Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (8)

Петро гледаше грижливо обработените ниви от двете страни на автострадата, варосаните и надписани километражни камъни, червените керемидени покриви на селцата, които се виждаха между дърветата, и му се струваше, че този разговор с генерал Роговцев се е водил не миналия месец, а отдавна-отдавна, преди половин година може би.

Човек възприема времето по различен начин. Случва се някой разговор или среща да си ги спомняш, сякаш са били вчера, а понякога забравяш неща, които са се случили само преди час. Кирилюк помнеше всяка подробност от разговора в кабинета на генерала, можеше да възпроизведе дори интонацията на Роговцев. Но не го оставяше странното чувство, че това се е случило отдавна. Може би защото през цялото време пред очите му беше срещата с Катруся.

Левицки го пусна само за два часа и Петро не можа навреме да предупреди Катруся. Позвъни в болницата, но оттам отговориха, че доктор Стефанишина днес не е на работа. Кирилюк започна бързо да набира телефонния номер на общежитието. Нима няма да се видят? И чак когато чу гласа на Катруся, малко се успокои.

Вълнението на Петро явно се предаде и на девойката — позволи му да отиде при нея. Тя живееше в една стая с възрастна лекарка и за да не я безпокои, никога не канеше Петро в общежитието. Предупреди го, че в момента чисти и го помоли да я извини. Но той вече не я чуваше. Спусна се надолу по стълбата и като вземаше по две-три стъпала наведнъж, изтича на улицата. Тук го чакаше „емка“, която подполковникът му беше предоставил, и след петнадесет минути се изкачваше по стълбата на общежитието, като по същия начин прескачаше стъпалата.

На предпазливото почукване не отговори никой. Петро тихичко открехна вратата.

Катруся се беше качила на прозореца и окачваше пердетата. Повдигнала се на пръсти, тя се мъчеше да достигне високо забития пирон. Цялата й фигура излъчваше такава грация, че Петро замря, без да смее да мръдне, за да не изплаши девойката.

Ко̀сите лъчи на есенното слънце надничаха в стаята, проблясваха по стъклата, а фигурата на Катруся се очертаваше ясно в рамката на прозореца. Тази секунда се стори на Петро безкрайна, девойката, застанала на пръсти, сякаш се беше вкаменила: слабичка, с остро очертани гърди.

Накрая Катруся закачи пердето. Огледа се. Видя Петро, хвърли другия край на пердето и скочи на пода.

Кирилюк продължаваше да стои, подпрян на рамката на вратата.

— Затвори вратата! Става течение…

Даже тези напълно обикновени думи не го извадиха от вцепенението. Машинално затвори вратата, обгърна с поглед Катруся. Никога досега не беше я чувствал така близка и желана.

— Какво се е случило?… — започна девойката, но като погледна Петро в очите, разбра всичко. Приближи се към него, сложи ръце на гърдите му и притисна бузата си към тях. — Вече?

— Да — наведе се към девойката Петро.

— Кога?

— Сигурно утре.

Катруся не пита нищо повече. Знаеше, че рано или късно ще се разделят. Може за дълго, а може завинаги. Не се утешаваше с илюзии, но този ден й се струваше далечен и нереален. А ето че настъпи…

— Ще се върна, Катруся — колкото се може по-бодро каза Петро.

— Разбира се, че ще се върнеш — откъсна се от него Катруся, като се стараеше да изглежда весела.

Петро разбираше колко й струва тази привидна бодрост и отново нежно прегърна девойката.

— Ще ме чакаш ли?

Катруся не отговори, само го погледна с укор. Милваше го с горещата си длан по бузата, после докосна с пръсти устните му, брадичката му, сякаш не вярваше, че това е наистина той, че тези бръчици край устата, тези прави гъсти вежди, тази остра брадичка са негови… Страхуваше се, че като махне ръката си, Петро ще изчезне. Нима може да се случи такова нещо? Колко несъвършено е устроен светът!

Петро знаеше, че след половин час трябва да тръгва. Половин час — просто смешно малко…

Кой знае защо, на Петро му стана мъчно за себе си. За първи път съжали, че се налага така скоро да замине. Защо именно утре, а не след седмица или след месец? Той неволно си помисли за това. Разбираше, че тази мисъл е нищожна, но не можеше да се отърси от нея. Това го дразнеше, нарушаваше душевното му спокойствие, пречеше му да се съсредоточи и да каже на Катруся всичко, което искаше.

Девойката го разбра, по-точно почувства състоянието му и каза:

— Не се безпокой, мили, всичко ще бъде наред…

Тези прости думички разсеяха всички съмнения на Петро. Да, той се вълнува, не може да не се вълнува, това е естествено и до глупост просто. Мъчно му е да се раздели с Катруся, просто не знае как ще се раздели.