Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (39)

5

Обратният път до дома за Локи тънеше в мъгла. Той се беше вкопчил във врата на Укротения козел, а Окови ги водеше обратно на север към Квартала на Храмовете и, мине се не мине, се подхилваше.

— Ох, момчето ми — мърмореше той. — Милият ми чаровен пияница, той! Всичко това бяха глупотевини, нали разбираш.

— Кое?

— Зъбът от акула. Капа Барсави накара един Вързомаг да му го омагьоса в Картейн още преди години. Никой не може да го глътне, без да се пореже. Оттогава си го носи — всичките тези години, през които е изучавал театъра на Теринския трон, са го вманиачили доста по драмата.

— Значи не беше… съдбата, или боговете, или нещо такова?

— Не, беше просто зъб от акула с малко магия. Добър номер, длъжен съм да го призная. — Окови потърка състрадателно бузата си при спомена. — Не, Локи, ти не принадлежиш на Барсави. Той си е добър такъв, какъвто е — ценен съюзник и човек, на когото трябва непрекъснато да се преструваш, че се подчиняваш. Но той със сигурност не те притежава. Нито пък аз те притежавам в края на краищата.

— Значи не трябва да…

— Да спазваш Тайния мир? Да си добър малък пезон. Само наужким, Локи. Само за да държиш вълците далеч от прага. Ако очите и ушите ти през тези два дни не са били закърпени с необработена кожа, досега трябва да си разбрал, че възнамерявам ти, и Кало и Галдо, и Сабета, да бъдете ни повече, ни по-малко… — довери му Окови с дивашка усмивка — … шибана стрела от балиста право в сърцето на безценния Таен мир на Венкарло!