Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (40)

1

— Деветнайсет хиляди — обяви Дървеницата — деветстотин и двайсет. Всичко толкова. А сега мога ли да се самоубия, моля?

— Какво? Мислех, че с въодушевление би ни помогнал да преброим плячката, Дървеница. — Джийн седеше, кръстосал крак връз крак, в средата на трапезарията в стъкленото мазе под Дома на Переландро. Бяха преместили масата и столовете, за да сторят място на грамадата от златни монети, разделени на малки бляскави купчинки, които ограждаха като зид тях двамата с Дървеницата.

— Ти не ми каза, че ще ги мъкнеш дотук в тайрини.

— Бялото желязо е скъпо! Никой няма да ти даде пет хиляди крони в бяло желязо, а и никой не е толкова тъп, че да го разнася така! Мераджио изплаща всички големи суми в тайрини.

От входа към мазето се разнесе трополене и иззад ъгъла се показа Локи в облеклото на Лукас Феруайт. Той махна фалшивите си очила, отпусна шаловете, изсули се от вълнената дреха и безцеремонно я остави да се свлече на пода. Зачервен до уши, той размахваше пергаментов свитък, залепен с печат от син восък.

— Още седемстотин и петдесет, момчетата ми! Казах му, че сме намерили четири подходящи галеона, ала вече имаме проблеми с финансирането — рушвети за бутане, екипажи за набиране и изтрезняване, стражари за умилостивяване, други морски търговци за разкарване, и той ми ги даде ей така, като не спря да се усмихва! О, богове. Трябваше да измисля тая далавера още преди две години. Дори не ни се налага да му показваме фалшиви кораби и документи и прочее, защото Салвара знае, че цялата тази история с Феруайт е менте! Няма за какво да се морим, освен да броим парите!

— Като е толкова неуморително, защо тогава ти не ги броиш? — Дървеницата скочи, изви се назад и гръбнакът и вратът му започнаха да пукат.

— С най-голямо удоволствие бих, Дървеница! — Локи извади от един дървен шкаф бутилка червено вино, наля си половин чаша и го разреди с хладка дъждовна вода от месингова кана, докато не доби мек розов цвят. — Тогава утре ти ще играеш Лукас Феруайт. Убеден съм, че дон Салвара изобщо няма да забележи разликата. Всичко ли е тук?

— Пет хиляди крони под формата на двайсет хиляди тайрини — отвърна Джийн. — Минус осемдесет за такси, за стража и за каруца под наем, за да ги докараме от Мераджио.

Джентълмените копелета използваха проста система за замяна при докарването на големи количества ценности в тяхното скривалище в Дома на Переландро — по време на поредица от бързи спирания, каси, пълни с монети, изчезваха от една каруца, а бъчви, на които беше написано, че съдържат обикновени храни или напитки, се товареха на друга. Дори и един окаян малък храм има нужда от постоянно снабдяване с най-необходимото.

— Е — каза Локи, — нека само се отърва от дрехите на клетия мастер Феруайт и ще ви помогна да набутаме всичко в зимника.

В задната част на мазето, зад спалното помещение, имаше цели три зимника. Двата представляваха широки шахти, облицовани с елдерглас, дълбоки около десет стъпки. Първоначалното им предназначение беше неизвестно. Затваряха се с прости дървени капаци, окачени на панти, и наподобяваха миниатюрни силози, вкопани в земята и доста понапълнени с монети от всякакъв вид.

Среброто и златото в големи количества ги изсипваха в шахтите. По тесните дървени лавици по стените на помещението бяха наредени малки торби или купчинки по-употребяема валута. Имаше евтини кесии с медни барони, фини кожени портфейли със стегнати фишеци от сребърни солони и малки купички от нащърбени половинки медни монети, предназначени за спешни харчове или нужди на бандата. Имаше дори и малки купчини с чужди монети — марки от Кралството на Седемте същини, Солари от Тал Верар и така нататък.

Още по времето на Отец Окови нито шахтите, нито стаята, в която се намираха, нямаха ключалки. Не само защото Джентълмените копелета си имаха доверие помежду си (което беше вярно), нито пък защото съществуването на това разкошно мазе бе строго пазена тайна (което също несъмнено беше вярно). Основната причина беше чисто практическа: никой от тях — Кало, Галдо, Локи, Джийн или Дървеницата, не можеше да се сети какво да правят с постоянно нарастващия куп благородни метали.

Без да броим Капа Барсави, те сигурно бяха най-богатите крадци в Камор; на малкия пергаментов лист на една от лавиците бяха записани повече от четирийсет и три хиляди цели крони, когато и втората полица от дон Салвара бе превърната в златни монети. Бяха равни по богатство на мъжа, когото обираха в момента, и много по-богати от повечето равни нему и от някои от най-прочутите търговски къщи и обединения в целия град.

Иначе онова, което се знаеше за тях, беше, че Джентълмените копелета са непретенциозна банда от най-обикновени крадци, достатъчно умели и прикрити, с постоянни доходи, но звезди — в никакъв случай. Можеха да си живеят живота за десет крони годишно на човек и ако харчеха повече, това би им навлякло най-нежеланото внимание на всички власти в Камор — и законните, и ония другите.

За четири години те осъществиха три големи удара и в момента работеха по четвъртия. За четири години огромната част от парите просто се броеше и се изсипваше в мрака на шахтите.

Истината бе, че Окови ги бе обучил великолепно за задачата да освобождават донякъде аристокрацията на Камор от бремето на натрупаните от нея богатства, но май че бе пропуснал да поговори с тях за възможното изразходване на въпросните суми. Освен за финансиране на следващите кражби Джентълмените копелета нямаха представа какво да правят всичките тези пари.

Данъкът, който плащаха на Капа Барсави, беше около половин крона седмично.