат на други интересни места. Непроницаемо е за наводненията, не пропуска и капчица, дори когато по улиците водата ти стига до кръста. Не пуска и плъхове, хлебарки, паяци смукачи и всякаква подобна гад, стига да внимаваме, когато влизаме и излизаме.

Дрънченето на метални съдове и тихото кискане на братята Санца стигна до слуха им иззад ъгъла точно преди да завият и да влязат в уютна кухня с високи дървени шкафове и дълга маса от вещерско дърво с наредени край нея столове с високи облегалки. Локи разтърка очи, щом забеляза възглавниците от черно кадифе и изрисуваните със златен лак листа по тях.

Кало и Галдо готвеха на тухлен плот — местеха тигани и дрънчаха с ножове над грамадна бяла алхимична печка плоча. Локи беше виждал по-малки парчета от този камък, който се нагряваше, без да пуши, когато го плиснеш с вода, но това тук сигурно тежеше колкото Отец Окови. Докато Локи гледаше, Кало (Галдо?) вдигна един тиган и поля пращящата плоча с вода от стъклена кана. Вдигналата се пара, ухаеше на плътен букет от вкусни аромати и Локи усети как устата му се изпълва със слюнки.

Във въздуха над масата от вещерско дърво сияеше изумителен полилей. След години Локи би го разпознал като армира, направена изцяло от стъкло, с ос от чисто злато. В центъра й с белезникаво бронзовата светлина на слънцето сияеше сфера от алхимично стъкло, оградено с концентрични стъклени пръстени, бележещи орбитите и хода на света и неговите небесни братовчеди, включително трите луни. По външните му краища висяха стотици звезди, които приличаха на капки стопено стъкло, замръзнали в мига, преди да се отделят. Светлината струеше, блещукаше, гореше във всяка частица на полилея, ала в нея имаше нещо странновато — сякаш таванът и стените от елдерглас някак си я изсмукваха от алхимичното слънце. Разсейваха я, отслабваха я, преразпределяха я по цялата дължина и ширина на всичкия елдерглас в това тайнствено мазе.

— Добре дошъл в нашия истински дом, нашия малък храм на Благодетеля. — Окови подхвърли чувала с монети върху масата. — Нашият покровител винаги се е отнасял непочтително към идеята, че оскъдицата и благочестието вървят ръка за ръка. Тук долу ние показваме своята признателност, като ценим, ако ме разбираш. Момчета! Я вижте кой оцеля след разпита!

— Не сме се и съмнявали — рече единият близнак.

— Нито за миг — додаде другият.

— Но сега може ли да чуем какво е направил, за да го изритат от Хълма на сенките? — Въпросът, изговорен в почти идеален синхрон, прозвуча като отработен ритуал.

— Когато пораснете. — Окови вдигна вежди към Локи и поклати глава, като се погрижи момчето да забележи жеста. — Много по-големи. Локи, не очаквам, че можеш да подреждаш маса…

Локи врътна глава и Окови го заведе при висок шкаф вляво от готварската печка. Вътре бяха наредени бели порцеланови чинии. Окови извади една и показа на Локи ръчно изрисувания герб (свит юмрук, стиснал стрела и лоза) и блестящата позлата по ръба.

— Взети назаем — рече той — за постоянно от доня Изабела Манечецо, старата вдовстваща леля на нашия Херцог Никованте. Тя умря бездетна и рядко устройваше празненства, така че всъщност изобщо не ги ползваше. Виждаш ли как някои от нашите постъпки, които изглеждат твърде жестоки или престъпни за външните хора, всъщност са уместни, ако ги възприемеш по правилния начин? Това е ръката на Благодетеля в действие, или поне така ни харесва да смятаме. Не е като да не правим разликата, ако той не искаше.

Окови подаде чинията на Локи (който я пое прекалено внимателно и се взря в златния ръб) и прокара любовно пръст по повърхността на масата от вещерско дърво.

— А това навремето бе собственост на Мариус Кордо, майстор търговец от Тал Верар. Държеше я в каютата на трипалубна галера. Огромна! С осемдесет и шест весла.

Малко му се поразсърдих и затова я чопнах, а също и столовете му, килимите и гоблените му и всичките му дрехи. Направо от кораба. Парите му оставих — с кражбата исках да му кажа нещо. Изхвърлих всичко, освен масата в Месинговото море.

— А това! — Окови посочи с пръст небесния полилей. — Това бе докарано по суша от Ашмир с конвой от каруци под стража за стария дон Левиана. Но някак си по пътя се преобрази в сандък със слама. — Окови извади още три чинии от шкафа и ги сложи в ръцете на Локи. — Проклятие, биваше си ме мен едно време, когато работех, за да се издържам!

— Ъмм — изпъшка Локи под тежестта на финия порцелан.

— А, да. — Окови посочи стола начело на масата. — Сложи там една за мен. Една за себе си вляво от мен. Две за Кало и Галдо вдясно от мен. Ако беше мой слуга, току-що ти казах да наредиш чиниите, както обикновено. Можеш ли да го повториш?

— Както обикновено.

— Точно така. Така ядат високопоставените и могъщите в присъствието само на близки кръвни роднини и може би един-двама приятели. — С погледа и с тона си жрецът намекна, че очаква урокът да бъде запомнен, и започна да обяснява на Локи тънкостите на чашите, ленените салфетки и сребърните прибори.

— Що за нож е това? — Локи показа на Окови нож за масло със закръглен връх. — За нищо не го бива. Никого не можеш да убиеш с него!

— Е, няма да е много лесно, уверявам те, момчето ми. — После Окови му обясни за какво се употребяват ножът за масло и малките чинийки и купички. — Но когато изтъкнати хора се съберат на масата, е неучтиво да гътнеш някого с друго, освен с отрова. Това нещо служи за размазване на масло, не за прерязване на гръкляни.

— Колко много мъки само за едното ядене!

— Е, на Хълма на сенките може да ядеше студен бекон и питки от кал, като ползвате за маси гъзовете си — на бившия ти господар хич не му пука. Но сега ти си Джентълмен копеле и се набляга на „Джентълмен“. Ще се научиш да ядеш така и да сервираш на хора, които ядат така.

— Защо?

— Защото, Локи Ламора, някой ден ще ядеш с барони, графове и херцози. Ще ядеш с търговци и адмирали, с генерали и дами от всякакъв вид! И тогава… — Окови пъхна два пръста под брадичката на Локи, вдигна главата му и го погледна в очите. — Тогава на тия клети малоумници и през ум няма да им мине, че похапват с крадец.