Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (2)

2

Вечерта, когато момчето Ламора попадна под грижите на Създателя на крадци, старото гробище на Хълма на сенките беше пълно с деца, мълчаливо застанали мирно в очакване да поведат новите им братя и сестри към мавзолеите.

Всички подопечни на Създателя на крадци държаха свещи. Студената им синя светлина сияеше през сребърните завеси на речната мъгла, както уличните лампи блещукат през опушен прозорец. Верига от призрачни пламъчета се виеше надолу по хълма между каменните плочи и обредните пътеки към широкия стъклен мост над Саждения канал, полуневидима в топлата като кръв мъгла, която се процеждаше от мокрите кости на Камор в летните нощи.

— Елате, любими мои, скъпоценности мои, находки мои, не забавяйте крачка! — прошепна Създателя на крадци, докато подтикваше последния от около трийсетте сирачета от Пожарището към Саждения мост. — Тези светлини са ваши нови приятели, дошли да ви водят нагоре по моя хълм. По-живо, съкровища мои. Мракът се пилее, а имаме толкова много да си поговорим.

* * *

В редките мигове на суетни размисли Създателя на крадци мислеше за себе си като за художник. За скулптор по-точно — сираците бяха неговата глина, а старото гробище на Хълма на сенките — неговото ателие.

Осемдесет и осем хиляди души произвеждаха определен постоянен обем боклук. Този боклук включваше и постоянен поток от изгубени, непотребни и изоставени деца. Ясно, че поробителите вземаха някои от тях и ги изпращаха в Тал Верар или на островите Джеремит. В Камор робството беше формално незаконно, но за самото поробване си затваряха очите, ако никой не можеше да защити жертвата.

Така че някои ставаха жертва на поробителите, а повечето — на обикновената глупост. Гладът и болестите, които довеждаше тя, също бяха нещо обичайно за тези, на които им липсваше смелост или умения да си откопчат живот от града наоколо. Разбира се, онези, които притежаваха смелост, но не и умения, често увисваха от Черния мост пред Двореца на търпението. Магистратите на Херцога се отърваваха от малките крадци със същото въже, което ползваха и за големите, макар че се грижеха да връзват за краката на малките тежести, та да увиснат, както си му е редът.

Сирачетата, които оставаха след изпробването на цялото това разноцветно многообразие от възможности, бяха подбирани от бандата на Създателя на крадци и довеждани поединично или на малки групи да слушат утешителния му глас и да ядат топла храна. Скоро те разбираха що за живот ги чака под гробището — сърцето на неговото царство, където сто и четирийсет отхвърлени деца коленичеха пред един-единствен прегърбен старец.

— Бързайте, красавци мои, мои нови синове и дъщери, следвайте колоната от светлинки и стигнете до върха. Още малко, и сме си у дома, още малко, и сме нахранени. Няма дъжд, няма мъгла, няма вонящ задух.

Чумавите времена предоставяха особено големи възможности на Създателя на крадци, а сирачетата от Пожарището се бяха измъкнали от любимия му вид чума — Черния шепот. Тя връхлетя върху областта на Ловците на огън от незнайни краища и карантината (смърт от жреческо копие за всеки, опитал се да прекоси канал или да избяга с лодка) бе наложена тъкмо навреме, за да спаси града от всичко, освен от тревогата и параноята. Черния шепот означаваше мизерна смърт за всеки над единайсет дванайсетгодишен (доколкото разбираха докторите, защото чумата не беше склонна да спазва прекалено твърди правила) и няколко дни безобидни подути очи и зачервени бузи за по-малките.

На петия ден от карантината вече нямаше писъци и опити за прекосяване на канала, така че Пожарището избегна участта, заради която бе получило името си и която го бе спохождала толкова пъти през чумави години. На единайсетия ден, когато вдигнаха карантината и главорезите на Херцога дойдоха да огледат пораженията, бяха оцелели може би едно на осем от живелите дотогава там четиристотин деца. Вече се бяха обединили в банди, за да се защитават взаимно, и проумели някои жестоки житейски необходимости без помощта на възрастните.

Създателя на крадци чакаше, докато ги съберат и изведат от злокобната тишина, възцарила се в стария им квартал.

Плати много сребро за трийсетте най-добри и още повече сребро за мълчанието на главорезите и полицаите, които отърва от дечурлигата. После ги поведе, замаяни, с хлътнали бузи и вонещи адски, през мрака, през парната баня на мъглите на каморската нощ към старото гробище на Хълма на сенките.

Момчето Ламора беше най-малкото и най-дребното от всички, на пет-шест години — само стърчащи кости под хлътнала, омазана с мръсотия кожа. Създателя на крадци дори не беше го избрал — Ламора просто се бе повлякъл заедно с другите, като че там му е мястото. Създателя на крадци го забеляза — но животът му беше такъв, че дори и едно-единствено безплатно сираче бе късмет, който не биваше да пренебрегва.

Беше лятото на Седемдесет и седмата година на Гандоло, Баща на възможностите, Господар на парите и търговията. Създателя на крадци вървеше под савана на нощта и подкарваше разпокъсаната колона от деца.

Само след две години той бе готов да умолява Отец Окови, Безокия жрец, да го отърве от момчето Ламора и точеше ножове, в случай че откаже.