Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (13)

4

Дървеницата ги докара по Виа Камораца до Подвижния пазар тъкмо навреме, точно когато оставиха грамадните вятърни камбани от елдерглас на върха на Западната стражева кула да уловят бриза от морето и да бият единайсет часът преди обед.

Подвижния пазар беше езеро със сравнително спокойна вода в самото сърце на Камор, с обиколка около половин миля, защитено от прииждащото течение на Анджевин и околните канали с поредица от каменни вълноломи. Единственото истинско течение на пазара беше дело на човека — стотици и стотици търговци плаваха бавно и предпазливо един подир друг в лодките си обратно на часовниковата стрелка и се блъскаха, за да заемат по-добра позиция до равните вълноломи, по които се тълпяха купувачи и разхождащи се граждани.

Градската стража с жълтеникавите наметала кръстосваше с елегантни черни катери, подкарвани от по дузина оковани затворници от Двореца на търпението, които използваха дълги пръти и груб език, за да поддържат няколко неравно очертани канала сред подвижния хаос на пазара. По тези канали минаваха лодките за разходка на благородниците, отрупани със стока товарни баржи и празни като тази на тримата Джентълмени копелета, които пазаруваха с очи, докато пореха морето на надеждата и алчността.

Само за няколко оттласквания с пръта те подминаха семейство продавачи на дрънкулки със зле поддържани кафяви шлюпки, търговец на подправки, подредил стоката си на триъгълна поставка в средата на недодялан кръгъл сал, който се наричаше вертола, и канално дърво, което се люшкаше и клатушкаше върху понтона, поддържан от надути кожени мехове и крепящ корените му. Тези корени плаваха във водата и изсмукваха пикнята и миазмите на пренаселения град. Балдахинът от шумолящи смарагдови листа разпиляваше хиляди рехави сенки върху Джентълмените копелета, докато плаваха под него, и излъчваше цитрусов аромат. За дървото (алхимичен хибрид, който раждаше и зелени, и жълти лимони) се грижеха жена на средна възраст и три малки деца, които щъкаха между клоните и хвърляха плодове, които преминаващите лодки си поръчваха.

Над лодките на Подвижния пазар се издигаше цяло поле от знамена, вимпели и развени копринени флагове, които се надпреварваха помежду си в най-крещящи цветове и символи, с които да предадат посланията си на бдителните купувачи. Имаше знамена, украсени с грубите очертания на риби или птици, или и двете; знамена, украсени с бирени халби, бутилки вино и самуни хляб, ботуши, панталони и шивашки игли с конец, плодове, кухненски прибори и дърводелски сечива и стотици други стоки и услуги. Тук-там малки рояци от лодки с флагове, на които беше изобразено пиле, или салове със знамена с обувки водеха бой отблизо — собствениците им шумно обясняваха колко тяхната стока превъзхожда останалите или си разменяха намеци за незаконния произход на децата на другия, а стражевите кораби наблюдаваха от разумно разстояние дали някой няма да започне да потъва или да тръгне на абордаж.

— Много е мъчително понякога да се преструваш на беден. — Локи се огледа мечтателно наоколо, точно както Дървеницата би зяпал, ако не внимаваше да избягва сблъсъците. Баржа, натоварена с десетки мяукащи котки в дървени клетки, плаваше подире им, окичена със синьо знаме, на което изкусно изрисувана умряла мишка кървеше с обилни алени конци от зейнала в гърлото й дупка. — Има нещо в това място. Като нищо мога да убедя сам себе си. Че имам належаща нужда от фунт риба, няколко тетиви за лък, чифт стари обувки и нова лопата.

— За късмет на нашия здрав разум — отбеляза Джийн — ние се приближаваме към следващата важна точка по пътя ни към тлъстия куп пари на дон Салвара — и той посочи североизточния вълнолом на пазара, отвъд който редица преуспяващи на вид крайбрежни странноприемници и кръчми отделяше пазара от Квартала на Храмовете.

— Прав си както винаги, Джийн. Алчността преди въображението. Дръж ни в пътя. — Локи въодушевено, но съвсем излишно също посочи с пръст, накъдето сочеше Джийн. — Дървеница! Вкарай ни в реката и после свий надясно. Единият от близнаците ще ни чака в „Катурнатата къща“, третата странноприемница надолу по южния бряг.

Дървеницата ги подкара на север, като с всяко потапяне на пръта все повече се напрягаше, за да стигне дъното на пазарното езеро (което беше кажи-речи наполовина по-плитко от заобикалящите го канали). Избягваха прекалено накъсаните продавачи на грейпфрути, наденички в хлебче и алхимични осветителни пръчки, а Локи и Джийн се забавляваха с любимата си игра — опитваха се да различат малките джебчии сред тълпите по вълноломите. Невниманието на хилядите деловити каморци все така изхранваше кретащия стар Създател на крадци във влажната му бърлога под Хълма на сенките близо двайсет години, откакто Локи и Джийн бяха стъпвали там.

След като се измъкнаха от пазара и навлязоха в реката, Дървеницата и Джийн безмълвно си смениха местата. Бързите води на Анджевин повече подобаваха на мускулите на Джийн, а и ръцете на Дървеницата трябваше да си починат, за да се справи със своята част от предстоящото начинание. Момчето се строполи на кърмата на мястото, където досега седеше Джийн, а Локи извади канелен лимон все едно от въздуха и му го подхвърли. Дървеницата го излапа на шест залъка заедно с изсъхналата кора, като дъвчеше жълто-червеникавото му месо ужасно гротескно с белите си, но криви зъби.

Момчето се ухили:

— Нали от тия не правят отрова за риби?

— Не — отвърна Локи. — Отрова за риби правят само от онова, дето го яде Джийн.

Джийн изсумтя:

— По малко отрова за риби ти сгъстява космите на гърдите. Освен ако не си риба, де.

Джийн караше плътно покрай южния бряг на Анджевин, далеч от дълбините, където прътът не можеше да достигне дъното. Горещи, перленобели лъчи ги огряваха, когато мостовете от елдерглас се изпречваха между тяхната баржа и слънцето, което продължаваше да се издига. Реката бе широка двеста метра и напояваше въздуха с влага заедно с мириса на риба и тиня.

На север в маранята се мержелееха спретнатите склонове на островите Алчегранте, дом на нисшата градска аристокрация. Там имаше градини с високи зидове, сложни водни скулптури и бели каменни вили, където не допускаха никой, облечен като Локи, Джийн или Дървеницата. С приближаването на слънцето към зенита огромните сенки на Петте кули се бяха изтеглили към Горния град и сега представляваха розово сияние като от витраж, което огряваше само северния край на Алчегранте.

— Господи, колко обичам това място — възкликна Локи, като барабанеше с пръсти по бедрата си. — Понякога си мисля, че целият град е бил издигнат само защото боговете обожават престъпленията. Джебчиите ограбват простолюдието, търговците ограбват будалите, Капа Барсави ограбва и крадците, и простолюдието, дребните благородници ограбват кажи-речи всички наред, а Херцог Никованте, мине се не мине, се вдига с войската си и ограбва до шушка Тал Верар или Джерем, да не говорим какво прави със своите благородници и със своето простолюдие.

— И това ни прави крадци, които ограбват крадците — обади се Дървеницата, — които се преструват на крадци, които работят за крадеца, който ограбва другите крадци.

— Да, ние малко прецакваме хубавата картинка, нали? — Локи се замисли, като цъкаше с език. — Смятайте вършеното от нас за, хм, нещо като таен данък за благородниците, които притежават повече пари, отколкото благоразумие. Опа, пристигнахме!

Под странноприемницата „Катурнатата къща“ се ширеше добре поддържан кей с половин дузина пристани, никой, от които не беше зает в момента. Тук гладкият сив вълнолом беше висок десетина стъпки. Широки каменни стъпала се изкачваха до улицата, имаше и калдъръмена рампа за товари и коне. Кало Санца ги чакаше на ръба на кея, облечен малко по-добре от другарите си, а до него спокойно стоеше Укротен кон. Локи му махна.

— Какво ново? — провикна се той. Джийн боравеше с пръта сръчно и изящно. До кея оставаха двайсет метра, после десет, а после се приплъзнаха край него с леко пристъргване.

— Галдо прибра всичкия багаж в стаята — покоите Бушприт на първия етаж — прошепна Кало в отговор, когато се наведе към Локи и Дървеницата, за да поеме въжето.

Кало имаше тъмна кожа с цвят на ликьор и коса като мастиленочерен резен от нощта. Изпънатата кожа около тъмните му очи бе набраздена единствено от тънка мрежа от бръчици от смях (макар че всеки, който познаваше близнаците Санца, би ги нарекъл по-скоро бръчици от пакости). Невероятно остър и крив нос стърчеше пред неговата хубост като кама на стража.

След като привърза баржата за пристана, Кало подхвърли тежък железен ключ на Локи — ключ, привързан към дълъг пискюл от сплетени червени и черни копринени нишки. В добрите странноприемници като „Катурнатата къща“ вратата на всяка отделна стая се заключваше с механичен катинар (който можеше да се махне само по хитроумен начин, известен само на собствениците), който се вадеше от ниша на вратата. Към всяка наета стая даваха избран наслуки нов катинар и съответния му ключ. Стотици такива еднакви на вид катинари се пазеха зад полирания тезгях в преддверието и странноприемницата до голяма степен можеше да гарантира, че ваденето на ключове за по-късно проникване с цел грабеж си е живо губене на време за крадците.

Освен глоба тази привилегия щеше да осигури на Локи и Джийн гарантирано уединение за бързото преобразяване, което им предстоеше.

— Чудесно! — Локи скочи на кея също тъй пъргаво, както се качи на лодката. Джийн отново подаде пръта на Дървеницата и раздруса яко баржата, когато и той скочи. — Да вървим и да доведем нашите гости от Емберлен.

Докато Локи и Джийн се изкачваха по стъпалата към „Катурнатата къща“, Кало махна на Дървеницата да му помогне за коня. Белоокото животно бе изцяло лишено от страх и лична инициатива, но заради същата тази липса на инстинкт за самосъхранение то лесно можеше да повреди баржата. След няколко минути внимателно дърпане и бутане те успяха да го наместят в средата на лодката, спокоен като статуя, която по случайност има бели дробове.

— Прекрасно създание — рече Кало. — Кръстих го Пречка. Можеш да го ползваш за маса. Или за летяща подпора.

— От Укротените животни тръпки ме побиват, да му се не види.

— Не съм несъгласен с теб — рече Кало. — Но онези с нежните крачета и лигльовците предпочитат Укротени товарни коне — точно такъв е и нашият богат търговец от Емберлен.

Изминаха още няколко минути. Кало и Дървеницата мълчаха приятелски под безмилостното слънце и приличаха на част от незабележим с нищо екипаж, който чака важен пътник да излезе от пазвата на „Катурнатата къща“. Не след дълго този пътник слезе по стълбите и се изкашля два пъти, за да привлече вниманието им.

Беше Локи, разбира се, но преобразен. Косата му беше пригладена назад с розово масло, бузите под скулите му като че бяха по-хлътнали, а очите му — полускрити зад чифт очила с рамки с черни перли, които блестяха със сребърен блясък на слънцето.

Сега беше облечен в закопчана догоре черна дреха по модата на Емберлен, почти прилепнала по тялото в раменете и гърдите и широко разкроена от кръста надолу. Два черни кожени ремъка с излъскани сребърни токи опасваха корема му. Три ефирни пласта черни копринени шалчета се подаваха от яката и се развяваха на горещия вятър. Беше обут с бродирани сиви панталони над обувки от акулова кожа с дебели токове и черни езици като панделки, които стърчаха малко нелепо, клюмнали като парникови цветя. По челото му вече избиваше пот като малки диаманти — каморското лято не беше благосклонно към нахлуването на моди от по-северни краища.

— Името ми — заговори Локи Ламора — е Лукас Феруайт. — Тонът бе отсечен и рязък, изчистен от естествените интонации на Локи. Той наслояваше намека за твърд вадрански акцент върху лекото замазване на родния му каморски диалект, както барман смесва напитки. — Облечен съм с дрехи, които след няколко минути ще бъдат просмукани от пот. Достатъчно тъп съм да се разхождам из Камор, без да нося у себе си хладно оръжие. И освен това — додаде той с нотка на тежко разкаяние — съм напълно измислен.

— Много съжалявам да чуя това, господин Феруайт — рече Кало, — но поне сме подготвили лодката и коня ви за вашето голямо пътешествие.

Локи запристъпва предпазливо към лодката, като поклащаше хълбоци като мъж, наскоро слязъл от кораб и още несвикнал земята да не се клатушка под краката му. Гръбнакът му бе изпънат като струна, движенията му — доста превзети. Носеше маниерите на Лукас Феруайт като невидим кат дрехи.

— Помощникът ми всеки момент ще дойде — каза Локи/Феруайт, щом се качи/ха на борда на лодката. — Казва се Грауман и също страда от лека форма на въображаемост.

— Милостиви богове! — възкликна Кало. — Сигурно е заразно.

По калдъръмената рампа слизаше Джийн, пристъпвайки тежко под бремето на сто и двайсет фунта скърцащо конско седло — бродираните кожени дисаги бяха претъпкани със стоки и здраво завързани. Беше облечен с бяла копринена риза, изпъната на корема и на места вече подгизнала от пот, под разкопчана черна жилетка и бяло шалче. Косата му бе разделена на път по средата и намазана с някакво гъсто черно мазило. И без това невзрачна, сега тя, приличаше на две вълнени къдели, извити над челото му като стрехи.

— Закъсняваме с разписанието, Грауман. — Локи сключи ръце зад гърба си. — Побързай и остави горкия кон да си върши работата.

Джийн стовари тежките дисаги на гърба на Укротения кон. Животното не прояви никаква видима реакция. После се наведе и закопча седлото под корема на коня. Дървеницата подаде на Кало пръта, отмота въжето на баржата от пристанищния стълб и отново потеглиха.

— Няма ли да е забавно, да му се не види — обади се Кало, — ако точно днес дон Салвара е решил да се отклони от своя малък ритуал?

— Спокойно — отвърна Локи, като за момент изостави тона на Лукас Феруайт, макар и да запази стойката му. — Той е много предан на паметта на майка си. Съвестта му е точна като воден часовник, когато става дума за спазване на обещания.

— От твоите уста в божиите уши. — Кало боравеше с пръта с ведра лекота. — А ако бъркаш, не са моите топки тези, дето ще се ощавят. Ти си тоя, дето носи десетфунтово черно филцово сако посред месец Партис.

Тръгнаха срещу течението на Анджевин, стигнаха източния край на Квартала на Храмовете отдясно и спряха под широка стъклена арка. По средата на моста, на петдесетина стъпки над водата, стоеше слаб тъмнокос мъж с външност и нос досущ като на Кало.

Щом Кало спря баржата под моста, Галдо Санца нехайно изтърва от ръцете си нахапана червена ябълка. Плодът тихо цопна във водата само на метър-два зад брат му.

— Салвара е в храма — рече Дървеницата.

— Великолепно. — Локи разпери ръце и се ухили. — Не ви ли казах, че страда от безупречна преданост към майка си?

— Толкова съм доволен, че избираш само жертви с най-висок морал — рече Кало. — Другите щяха да дават лош пример на Дървеницата.

На обществения пристан, който стърчеше на североизточния бряг на Квартала на Храмовете, точно под извисяващия се огромен нов дом на Йоно (Баща на бурите, Господар на ненаситните води), Джийн ги върза за рекордно време и поведе Пречката, който изглеждаше досущ като товарен кон на богат търговец, по кея.

Локи го последва, изкарал докрай на показ нервното достойнство на Феруайт — цялото му шегобийство беше скрито като живите въглени под кухненски огън. Дървеницата се стрелна сред тълпите, нетърпелив да застане на стражевия си пост над кръстовището, където стремежите на дон Салвара скоро щяха да бъдат подложени на жестоко изкушение. Кало забеляза как Галдо слезе от стъкления мост и нехайно го последва. Всеки от близнаците незабележимо опипваше оръжието, скрито под широката му риза.

Когато братята Санца тръгнаха редом към мястото на рандевуто до Храма на Щастливите води, Локи и Джийн вече бяха изминали цяла пряка и приближаваха от друга посока. Играта вече течеше.

За четвърти път от също толкова години Джентълмените копелета бяха набелязали един от най-влиятелните мъже в град Камор и уредили среща, която можеше да лиши дон Лоренцо Салвара от близо половината от материалните му блага. Сега оставаше донът да дойде навреме.