Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (74)

2

Незаконната аптека на Джесалин д’Обарт и дъщеря й Джейнелейн се намираше над една писарска кантора в почтения квартал Арката на фонтана. Кало и Галдо влязоха в кантората малко след втория час на следобеда. Тук дузина мъже и жени, прегърбени над дървени дъски, дращеха напред-назад с пера, сол и графитени пръчки и гъби за триене като автомати. Хитро наредени огледала и люкове пропускаха вътре дневната светлина, за да осветява труда им. Малцина занаятчии в Камор бяха по-големи циции от отрудените писари.

В дъното на първия етаж имаше вита стълба, вардена от сурова на вид млада жена, която се преструваше, че й е скучно, докато опипваше оръжията под кафявия си брокатен жакет. Близнаците Санца засвидетелстваха добрите си намерения със съчетание от жестове с ръка и медни барони, които хлътнаха в джобовете й. Тя дръпна връвта на звънеца до стълбището и им махна да се качат.

На втория етаж имаше приемна — глухи стени без прозорци и също такъв под от златисто твърдо дърво, запазил аромата на боров лак. Висок тезгях разделяше стаята на две. От страната за клиенти нямаше столове, а от страната на търговеца не бе изложено нищо — отзад имаше само една заключена врата.

Джесалин стоеше зад тезгяха — зашеметяваща жена в средата на петдесетте с буен водопад от катраненочерни коси и тъмни, будни очи, обградени от весели бръчици. Джейнелейн, наполовината на годините й, стоеше отдясно на майка си с арбалет, прицелен в главите на Кало и Галдо. Беше смъртоносно оръжие за използване на закрито, леко и не особено мощно — което със сигурност означаваше, че стрелата е намазана с някаква противна отрова. Това не притесни особено никой от братята Санца — при черните алхимици то си влизаше в етикета.

— Мадам Д’Обарт и госпожице Д’Обарт! — Кало се поклони ниско. — Ваши покорни слуги!

— И все още ергени, да отбележа! — додаде Галдо.

— Мастер Санца и мастер Санца — рече възрастната Д’Обарт. — Радвам се да ви видя.

— Макар че все още никак не сме склонни да приемем — додаде Джейнелейн.

— Но може би бихте желали да купите нещо? — Джесалин отпусна длани върху тезгяха и вдигна вежда.

— Случи се тъй, че един наш приятел има нужда от нещо специално. — Кало извади кесия с монети от жилетката си и я показа, без да я отваря.

— Специално?

— Може би не толкова специално, колкото специфично. Трябва да се разболее. Много тежко.

— Надали бих изтървала такава сделка, милички — рече възрастната Д’Обарт, — но три-четири бутилки ром биха свършили работа за мъничка част от цената на всичко, което аз бих могла да ви дам.

— Не, не такава болест — рече Галдо. — Трябва наистина да е тежко болен, все едно чука на вратата на спалнята на Богинята на смъртта и пита може ли да влезе. А после, след като си поиграе на болен, да е способен да възстанови силите си. Лицедейски трик, ако желаете.

— Хммм — рече Джейнелейн. — Не знам дали имаме нещо, което да има точно такова действие… Не знам дали ни се намира.

— Кога вашият приятел ще има нужда от веществото? — Попита Джесалин.

— Надявахме се, като си тръгнем, да му го отнесем — отвърна Кало.

— Тук не забъркваме чудеса, драги мои. — Джесалин забарабани с пръсти по тезгяха. — Макар че си мислят точно обратното. Предпочитаме за такива неща да ни уведомяват предварително. Набъркването в нечии вътрешности — да се разболее и после пак да се оправи за няколко часа… фина работа е това.

— Ние не сме Вързомагове — додаде Джейнелейн.

— Слава на боговете! — възкликна Галдо. — Но е много належащо!

— Ами… — въздъхна Джесалин. — Може и да успеем да скалъпим нещичко. Малко нескопосно ще е, но може да свърши работа.

— Цветето на обирджиите на колички — рече дъщерята.

— Да — кимна Джесалин. — И после сомнейски бор.

— Мисля, че имаме и от двете в дюкяна — рече Джейнелейн. — Да проверя ли?

— Да, и ми дай тоя арбалет, докато си вътре.

Джейнелейн подаде оръжието на майка си, отключи вратата в дъното на стаята, хлътна вътре и я затвори след себе си. Джесалин внимателно остави оръжието на тезгяха и постави ръката си с дълги пръсти върху дулото.

— Обиждате ни, мадам — рече Галдо. — Ние сме безобидни като котенца!

— Даже повече — рече Кало. — Котенцата имат нокти и пишкат, където сварят!

— Не е заради вас, момчета, а заради града. Целият град ври и кипи, след като очистиха Назка. Старият Барсави сигурно вече крои възмездие. Само боговете знаят кой е този Сив крал и какво иска, но всеки ден все повече се тревожа какво би могло да се качи по стълбите ми.

— Да, смутни времена — съгласи се Кало.

Джейнелейн се върна с две кесийки. Заключи вратата, подаде кесийките на майка си и отново хвана арбалета.

— Е — рече възрастната Д’Обарт, — ето какво: приятелят ви първо да вземе това, в червената кесия. Това е цветето на обирджиите на колички, пурпурен прах. В червената кесия, запомнете. Разтворете го във вода. Това е еметик, ако думата ви говори нещо.

— Не ни говори нищо приятно — рече Галдо.

— Пет минути след като го изпие, ще го заболи коремът. След десет коленете му ще омекнат. След петнайсет ще почне да повръща всичко, което е изял през седмицата. Грозна гледка. Дръжте кофи подръка.

— И ще изглежда абсолютно истинско? — попита Кало.

— Да изглежда? Сладурче, по-истинско не може и да бъде! Да си виждал някой да се преструва, че повръща?

— Да! — отвърнаха двамата Санца в съвършен синхрон.

— Той го прави със сдъвкани портокали — додаде Галдо.

— Е, този път няма да се преструва. Всеки доктор в Камор би се заклел, че е истинско, естествено неразположение. След като цветът на обирджиите на колички подейства, не можеш му хвана дирите — той се разтваря бързо.

— Ами другата кесия? — попита Кало.

— Това е кора от сомнейски бор. Счукайте я и я сварете на чай. Това е идеалната противоотрова за пурпурния прах — веднага му пресича действието. Но цветът вече ще си е свършил работата, не го забравяйте. Кората няма да напълни с храна корема на приятеля ви, нито пък ще му върне жизнеността, която ще изгуби, докато си издрайфа червата. Ще е слаб и ще го боли поне една-две вечери.

— Звучи чудесно — рече Кало. — Според нашите специфични критерии за чудесно. Колко ви дължим?

— Три крони и двайсет солона — рече Джесалин. — И то само защото сте момчетата на стария Окови. За алхимия това не е кой знае какво — праховете са само рафинирани и пречистени, но се намират трудно.

Кало отброи двайсет златни тайрини от кесията си и ги нареди в отвесна колона на тезгяха.

— Ето тогава пет крони. Подразбира се, че тази сделка е най-добре да се забрави от всички участници.

— Санца — рече навъсено Джесалин д’Обарт, — всички покупки в моя магазин се забравят, що се отнася до външния свят.

— Тогава тази — Кало струпа още тайрини върху колоната — трябва да бъде извънредно забравена.

— Е, щом настоявате да подчертаете… — Тя извади дървено приспособление изпод тезгяха, загреба монетите и ги изсипа в кожена кесия, ако се съди по звука. Внимаваше да не докосва самите монети — черните алхимици рядко достигаха нейната възраст, ако пренебрегваха параноята към всичко, което се докосва, опитва и подушва.

— Имате нашите благодарности — рече Галдо. — А също и тези на приятеля ни.

— О, не разчитайте на това — изкикоти се Джесалин д’Обарт. — Дайте му първо червената кесия, да видите тогава какво благодарение ще го обземе!