Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (128)

1

— Можеш ли да ме увериш — рече Ибелиус, — че ще се грижиш по-добре за себе си отпреди, или, отколкото се грижеше за себе си приятелят ти Джийн миналата седмица?

— Мастер Ибелиус — отвърна Локи, — вие сте ни лекар, не сте ни майка, и както вече ви казах десетина пъти този следобед, аз съм напълно подготвен, телесно и душевно, за делото в Гарвановия обсег. Аз съм самата предпазливост.

— Е, господине, щом случаят е такъв, надявам се никога да не срещна самото безразсъдство.

— Ибелиус! — изпъшка Джийн. — Остави го на мира. Натякваш му, без да имаш приличието първо да се ожениш за него!

Той седеше на нара, изпит и доста мърляв. Тъмните косми, които се сгъстяваха по лицето му, само подчертаваха неестествената му бледост. Беше се разминал на косъм от смъртта — голите му гърди бяха превързани с широка ивица плат, подобна превръзка обвиваше и крака му под брича и дясната ръка над лакътя.

— Лекарите са удобно нещо — рече Локи, докато нагласяше ръкавелите на палтото си (бивше палто на Мераджио), — но мисля, че следващия път трябва да платим малко по-скъпо за немия вариант, Джийн.

— Тогава си промивайте сами раните, уважаеми, и сами си забърквайте мехлема и се мажете, макар че, осмелявам се да кажа, по-лесно и бързо ще е и за двамата просто да си изкопаете гробовете и да си лежите в тях до неизбежния ви преход към едно по-спокойно състояние.

— Мастер Ибелиус — рече Локи и сграбчи стареца за лактите. — Ние с Джийн сме ви от благодарни по-благодарни за помощта. Подозирам, че без вашата намеса и двамата щяхме да сме мъртви. Сериозно възнамерявам да ви се отплатя за това, че толкова дълго ни понасяхте тук, в това убежище. Съвсем скоро очаквам да получа на свое разположение няколко хиляди крони. Част от тях е ваша — ще започнете нов живот далеч оттук с препълнени джобове. А останалите ще бъдат употребени за напъхването на Капа Раза под земята. Кураж! Вижте какво направи Джийн със сестрите му.

— Подвиг, който не съм в състояние да повторя — призна Джийн. — Грижи се за себе си, Локи — аз няма да мога да довтасам и да те спася, ако довечера се обърка нещо.

— Но не се и съмнявам, че поне ще опита — додаде Ибелиус.

— Спокойно, Джийн. Просто редовна вечер с Херцога и целия му шибан двор, събран в стъклена кула на шестстотин стъпки във въздуха. Че какво ли може да се обърка?!

— Лееш тази жлъч с половин уста — отбеляза Джийн. — Ти май наистина нямаш търпение да отидеш?

— Разбира се, Джийн. Окови би пощурял от радост, ако беше жив. Ще играя Лукас Феруайт пред проклетия Херцог, да не споменаваме за всички останали познати ни благородници — Де Маре, Фелучия, стария Джавариз… Слава на Уродливия страж, адско представление ще е! Ако приемем, че съм във върхова форма. А после… паричките кацат в джобовете ни. И после — мъст.

— Кога те очакват в имението на Салвара?

— В третия следобеден час, което означава, че нямам повече време да се размотавам. Джийн, Ибелиус… Как ви изглеждам?

— Не бих познал човека, който лежеше болен не толкова отдавна — рече Ибелиус. — Признавам, притежаваш изненадващо високи професионални умения. И през ум не ми е минавало да действам като тебе.

— Това е в наша полза, мастер Ибелиус — рече Джийн. — Малцина го могат. Изглеждаш готов за вечерта, мастер Феруайт. Ще поемеш по дългия заобиколен път към Исла Дурона, нали?

— О, богове, да — отвърна Локи. — Сърдит съм само до известна степен. Ще премина през гробищата и нагоре през Тишината. Сигурно след като изляза от Пепелището, няма да видя жива душа.

Докато говореше, той се уви в наметалото въпреки изпепеляващата жега — с промазаното наметало, което Джийн бе донесъл от срещата със сестрите Беранджия. То щеше да скрие изящните му дрехи, докато стигне до Хълма на Шепота. Мъж в тържествено вечерно облекло би привлякъл твърде много вниманието на дебнещите в тъмните местенца на Пепелището.

— Тогава тръгвам към Гарвановия обсег — рече той. — Хайде, до по-късно. Джийн, почини си. Мастер Ибелиус, обсипете Джийн с майчинските си грижи. Надявам се на връщане да ви донеса много добра новина.

— Ще съм ти благодарен, ако изобщо се върнеш — рече Ибелиус.