Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (68)

3

Денят бе ясен и хубав, вечерта — от най-свежите в Камор. Локи седеше в стаята на седмия етаж с отворени прозорци и спуснати мрежи, когато надигащи се стълбове от призрачна светлина огряха пурпурното небе.

Свещта на Соколаря тлееше на масата до остатъците от скромната му вечеря и преполовена бутилка вино. Другата половина от виното топлеше стомаха му. Той седеше с лице към вратата и разтриваше прясната превръзка, която Джийн бе настоял да сложи на ръката му, преди да поеме поста си в „Последна грешка“.

— Уродливи страже! — рече Локи на въздуха. — Ако те вбесявам с нещо, няма нужда да се напъваш чак толкова, че да ме скастриш. А ако не те вбесявам, моля се все още да съм ти забавен. — Той сгъна пръстите на ранената си ръка, потръпна, а после отново хвана чашата и бутилката.

— Чаша, налята на въздуха за отсъстващ приятел — произнесе той, докато я пълнеше с тъмночервеното вино, рецина „Накоца“, произведена в лозята на дон Салвара по горното течение на реката. Подарък за Лукас Феруайт, когато той слезе от неговата баржа за развлечения преди толкова много дни… или не преди толкова много дни. Сякаш оттогава беше минал цял живот. — Назка Барсави вече ни липсва и й желаем доброто. Тя бе чудесна гариста и се опита да измъкне своя пезон от положение, безизходно и за двамата. Тя заслужаваше по-добро. Пикай върху мен колкото си щеш, но за нея направи каквото можеш. Умолявам те като твой слуга.

— Ако искаш да прецениш истинската набожност на някого — рече Соколаря, — наблюдавай го, когато той е убеден, че вечеря сам.

Входната врата още се затваряше зад гърба на Вързомага. Локи нито чу, нито видя кога се е отворила. Още повече че резето беше спуснато. Соколаря беше без птицата и беше облечен в същото разкроено сиво палто със закопчаните със сребърни копчета алени маншети, с което Локи го видя предната нощ. На главата си носеше килнато настрани сиво кадифено таке, украсено със сребърна игла, с която беше закопчано едно-единствено перо — лесно се познаваше, че е от Вестрис.

— Едно, че никога не съм бил от най-набожните — продължи той. — И друго, че никога не съм обичал твърде стълбите.

— Сърцето ми е сломено от мъка заради твоите патила — рече Локи. — Къде ти е соколът?

— Кръжи.

Изведнъж Локи се разтревожи, че прозорците са отворени — само преди малко това му се струваше толкова приятно! Мрежата нямаше да попречи на Вестрис да влезе, ако соколът се раздразни.

— Надявах се, че може би твоят господар ще дойде с теб.

— Моят клиент — поправи го Вързомагът — е зает с друго. Аз ще говоря от негово име и ще му предам думите ти. Стига да кажеш нещо, което си струва да се чуе.

— Винаги казвам — рече Локи. — Думи като „напълно смахнат“ и „шибан идиот“. Хрумвало ли ви е някога на теб и на твоя клиент, че най-сигурният начин да се погрижиш един каморец никога да не преговаря честно с теб е да убиеш негов кръвен роднина?

— Небеса! — възкликна Соколаря. — Това вярно си е лоша новина. А Сивия крал беше толкова убеден, че Барсави ще изтълкува убийството на дъщеря му като приятелски жест. — Веждите на магьосника се вдигнаха. — Та сам ли искаш да му го кажеш, или веднага да хуквам да му съобщя прозрението ти?

— Много смешно, евтин педераст такъв! Макар и да се съгласих по принуда да припкам наоколо, облечен като господаря ти, трябва да признаеш, че да му изпратиш единствената му дъщеря в каца с пикня доста усложнява шибаната ми задача.

— Жалко — рече Вързомагът. — Но задачата си остава, както и принудата.

— Барсави иска да съм до него на тази среща, Соколарю. Тази сутрин ме помоли. Преди може и да съм успявал да се измъкна, но сега? Убийството на Назка ме постави адски натясно.

— Ти си Тръна на Камор. Лично аз бих бил много разочарован от теб, ако не намериш начин да преодолееш тази трудност. Барсави ти е отправил молба; моят клиент — изискване.

— Твоят клиент не ми казва всичко, което е редно да ми каже.

— Спокойно можеш да приемеш, че той си знае работата по-добре от теб. — Соколаря нехайно се заигра с една тънка нишка между пръстите на дясната му ръка. Тя блестеше със странен сребрист блясък.

— Боговете да го прокълнат! — изсъска Локи. — На мен може и да не ми пука какво ще стане с Капа, но Назка ми беше приятелка. Принуда мога да приема — но не и радостна злоба. Вие, смотаняци такива, нямаше нужда да постъпвате така с нея.

Соколаря разпери пръсти и нишката засия, оплетена в нещо като игра на конец. Той бавно размърда пръсти — затягаше едни конци и отпускаше други, толкова сръчно, колкото братята Санца търкаляха монети по опакото на дланта си.

— Не мога да ти обясня — рече магьосникът — колко много тежи на съвестта ми известието, че можем да загубим любезното ти благоразположение.

После Соколаря изсъска една дума — една-единствена сричка, на език, който Локи не разбираше. Самият звук беше странен и изнервящ; той отекна в стаята, все едно идеше отдалече.

Дървените кепенци зад Локи се затръшнаха и той подскочи от стола.

Един по един и другите прозорци се затръшваха и малките им брави прищракваха, пипнати от невидима ръка. Соколаря размърда отново пръсти, по паяжината в ръцете му проблеснаха искри и Локи изохка — коленете му внезапно го заболяха, сякаш ги бяха изритали силно от двете страни.

— За втори път си позволяваш да се държиш насмешливо с мен — рече Вързомагът. — На мен никак не ми е забавно, затова ще подсиля наставленията на клиента ми и никак няма да бързам.

Локи заскърца със зъби. Неканени сълзи бликнаха от очите му, а болката в краката му се усили, запулсира и плъзна по тялото му. Сега сякаш леден пламък обгаряше ямките на коленете му отвътре; той не успя да запази равновесие и залитна напред. Едната му ръка беше вкопчена безпомощно в краката му, а другата се опитваше да се подпре на масата. Той изгледа кръвнишки Вързомага и се опита да каже нещо, но мускулите на врата му се загърчиха в спазми.

— Ти си собственост, Ламора. Ти принадлежиш на Сивия крал. На него не му пука, че Назка Барсави ти е приятелка — имала е лошия късмет да се роди на бащата, когото боговете са й отредили.

Спазмите плъзнаха надолу по гръбнака на Локи, по ръцете и надолу по краката му, където се сляха в кошмарна смесица с ледената, разкъсваща болка, която вече го измъчваше. Той падна по гръб, охкаше и трепереше, лицето му бе смъртна маска, ръцете му се кривяха над главата като ноктести лапи.

— Приличаш на насекомо, хвърлено в огъня. А това е най-простото приложение на моето Изкуство. Какво само можех да ти причиня, ако извеза истинското ти име върху плат или го изпиша върху пергамент… „Ламора“ очевидно не е рожденото ти име — на терински от епохата на Трона това означава „сянка“. Но малкото ти име… и то би било достатъчно, ако исках да го използвам.

Пръстите на Соколаря летяха напред-назад, размиваха се пред очите на Локи, местеха и разтягаха сребърните нишки и силата на страданията на Локи нарастваше правопропорционално спрямо движението на светещите очертания. Петите му тропаха по пода; зъбите тракаха в устата му; струваше му се, че някой се опитва да изтръгне костите от бедрата му с помощта на ледени висулки. Отново и отново се опитваше да поеме достатъчно въздух, за да изкрещи, но дробовете му не трепваха, гърлото му бе задръстено от бодли, а краищата на света се обагряха в червено и черно…

Освобождението бе шок. Той лежеше на пода обезкостен и все още чувстваше как призракът на болката пулсира в тялото му. Горещи сълзи се стичаха по бузите му.

— Не си особено интелигентен, Ламора. Интелигентният човек никога не би губил нарочно времето ми. Интелигентният ще схване тънкостите на ситуацията без нужда от… повторение.

Размитото сребро отново трепна в крайчеца на полезрението му и нова болка избухна в гърдите му като огнено цвете, обгърнало сърцето му. Усещаше как то изгаря самата същност на неговото същество; струваше му се, че усеща мириса на цвърчащата плът и как въздухът в дробовете му се нажежава, докато стана горещ като във фурна.

Локи изстена, сгърчи се, отметна глава и най-сетне изкрещя.

— Ти си ми нужен — рече Соколаря, — но за да проявя снизхождение към теб, ти трябва да си смирен и благодарен. Приятелите ти са друга работа. Да причиня ли същото това на Дървеницата, докато гледаш? Да го причиня ли на братята Санца?

— Не… Моля те, недей! — извика Локи, който се мяташе в агония, вкопчил ръце в лявата половина на гърдите си. Раздра туниката си, полудял от болка като животно. — Не ги закачай!

— Защо не? За моя клиент те нямат никаква стойност. Можем да ги бастисаме.

Изгарящата болка стихна и липсата й отново разтърси Локи. Той се сви настрани, като дишаше на пресекулки, и не можеше да повярва, че такава палеща жега може да изчезне така изведнъж.

— Още една остра дума — рече Вързомагът, — още една насмешливо подхвърляне, още едно настояване, още нещичко, по-различно от пълното унижение, и те ще платят за твоята гордост. — Той вдигна чашата с рецина и отпи от нея. После щракна с пръстите на другата ръка и течността в чашата изчезна за миг, изпари се без помен от пламък. — Изчистихме ли вече недоразуменията?

— Да — отвърна Локи. — Идеално. Да. Моля те, не им сторвай зло. Ще направя всичко, което се изисква от мен.

— Разбира се, че ще го направиш. А сега донесъл съм ти костюма, който ще облечеш за Дупката на ехото. Ще го намериш пред вратата. Твърде театрален е, както подобава. Няма да ти обяснявам как да се подготвяш за театрото — бъди на разположение срещу Дупката на ехото в десет и половина в нощта на срещата. Аз ще те поема оттам и ще ти подсказвам какво да кажеш.

— Барсави… — Локи се прокашля. — Барсави… ще иска да ме убие.

— Съмняваш ли се, че можех да продължа да те наказвам тук за свое удоволствие, докато се побъркаш от болка?

— Не… не.

— Тогава не се съмнявай и че мога да те защитя от всякакви глупости, които на Капа му хрумне да приложи.

— Ще ми подсказваш… Как?

„Нямам нужда от въздух — отекна гласът на Вързомага в ума на Локи с потресаваща сила, — за да предавам наставленията си. Когато имаш нужда от подсказване по време на срещата с Барсави, аз ще ти подсказвам. Когато трябва да отправиш искане или да приемеш искане, ще ти казвам как да постъпиш. Ясно“!

— Да… да. Съвсем ясно. Благодаря ти.

— Трябва да си благодарен за стореното от нас с клиента ми в твоя полза. Много хора чакат години наред шанс да спечелят благоразположението на Капа Барсави. Твоят шанс ти бе сервиран като изискана вечеря. Не сме ли щедри?

— Да… Несъмнено.

— Затова ти предлагам да измислиш някакъв начин да се измъкнеш от дълга, който той иска да ти вмени. Така ще си свободен да се съсредоточиш върху дълга ти към нас. Не искаме вниманието ти да се раздвоява в такъв критичен момент — това със сигурност ще ти навлече беля.