Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (126)

5

В солариума на върха на кулата Кехлибарено стъкло доня Ворченца прекарваше среднощните часове в любимото си кресло и преглеждаше бележките от вечерта. Имаше доклади за текущите раздори в резултат на възкачването на Сивия крал на трона на Барсави — намираха все повече крадци, зарязани в запустелите постройки с прерязани гърла. Ворченца поклати глава — тази каша наистина беше последното нещо, което й трябваше, когато аферата с Тръна най-сетне вървеше към развръзка. Раза беше разпознал и пратил в изгнание половин дузина от нейните шпиони сред бандите. Това само по себе си бе твърде обезпокоително. Никой от тях не знаеше за другите, че са агенти. Значи или всички нейни агенти бяха по-непохватни, отколкото си мислеше… или Раза бе фантастично наблюдателен… или пък в нейната сигурност имаше някаква пробойна на ниво, по-високо от уличните шпиони.

Проклятие. И защо ги беше пратил в изгнание този, а не ги беше избил на място? Дали не се опитваше да избегне противопоставянето срещу нея? Със сигурност не бе успял. Време беше да му изпрати недвусмислено съобщение от свое собствено име… да извика този Капа Раза на среща със Стефан, с четирийсет-петдесет черноризци, които да подчертаят какво има предвид.

Сложните ключалки на вратата изщракаха и тя се отвори. Не очакваше Стефан да се върне тази вечер. Щастливо съвпадение. Можеше да му обясни какво мисли по повод Раза…

Мъжът, който влезе в нейния солариум, не беше Стефан Рейнарт.

Беше облечен в дрипи, с хлътнали бузи и тъмноок. Черната му коса бе прошарена по слепоочията. Той влезе в най-съкровените й покои, все едно тук му е мястото. Палтото, бричът, чорапите и обувките му бяха сиви; ръкавиците и жилетката му бяха сиви и само копринената кърпа, вързана небрежно на гърдите, беше цветна — кървавочервена.

Сърцето на доня Ворченца задумка. Тя положи длан върху гръдта си, вперила невярващ поглед в мъжа. Натрапникът не само бе успял да отвори вратата, при това, без да получи стрела от арбалет в гърба, но го следваше и още един мъж — по-млад, със светнали очи, оплешивяващ, облечен също в сиво. Отличаваха го само алените маншети на връхната му дреха.

— Кои сте вие, по дяволите? — ревна тя и за миг отслабналият й с възрастта глас почти възвърна пращящата си мощ. Свила юмруци, тя стана от креслото. — И как се качихте тук?

— Ние сме ваши слуги, господарке Ворченца, ваши слуги, най-сетне дошли да засвидетелстват своето уважение. Простете ни досегашната нелюбезност — напоследък в моето малко кралство ври и кипи.

— Говорите така, сякаш би трябвало да ви познавам, господине. Попитах за името ви.

— Имам няколко — отвърна по-възрастният, — но сега се наричам Капа Раза. Това е съдружникът ми, който се представя като Соколаря. А що се отнася до това как влязохме във вашия наистина прекрасен солариум…

Той посочи Соколаря, който вдигна лявата си ръка с разтворена длан срещу доня Ворченца. Ръкавът се смъкна и откри три дебели черни черти, татуирани на китката му.

— Богове! — прошепна Ворченца. — Вързомаг.

— Действително — потвърди Капа Раза. — За което ми простете, но неговото изкуство изглеждаше единственият начин да накараме вашите слуги да ни вдигнат тук и единственият начин да влезем във вашето светилище, без предварително да ви обезпокоим.

— Сега обаче съм обезпокоена! — изплю тя. — Какво целите с идването си тук?

— Крайно време е — отвърна Раза — ние със съдружника ми да проведем разговор с Паяка на Херцога.

— О, богове, но за какво говорите? Това тук е моята кула; освен прислугата тук няма никой.

— Права сте — рече Раза. — Но няма нужда да поддържате малката си измислица пред нас, господарке.

— Вие — рече студено и безизразно доня Ворченца — сте в голяма грешка.

— Тези папки зад вас — какви са? Рецепти ли съдържат? Тези бележки до креслото ви какви са? Може би Стефан Рейнарт редовно ви докладва за кройките и цветовете на роклите тази година направо от пристанището? Хайде стига, господарке. Разполагам с много необичайни начини за събиране на информация и не съм слабоумен. Бих сметнал всяко по-нататъшно отричане от ваша страна за предумишлена обида.

— Аз смятам неканеното ви присъствие тук за не по-малка обида — рече доня Ворченца след кратък размисъл.

— Подразних ви — рече Раза, — за което се извинявам. Но разполагате ли с някакъв начин да подкрепите раздразнението си със сила? Слугите ви мирно и кротко спят; вашият Райнхарт и всичките ви Полунощни са другаде и се ровят в моите работи. Вие сте сама с нас, доня Ворченца — защо не поговорим културно? Дошъл съм да се държа културно и да говоря сериозно.

Тя дълго го гледа студено, а после махна към едно от креслата в солариума.

— Настанявайте се, мастер Мъст. Боя се, че няма удобен стол за вашия сътрудник…

— Обстановката ме устройва — рече Соколаря. — Много обичам писалища. — И той се настани до малкото писалище близо до вратата, а Раза седна срещу доня Ворченца.

— Хммм. Мъст, действително. И получихте ли си я?

— Да — отвърна бодро Капа Раза. — И открих, че тя е всичко, което би трябвало да бъде.

— Имали сте зъб на Капа Барсави?

— Ха! Зъб, няма що! Може да се каже, че тъкмо затова накарах да убият синовете му пред неговите очи, а после нахраних с него така любимите му акули.

— Някакви стари сметки за уреждане между двама ви?

— Двайсет години мечтах как ще съсипя Венкарло Барсави — рече Раза. — И сега постигнах това и заех мястото му. Съжалявам, ако това ви е причинило… неудобства. Но това е единственото, за което съжалявам.

— Барсави не беше добър човек — рече Ворченца. — Беше безскрупулен престъпник. Но бе проницателен — разбираше много неща, които по-дребните Капи не разбираха. Договорката ми с него бе плодоносна и за двете страни.

— И би било срамота да я изгубим — додаде Раза. — Тайният мир ме възхищава безмерно, доня Ворченца. Възхищението ми от него няма нищо общо с омразата ми към Барсави — бих искал тази договорка да остане в пълна сила. Дадох заповед с тази цел още същата вечер, когато заех мястото на Барсави.

— Така ми казват и моите агенти — потвърди доня Ворченца. — Но трябва да призная, че се надявах да го чуя от вашите уста по-рано.

— Нямаше как да избегна забавянето — отвърна Раза. — Но ето ни тук. Аз имам ужасни обноски, което с охота си признавам. Позволете ми да ви се отплатя.

— И как?

— Много бих се зарадвал, ако ми се предостави възможност да присъствам на празника на Херцога по случай Деня на промените. Способен съм да се предрешвам и да играя доста добре. Мога да бъда представен като джентълмен с независими средства — уверявам ви, никой в Гарвановия обсег няма да ме разпознае. Като малък съм зяпал тези кули в Камор. Бих искал да поднеса почитанията си на каморските благородници поне веднъж. Няма да дойда с празни ръце — наумил съм си нещо разкошно.

— Вие може би искате твърде много — рече бавно доня Ворченца. — На нашите светове, Капа Раза, не е отредено да се срещат. Аз не идвам на вашите разбойнически гуляи.

— Но вашите агенти идват — възрази той весело.

— Вече не идват. Кажете ми защо заповядахте да ги пратят в изгнание? Наказанието за двуличие сред вашите хора е смърт — защо те не заслужиха прерязване на гърлото?

— Вие бихте ли предпочели те да са мъртви, доня Ворченца?

— Надали — отвърна тя. — Но съм по-любопитна за вашите мотиви.

— Аз от своя страна ги смятах за прозрачни. Трябва да разполагам с известна сигурност — просто не мога да оставя вашите агенти да ми се мотаят из краката като Барсави. Разбира се, не исках да ви се противопоставям повече от необходимото, затова предположих, че ако ги пощадя, ще го изтълкувате като приятелски жест.

— Хммм.

— Доня Ворченца — рече Раза. — Напълно съм уверен, че ще се заемете с вкарването на нови агенти сред редовете на моите хора почти незабавно. Приветствам го — нека по-изкусният спечели. Но ние се отклонихме от главната тема на нашия разговор.

— Капа Раза — рече донята. — Не ми приличате на човек, който има нужда от сантименти, обвити в деликатност за пощада на чувствата ви, затова ще бъда пряма. Изцяло в полза и на двама ни е да имаме ползотворни отношения, да запазим Тайния мир за доброто на цял Камор. Дори съм доволна да ви посрещна тук, стига да сте поканен и придружен, както е редно. Но просто не мога да ви заведа при Херцога. Не мога да доведа човек с вашето положение пред него.

— Това е разочарование — рече Капа Раза. — Ала той може да приеме Джанкана Мераджио като свой гост, нали? Мъж, използвал многократно услугите на моя предшественик. И много други корабни и финансови капитани, които са богатеели от уговорките с бандите на Барсави. Тайният мир носи богатство на всеки каморски благородник. Аз в действителност съм техен слуга. Моето снизхождение пълни джобовете им с пари. Наистина ли съм толкова долно същество, че не мога да постоя до масите с угощения, да не бия на очи и просто да се наслаждавам на гледката? Просто да обикалям из Небесната градина и да задоволявам любопитството си?

— Капа Раза — рече роня Ворченца. — Дърпате струни на съвестта, които няма да издадат звук. Аз не съм станала Паяка на Херцога заради меката си душа. Наистина не искам да ви обидя, но нека го формулирам така: вие сте Капа едва от една седмица. Едва съм започнала да си съставям мнение за вас. Вие си оставате непознат, уважаеми. Ако след година все още управлявате и поддържате стабилност сред Точните хора, и опазите Тайния мир, тогава… може би предложението ви би заслужавало да се обмисли.

— И така ли ще остане?

— Така ще остане засега.

— Уви — рече Капа Раза. — Този отказ ме наскърбява повече, отколкото мислите. Имам дарове, които просто не мога да чакам чак до следващата година, за да ги разкрия на всички благородници в този прекрасен град. Моите извинения, но трябва да откажа вашия отказ.

— Но какво говорите?

— Соколарю…

Вързомагът се изправи до писалището на доня Ворченца. В ръката си държеше перо и беше поставил пред себе си един от нейните пергаменти.

— Доня Ворченца — рече той, докато пишеше с дързък, завъртян почерк. — „Анджиавеста Ворченца“, нали? Какво прекрасно име… Какво просто прелестно, съвсем истинско име…

В лявата му ръка сребърната нишка се запреплита. Пръстите му запърхаха и страницата засия със странно сребристосиньо сияние. Този огън очерта името АНДЖИАВЕСТА ВОРЧЕНЦА, а в другия край на стаята донята стенеше, стиснала главата си.

— Съжалявам, че съм длъжен да ви се наложа с недотам добронамерени средства, доня Ворченца — рече Капа Раза. — Но не разбирате ли, че Херцогът би имал голяма полза от това да бъда негов гост? Без съмнение вие не искате да го лишите от даровете, които ще сложа в краката му с цялото дължимо уважение.

— Аз… не мога да кажа, че…

— Да — обади се Соколаря. — О, да, вие с голямо задоволство ще приемете тази идея — да се погрижите Капа Раза да бъде поканен на празника на Деня на промените в най-сърдечен и добронамерен дух.

Думите, изписани на пергамента в ръцете му, засияха по-ярко.

— Капа Раза — произнесе бавно доня Ворченца. — Вие… разбира се… трябва да приемете гостоприемството на Херцога.

— Няма да ви се откаже — рече Соколаря. — Капа Раза е длъжен да се съгласи да приеме поканата ви. Вие просто не бихте приели отказ.

— Не приемам… „не“… за отговор.

— Аз няма и да ви откажа — рече Раза. — Твърде сте любезна, доня Ворченца. Твърде любезна. А даровете ми? Бих искал да поднеса на Херцога четири изящни скулптури. Няма нужда да се меся в делата му — моите слуги могат просто да ги оставят някъде по време на пиршеството с ваше съдействие. Можем да ги предоставим на вниманието му, когато има повече свободно време.

— Прелестно — обади се Соколаря. — На вас това предложение много ви допада.

— Нищо… не би ме удовлетворило повече… Капа Раза. Много… уместно от ваша страна.

— Да — потвърди Капа Раза. — Много е уместно от моя страна. Справедливо е. — Той се изкиска, после стана от стола си и махна на Соколаря.

— Доня Ворченца — рече Вързомагът. — Вие останахте много доволна от този разговор. Очаквате с нетърпение да видите Капа Раза в Деня на промените и да му помогнете всячески за внасянето на неговите важни дарове в Гарвановия обсег. — Той сгъна пергамента и го пъхна в джоба на жилетката си, а после огъна още няколко пъти сребърната нишка.

Доня Ворченца примига и вдъхна дълбоко.

— Капа Раза — рече тя, — наистина ли трябва да си тръгвате? Разговорът с вас тази вечер бе едно приятно разнообразие.

— А аз от своя страна ви намирам за най-чаровна домакиня, господарке Ворченца. — Той се поклони ниско, изнесъл напред десния си крак в идеална дворцова поза. — Но работата припира отвсякъде. Аз трябва да се заема със своята и да ви оставя да си вършите вашата.

— Така да бъде, скъпо момче. — Тя понечи да стане, но той я спря.

— Не, не, не се безпокойте заради нас. Можем и сами да слезем от вашата прекрасна кула. Моля ви, върнете се към заниманията си, преди да ви попреча.

— Надали би могло да се нарече така — отвърна доня Ворченца. — Значи ще се видим в Деня на промените? Ще приемете поканата?

— Да — отвърна Капа Раза, обърна се и я удостои с усмивка, преди да излезе през вратата на солариума. — С удоволствие приемам поканата ви. Ще се видим в Деня на промените в Гарвановия обсег.