Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (102)

5

Но човек не може да направи нищо повече, когато мисли за отмъщение. Острите болки в стомаха отново го замъчиха горе-долу по средата на бавното му самотно завръщане пеш към Пепелището.

Коремът го болеше, присвиваше го и къркореше; мракът около него като че се сгъстяваше, а тесните, размити от мъглата градски хоризонти се кандилкаха причудливо, все едно да беше пиян. Той залитна и се хвана за гърдите, запотен и мънкащ.

— Проклет Газар! — обади се глас в мрака. — Сигурно преследва дракони, дъги и загубените съкровища на Камор. — Последва смях, а Локи продължи да се тътри; никак не му се щеше да стане мишена за гаври. Никога не беше чувствал такава умора — все едно жизнените му сили бяха догорели в него до куп въглени, които тлееха, изстиваха и се покриваха със сива пепел с всяка изминала секунда.

Пепелището, което поначало не беше гостоприемно, за все по-отслабващото внимание на Локи изглеждаше като адско струпване от сенки. Той дишаше тежко и от него се лееха реки от пот. Чувстваше се така, сякаш някой постоянно тъпчеше все повече и повече сух памук в очните му ябълки. Краката му натежаваха ли натежаваха; той ги тътреше напред в мрака, стъпка по стъпка, към мержелеещите се назъбени сенки на разрушените сгради. Невидими същества препускаха в нощта. Невидими наблюдатели мърмореха, когато минаваше покрай тях.

— Какво… о, Богове… аз трябва да… Джийн — смънка той, когато се препъна в голямо колкото човек откъртено парче от зидария и се просна в прашните сенки зад него; миришеше на варовик, огньове за готвене и пикоч. Нямаше сили да се изправи.

— Джийн… — изпъшка той за последно и се строполи по очи. Още преди главата му да се удари в земята, вече беше изгубил съзнание.