Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (34)

7

Един час след полунощ двамата мъже напуснаха квартала Алчегранте по Моста на елдрените. Бяха с черни наметала и черни коне — единият яздеше безгрижно, а другият вървеше и водеше коня си, като кривеше странно крака.

— Да не повярваш, мамицата му — рече Кало. — Наистина се получи точно както го беше намислил! Жалко, че не можем да се похвалим на никого с това. Най-големият ни удар някога — а трябваше само да обясним на набелязаната жертва как точно постъпваме с нея!

— И малко да ни посритат — измърмори Локи.

— Да, извинявай за това. Ама че звяр е този мъж! Да ти е за утеха — и той ще се почувства така, когато отвори очи.

— Голяма утеха, няма що! Ако уверенията притъпяваха болката, никой нямаше да си прави труда да мачка грозде.

— Кълна се в Уродливия страж, никога не съм чувал подобно самосъжаление да капе от устата на богаташ! Горе главата! По-богати и по-умни от всички, нали така?

— По-богати, по-умни и с много смешна походка, да.

Двамата крадци тръгнаха на юг през Двусребрената зеленина към първите си спирки, където постепенно щяха да се отърват от конете и да съблекат черните дрехи и най-сетне да се приберат в Квартала на Храмовете, облечени като обикновени работници. Те кимаха благосклонно на патрулите от жълтурковци, които обикаляха в мъглата и си осветяваха пътя с окачени на пръти кандилкащи се фенери. Нито веднъж не им се наложи да погледнат нагоре.

Пърхащата сянка, която се влачеше подире им по улиците и уличките, бе по-тиха от дъха на детенце. Бърза и изящна, тя прехвърчаше от покрив на покрив по следите им и следеше действията им крайно съсредоточено. Щом навлязоха отново в Квартала на Храмовете, тя запърха с криле и се заиздига в мрака, като кръжеше лениво, докато не остави далече надолу мъглите на Камор и не се стопи в сивотата на ниско надвисналите облаци.