Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (103)

6

Светлините грейнаха в третия час на утрото, може би на около миля навътре в морето южно от Остатъците, където ядро от черен мрак се плъзгаше над водата с бавно и тромаво лавиране. Белите призрачни платна на кораба плющяха на вятъра, докато той плаваше към Старото пристанище. Скучаещата стража на триетажната кула на върха на Южната игла го забеляза първи.

— Ама че некадърен моряк е тоя — отбеляза по-младият постови с малък далекоглед в ръка.

— Сигурно е верарец — измърмори по-старшият, който методично измъчваше парче слонова кост с тънък гравьорски нож. Искаше да го докара като скулптираната тераса, която бе видял в храма на Йоно, оживяла с прекрасни релефи и фантастични изображения на удавници, отнети от Господаря на стържещите води. Но произведението му повече мязаше на бяло кучешко лайно в действителна големина. — По-добре е да повериш плаващ кораб на сляп безрък пияница, отколкото на верарец!

Плавателният съд не привлече с нищо повече вниманието им, докато изведнъж не грейнаха светлините и тъмножълтото им сияние не заблещука по тъмните вълни.

— Жълти светлини, сержант — докладва по-младият. — Жълти светлини.

— Какво? — По-старият остави парчето слонова кост, изтръгна далекогледа от ръцете на по-младия и огледа продължително приближаващия се кораб. — Мамка му. Жълти са, да!

— Чумав кораб — прошепна младият. — Никога досега не бях виждал.

— Или е чумав кораб, или е някой пройдоха от Джерем, който не знае какви светлини се палят на пристана. — Той прибра далекогледа и отиде при пиринчения цилиндър, монтиран странично на ръба на западната стена на стражевия пост и насочен към окъпаните в меко сияние кули на брега на квартала Арсенал. — Бий камбаната, момче. Бий проклетата камбана.

По-младият страж посегна към другата страна на парапета, хвана висящото там въже и започна да бие тежката пиринчена камбана, като дърпаше по два пъти — дрън-дрън, дрън-дрън, дрън-дрън.

Трепкаща синя светлина проблесна от една от кулите на Арсенала. Сержантът натисна дръжката на пиринчения цилиндър и разтвори кепенците, скриващи сиянието на необикновено яркия алхимичен глобус вътре. Той можеше да предаде със светлинни сигнали на постовете в Арсенала списък с простички съобщения. На свой ред те щяха да ги препредадат на други наблюдаващи очи в готовност. Ако имаха късмет, те щяха да стигнат до Двореца на търпението или дори до Гарвановия обсег за две минути.

Мина време; чумавият кораб ставаше все по-голям и с все по-ясни очертания.

— Хайде бе, малоумници — измърмори сержантът. — Размърдайте се. Стига си дърпал проклетата камбана, момче. Мисля, че са ни чули.

Пронизителните свирки на Карантинната стража отекнаха сред обвития в мъгли град. След малко към тях се присъедини и барабанен бой — нощен сбор на жълтодрешковци. Ярки бели светлини блеснаха по кулите на Арсенала и сержантът видя мъничките черни силуети на хора, които търчаха по бреговата линия.

— О, така се вижда — измърмори той. Още светлини грейнаха на североизток — малки кули стърчаха по Южната игла и сред Остатъците срещу Старото пристанище, където по закон и по обичай в Камор закотвяха чумавите кораби. На всяка малка кула имаше катапулта за мятане на камъни, която изстрелваше петнайсетфунтови скали или бъчви с огнено масло. Мястото за закотвяне на чумавите кораби се намираше на сто и петдесет ярда южно от Остатъците, над шейсет клафтера вода и в обсега на дузина катапулти, които за минути можеха да потопят или изгорят всичко, що плава.

Една галера изплува от портата на Арсенала между ярко осветените кули — от бързите патрулни съдове, наречени хриле заради подобния на крила замах на веслата. Галерата имаше по двайсет весла от всяка страна, натискани от осемдесет платени гребци. Караше четирийсет войници с мечове, четирийсет стрелци с лъкове и чифт тежки стреломети, наречени скорпия. Нямаше товарен трюм и имаше само една мачта с просто опънато платно. Предназначението й беше само едно — да приближи до всеки кораб, който заплашва град Камор, и всички на борда да бъдат избити, ако не се вслушат в предупрежденията.

По-малки лодки с бели и червени фенери на носа потегляха от северния край на Южната игла с лоцмани и отряди от жълтодрешковци.

От отсрещната страна на дългия вълнолом галерата набираше скорост; редовете от изящни весла разпенваха черното море. Зад нея се виеше пенеста диря. Над водите ехтяха барабани и крясъци заповеди.

— По-близо, по-близо — измърмори сержантът. — Ще е отблизо. Клетата черупка хич я няма, може и да се наложи да й метнат камък, преди да забави ход.

Няколко малки тъмни силуета се виждаха на бледия фон на платната на чумавия кораб — като че бяха твърде малко и не можеха да се справят с тях. Ала щом корабът навлезе в Старото пристанище, той започна да забавя ход. Събраха горните му платна, макар пипкаво и недодялано, а останалите ги нагласиха така, че да „изгонват“ въздуха. Те се отпуснаха и сред скърцане на скрипци и заглушени заповеди също започнаха да се събират.

— О, има изящен силует — измърмори сержантът. — Изящен силует.

— Това не е галеон — отбеляза по-младият страж.

— Прилича на ония префърцунените кораби, дето ги строели в Емберлен. Стил фрегата май им викаха.

Чумавият кораб не беше черен само защото беше тъмно — той беше лакиран в черно и украсен от носа до кърмата с филигран от вещерско дърво. Оръдия не се виждаха.

— Тия смахнати северняци! Дори и корабите им трябва да са черни. Ама наистина е красив. Бас държа, че е и бърз. Ама е здравата затънал в лайната — сега ще го държат под карантина седмици наред. Горките копелета късмет ще извадят, ако оживеят.

Галерата заобиколи върха на Южната игла — веслата пенеха водата. На светлините двамата стражи виждаха, че скорпиите са заредени и оборудвани с екипаж, а стрелците стояха на издигнатите си платформи с лъкове в ръце и нервничеха.

Няколко минути по-късно галерата стигна до черния кораб, спрял на около двеста ярда от брега. Една офицерка излезе на дългия бушприт и вдигна към устата си усилвателна тръба.

— Какъв кораб сте?

— „Задоволство“ от Емберлен! — извикаха в отговор.

— Последно пристанище, в което сте спирали?

— Джерем!

— Не е ли прекрасно — измърмори сержантът. — Горкичките копелета кой знае какво са си лепнали.

— Какъв е товарът ви? — попита офицерката.

— Само провизии. Щяхме да товарим в Ашмир.

— Екипаж?

— Шейсет и осем души. Двайсет умряха.

— Значи сте запалили чумавите светлини, защото наистина сте в нужда?

— Да, в името на боговете! Не знаем какво е… Изгаряща треска. Капитанът е мъртъв; лекарят умря вчера. Молим за помощ.

— Можете да пуснете котва в чумавото пристанище — извика каморската офицерка. — Не бива да доближавате до брега ни повече от сто и петдесет ярда, или ще ви потопим. Всяка лодка, спусната на вода, ще бъде потопена или изгорена. Всеки, който се опита да доплува на брега, ще бъде застрелян — при положение че успее да избяга на акулите.

— Моля ви, пратете ни лекар. Пратете ни алхимици, в името на боговете!

— Не се разрешава да изхвърляте труповете — продължи офицерката. — Ще ги държите на борда. Всякакви пакети или предмети, предадени по някакъв начин на брега от вашия кораб, ще бъдат изгорени без преглед. Всеки опит за такова предаване е основание за изгаряне или потопяване. Разбрахте ли?

— Да, но, моля ви, нищо друго ли не можете да направите?

— Може да ви осигурим жреци на брега, както и прясна вода и милостиня — провизии, изпратени по въже от пристана. Тези въжета ще бъдат опънати с кораб от брега и прерязани, след като бъдат използвани при нужда.

— И нищо друго?

— Не ви се разрешава да приближавате нашия бряг под страх от нападение, но можете да обърнете и да потеглите, когато пожелаете. Аза Гуила и Йоно да ви помагат във време на нужда! Моля се за милост за вас и ви желая бързо отърваване в името на Никованте, Херцог на Камор.

Няколко минути по-късно гиздавият черен кораб се закотви в чумавото пристанище със свити платна.

Жълтите светлини грееха над черните води на Старото пристанище, той се полюляваше леко, а градът спеше, обвит в сребриста мъгла.