Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (117)

3

Водният часовник тъкмо отмерваше пладне, когато Локи се върна в подножието на стъпалата на Мераджио. Светлите дрехи на „Таврин Калас“ бяха изчезнали — сега беше облечен с тъмна памучна горна дреха, евтин черен брич и черни чорапи. Косата му бе скрита под черна кадифена барета, а вместо козята брадичка (която се отлепи доста болезнено — някой ден щеше да се научи да си носи разтворител за лепило по навик) сега носеше дебел мустак. Бузите му бяха румени, а дрехите — вече мокри от пот на няколко места. В ръце стискаше навит пергамент (празен), а когато влезе във фоайето и заговори охраната, добави в гласа си нотка на талишански акцент.

— Нужен ми е писар — рече Локи. — Нямам записан час, нямам и съдружници тук. Ще съм доволен да изчакам първия, който се освободи.

— Писар значи. — Познатият страж с указателя провери в списъците. — Можете да опитате при Даниела Монтагю, обществената галерия, бюро номер шестнайсет. Или може би… Етиен Акало, бюро трийсет и шест. Има и оградена чакалня.

— Твърде сте любезен — отвърна Локи.

— Име и квартал?

— Галдо Аврилен — отвърна Локи. — От Талишам съм.

— Можете ли да пишете?

— Много често! — отвърна Локи. — Непрекъснато пишкам!

Мъжът се вторачи в него, докато друг от стражите, който стоеше зад Локи, не се изкиска. На лицето на стража се появиха признаци на закъсняло просветление, но като че не му беше много забавно.

— Подпишете или отбележете със знак тук, мастер Аврилен.

Локи пое подаденото му перо и удари плавен подпис със завъртулки срещу изписаното от стража „ГАЛДО АВРИЛЕН“, кимна приветливо и влезе.

Той бързо огледа отново обществената галерия, като си докарваше вид на добродушно недоумение. Вместо да седне в чакалнята, оградена с тънък месингов парапет, тръгна право към добре облечения млад мъж зад бюро номер 22, който трескаво дращеше по пергаментов лист и в момента нямаше клиенти, които да го разсейват. Локи се настани на стола отпред и се прокашля.

Мъжът вдигна очи. Беше строен каморец с пригладена назад кестенява коса и широко отворени, чувствителни очи зад очилата. Носеше кремава дреха с тъмнолилава подплата, която се подаваше само изпод маншетите и подхождаше по цвят на туниката и жилетката му. Пищното му копринено жабо представляваше пластове кремаво върху тъмнолилаво. Може би си падаше малко конте и беше около педя по-висок от Локи, но това беше лесно преодолима трудност.

— Вижте сега — рече Локи с най-ведрия си и най-непосредствен тон тип „не съм тукашен“, — как ще ви се стори пет крони от бяло желязо да натежат в джобовете ви, преди следобедът да е изтекъл?

— Аз… такова… пет… Господине, май ме сварихте неподготвен. С какво мога да ви бъда полезен, и всъщност кой сте вие?

— Името ми е Галдо Аврилен — представи се Локи. — От Талишам съм.

— Не думайте — отвърна мъжът. — Пет крони ли споменахте? Обикновено не вземам толкова много за услугите си, но бих желал да изслушам какво имате предвид.

— Вашите услуги… — отвърна Локи. — Вашите професионални услуги не са точно това, от което имам нужда, мастер…

— Магрис, Арманд Магрис — отвърна мъжът. — Как така — вие не знаете кой съм аз, нито имате нужда от…

— Бяло желязо, казах. — Локи измъкна същата монета, която преди два часа бе поставил на бюрото на Кореандер Превин. Тя все едно изскочи от затворения му юмрук и кацна върху него. Така и не бе развил умението да търкаля монети по ставите на пръстите си като братята Санца. — Пет крони от бяло желязо за съвсем дребна услуга, макар и малко необичайна.

— Доколко необичайна?

— Мастер Магрис, лош късмет извадих — отвърна Локи.

— Аз съм търговски представител на „Строло и синове“, най-добрия сладкар в цял Талишам, доставчик на деликатеси и сладкиши. Дойдох с кораб от Талишам, за да се срещна с няколко потенциални клиенти в Камор — клиенти с висок ранг, да ви призная. Двама донове и съпругите им, които желаят моите работодатели да съживят своите трапези с нови вкусови приключения.

— Документи за потенциално партньорство ли желаете да оформя или продажба?

— Не е толкова банално, мастер Магрис, не е толкова банално! Моля ви, чуйте колко голямо е моето злощастие. Изпратиха ме в Камор по море заедно с известен брой пакети в мое владение. Тези пакети съдържаха захарен памук с ненадминат, превъзходен вкус, деликатеси, каквито дори и вашите прочути каморски готвачи не са си и представяли; кухи сладки с плънка от алхимични кремове… канелени сладкиши, глазирани с остершалинска ракия от Емберлен…

Чудеса! Предстоеше ми да вечерям с нашите потенциални клиенти и да се погрижа те да бъдат обзети от въодушевление от изкуството на моите работодатели. Сумите, заделени само за снабдяването на угощенията, са… Този ангажимент е изключително важен.

— Не се и съмнявам — рече Магрис. — Работата ми се струва много приятна.

— Щеше да бъде, ако не беше един злощастен факт — рече Локи. — Корабът, който ме докара тук, въпреки че беше бързоходен, както ми бе обещано, бе нападнат здравата от плъхове.

— О, богове… Не и вашите…

— Да — отвърна Локи. — Моята стока. Моята превъзходна стока бе опакована в доста леки пакети. Държах ги извън трюма. За нещастие това като че осигури на плъховете по-лесен достъп до тях. Те нападнаха лакомо моите сладкиши. Всичко, което носех, бе унищожено.

— Мъчно ми е, като ви слушам — рече Магрис. — С какво бих могъл да ви помогна?

— Стоката ми — обясни Локи — беше завита в моите дрехи. И това е и последното унижение за мен. След опустошенията, нанесени от зъби и, ъъ, барабонки, простете за неделикатността… гардеробът ми е напълно съсипан. Облякох прости дрехи за пътуването и сега това е единственият пълен набор дрехи, водещ се на мое име.

— О, дванайсет богове, яко сте загазили! Работодателят ви има ли сметка тук, в „Мераджио“? Имате ли кредит, от който бихте могли да изтеглите сума на стойността на дрехите?

— За жалост не — отвърна Локи. — Обмисляхме го. Аз дълго се застъпвах за това. Но нямаме такава сметка, за да ми помогне сега, а ангажиментът ми за вечеря тази вечер е твърде належащ, твърде, твърде належащ. Въпреки че не мога да представя сладкишите, мога поне да се представя и да поднеса извинение — не желая да ги обиждам. Един от нашите потенциални клиенти е… много особен и придирчив човек. Твърде особен и придирчив. Няма как да го разочаровам напълно. Той без съмнение ще разпространи в своята среда мълвата, че името „Строло и синове“ е име, на което не бива да се има доверие. Ще има обвинения не само към нашите стоки, но и срещу нашата любезност, нали разбирате.

— Да, някои донове са… с твърде закоравели привички. Ала все още не проумявам къде би могла да се пригоди моята помощ.

— Ние сме почти еднакви на ръст, господине, случайно сме еднакви на ръст. А пък вашият вкус е превъзходен, мастер Магрис. Ние с вас бихме могли да сме отдавна загубени братя, толкова си приличаме по усета към кройки и цветове. Вие сте мъничко по-висок от мен, но несъмнено аз бих понесъл това през няколкото нужни ми часа. Господине, бих искал да ви помоля… умолявам ви, помогнете ми, като ми заемете приличен кат дрехи! Трябва да вечерям с доновете тази вечер. Помогнете ми да се приведа в подобаващ вид, за да могат моите работодатели да излязат с неопетнено име от тази афера.

— Вие желаете… вие желаете заем от връхна дреха и бричове, чорапи и обувки, и всички нужни допълнения?

— Точно така — отвърна Локи, — и от цялото си сърце обещавам да се грижа за всеки бод по тях, сякаш е последният на света. Нещо повече, предлагам да ви оставя в залог пет крони от бяло желязо. Пазете ги, докато върна дрехите ви до последния конец, и ги задръжте след това. Несъмнено за толкова малко работа това са една-две месечни такси.

— Това е, това е… много симпатична сума. Обаче… — Магрис явно се опитваше да потисне усмивката си. — Това е… убеден съм, че разбирате… доста странно.

— Твърде добре го разбирам, сър, твърде добре. Не мога ли да ви вдъхна поне малко жал към мен? Не съм твърде горд да умолявам, мастер Магрис. Залогът е не само работата ми, а доброто име на моите работодатели!

— Несъмнено — отвърна Магрис. — Несъмнено. Жалко, че плъховете не говорят терински — бас държа, че биха дали чудесни показания.

— Шест крони от бяло желязо — повтори Локи. — Толкова мога да си отпусна кесията. Моля ви, господине…

— „Цър-цър“ — рече Магрис. — „Цър-цър“, биха казали те. И как ще са натлъстели тия плъшоци след цялото това угощение, какви топчести поганци ще са станали! Щяха да дадат показания, а после да се примолят да ги качат на кораб за Талишам, за да си продължат гуляя! Твоите „Строло и синове“ щяха да имат верни служители до гроб, макар и доста дребнички на ръст.

— Мастер Магрис, това е…

— Ти не си наистина от Талишам, нали?

— Мастер Магрис, моля ви!

— Ти си от малките проверители на Мераджио, нали? Точно така изловиха клетата Уила миналия месец. — Магрис вече не можеше да сдържа веселието си. Явно беше много доволен от себе си. — Можете да съобщите на добрия мастер Мераджио, че достойнството ми не се изпарява при гледката на малко бяло желязо. Никога не бих опозорил неговото предприятие, като участвам в подобна щуротия! Вие, разбира се, ще му предадете най-сърдечните ми поздрави, нали?

Локи бе изпитвал разочарование много пъти досега и затова му беше лесно да потисне порива да скочи върху писалището на Магрис и да го удуши. Той въздъхна наум и за част от секундата погледът му обходи стаята — а там, втренчен надолу от една галерия на втория етаж, стоеше самият Мераджио.

Джанкана Мераджио беше облечен с разкроено палто, последен писък на модата — свободно, отворено, с широки маншети и лъснати сребърни копчета на ненужни места. Кафтанът, бричовете и жабото му бяха в изключително приятен тъмносин цвят, цвета на небето точно преди да изгрее Измамната светлина. Не бяха крещящи, но за сметка на това бяха фини, богати и изящни по начин, който показваше стойността им, без да се натрапва на сетивата. Това със сигурност беше Мераджио, защото на десния му ревер бе закичена орхидея — това бе единствената му слабост, свежа орхидея, която откъсваха всеки ден за украса на дрехата му.

Съдейки по съветниците и помощниците, скупчени зад него, Локи прецени, че Мераджио има много сходни с неговите ръст и телосложение.

Планът като че му хрумна изневиделица — връхлетя в ума му като пътници, втурващи се на корабната палуба. Само за един миг той го завладя напълно и се разстла пред него, прост като ходене по права линия. Той заряза талишанския акцент и се усмихна на служителя в отговор.

— Твърде умен сте за мен, мастер Магрис. Прекалено хитър! Моите поздравления — много хубаво направихте, че отказахте! Не се бойте, ще докладвам на самия Мераджио съвсем скоро, и то пряко. Вашата проницателност няма да му убегне! А сега, ако ме извините…