Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (148)

3

— Мастер Ламора! — извика Ибелиус. — Това е напълно неприемливо!

Морето, огряно от Измамната светлина, беше бушуващо сиво-зелено поле. Вълните връхлитаха и се разбиваха в галеона „Златна печалба“, плаващ към Талишам и после към Тал Верар, единия от единствените два кораба, отплавали от Камор същата вечер. Вятърът виеше в покривалата и платната на старичкия плавателен съд, моряци в наметала от промазан плат търчаха насам-натам, мърморейки под носа си молитви към Йоно, Господаря на хватката на водите.

Локи Ламора лежеше върху купчина покрити със зебло сандъци на издигнатата кърма на кораба, завит с одеяла под покривалата от промазан плат, на свой ред увити със зебло — същинска наденица. Не се виждаше нищо от него, освен ненормално бледото (и цялото ожулено) лице, което надничаше изпод всички тези пластове. Джийн Танен седеше до него, увит с наметало, за да го пази от дъжда, но не чак толкова увит, че да не може да помръдне.

— Мастер Ибелиус — рече Локи с немощен глас, гъгнив заради счупения нос. — Всеки път, когато съм напускал Камор, съм го напускал по суша. Това е нещо ново… Искам да го видя за последен път.

— Вие сте на косъм от смъртта, мастер Ламора — отвърна Ибелиус. — Глупаво е да лудувате по палубата в такова време.

— Ибелиус — рече Джийн. — Ако на това Локиевото му се вика лудуване, значи труповете могат да се хващат за акробати. Не може ли поне за малко да ни оставите на спокойствие?

— От грижите, които едва закрепиха живота му през този ден? На всяка цена, млади господа… Наслаждавайте се на гледката към морето, и да знаете, това си е на ваша глава!

Ибелиус се оттегли с тежка стъпка по люлеещата се палуба, като се кандилкаше насам-натам — никак не беше свикнал да плава по море.

Камор се стапяше зад тях и бавно чезнеше между завесите от дъжд. Измамната светлина се издигаше над града и вълните като аура. Петте кули сияеха призрачно под бушуващите небеса. Дирята на галеона като че излъчваше сияние, самата тя — кипяща Измамна светлина.

Те седяха на кръмната палуба и гледаха как тъмният хоризонт поглъща града.

— Съжалявам, Локи — рече Джийн. — Съжалявам, че в края на краищата не можах да ти бъда повече от полза.

— Какви ги говориш, по дяволите? Ти уби Черин и Раиза — аз никога не бих успял! Ти ме измъкна от Плаващия гроб. Ти ме замъкна при Ибелиус и пак ме мацаха целия с някакъв възхитително гаден мехлем. За какво толкова имаш да ми се извиняваш, освен за мехлема?

— Аз съм ти в тежест — отвърна той. — Името ми. Цял живот съм използвал истинското си име и през ум не ми беше минавало, че това може да ми навлече беда.

— Какво, Вързомагът ли? О, богове, Джийн! Където и да стигнем, приеми фалшиво име. Таврин Калас става. Нека копелето се появява навсякъде — Орденът на Аза Гуила ще има да се радва на чудеса.

— Опитах се да те убия, Локи. Извинявай… Нищо не можех да направя.

— Не си се опитал да ме убиеш, Джийн. Соколаря се опита. Ти не можеше нищо да направиш. Богове! Аз съм тоя с накълцаната ръка и пробитото рамо, а ти ми цивриш! Стига вече!

Горе в облаците проехтя гръм и на предната палуба някой закрещя заповеди.

— Джийн — рече Локи. — Ти си по-голям приятел, отколкото бих могъл да си представя, че мога да имам, преди да те срещна. Спасявал си ми живота прекалено много пъти, че да мога да ги преброя. Бих предпочел по-скоро да умра, но да не те загубя. Не само защото ти си единственото, което ми остана.

Джийн не проговори няколко минути. Двамата съзерцаваха Желязно море, по което бели гребени се застигаха и заливаха с все по-ускоряващ се ритъм.

— Извинявай — рече Джийн. — Думите нещо ми избягаха. Благодаря ти, Локи.

— Горе главата. Ти поне можеш да мърдаш повече от шибана попова лъжичка на сухо. Погледни моя малък замък от промазан плат.

Локи въздъхна.

— Значи това била победата — рече той.

— Да — отвърна Джийн.

— Да ходи да си го начука в такъв случай — рече Локи.

И отново — тишина и дъжд.

— Локи — обади се най-накрая Джийн колебливо.

— Да?

— Ако нямаш нищо против, че те питам… но как ти е истинското име?

— О, богове! — усмихна се немощно Локи. — Не може ли поне една тайна да имам?

— Ти знаеш моето.

— Да, но ти и без това само него си имаш.

— Не е честно така.

— Ох, добре де — кандиса Локи. — Ела тука.

Препъвайки се, Джийн дойде до купчината сандъци, върху която лежеше Локи, и се наведе към него. Локи прошепна на ухото му пет срички и Джийн се опули.

— Знаеш ли — рече той, — аз самият бих предпочел Локи пред това!

— На мен ли го казваш! — възкликна Локи.

Галеонът отплава на юг и ги остави зад себе си бурните ветрове, а последните проблясъци на Измамната светлина помръкнаха подире им. Светлините гаснеха в мрака, а после изчезнаха завинаги и само дъждът се лееше като стена над морето.