Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (10)

Край вратата на пивницата, прегърнал уличния стълб, стоеше едър есесовец. Той погледна Улман с празни безизразни очи, плю и неочаквано предложи:

— Х-хайде да пием… Днес имам настроение и черпя…

Но в същия момент забрави за Улман и заплаши с юмрук уличната лампа:

— Още дълго ли ще се клатиш, мръснице?

Фридрих заобиколи есесовеца и бутна масивната врата. Удари го тежка миризма на бира, на силен тютюн и човешка пот. Пищната келнерка едва не го закачи с таблата, пълна с чаши бира, сърдито го погледна, но като го позна, любезно му се усмихна.

— Лиза, донеси ми чаша бира — помоли Улман и се запровира към масичката в ъгъла, на която седяха железничари.

— Фридрих, ти чу ли за злополуката? — посрещна го с въпрос русият, дълъг като върлина помощник диспечер Петер Фогел.

Улман вдигна рамене.

— Не си ли чул? — зарадва се той. Явно много му се искаше да разкаже. Подръпна мустаците си, отмести чашата и се наведе през масата към Улман. — Наистина ли не знаеш? Тази сутрин загина Рапке…

Улман взе чаша от таблата на Лиза. Изпи я до половината и чак тогава погледна Фогел:

— Кой измисли тази глупост?

— Не лъже — обади се съседът на Фогел, — тази сутрин Рапке паднал под влака…

— Наистина ли? — ужаси се Улман.

— И загинал… — в скоропоговорка поде Фогел. — Сигурно не е забелязал вагоните… Такава мъгла беше сутринта.

— Вярно, сутринта на две крачки не се виждаше нищо потвърди Улман. — Когато си отивах…

— Точно така — прекъсна го Фогел. — Рапке е пресичал релсите и точно тогава вагоните са връхлетели върху него. Горкият, не е успял и да викне. Буферът го е закачил и го е хвърлил право под колелата.

— Разказваш, като че ли си бил до него. Откъде знаеш тези подробности?

— Всичко това сега няма значение. — Машинистът Клаус Мартке почука с чашата си по масата. — Лиза, бира!… Все едно, Рапке няма да възкръсне! — На Улман му се стори, че Клаус някак подозрително поглеждаше към съседната маса, където дремеше лошо облечен мъж. — Жалко за Рапке, добър другар беше и честен работник.

— Преувеличаваш, Клаус — започна Улман, но Мартке го прекъсна бързо:

— Почакай, Улман, позволи ми да завърша. С Рапке дълго работихме заедно и съжалявам, че е попаднал точно под моя влак.

— Това няма значение, Клаус! — Фогел отместя празната чаша и повика келнерката. — Всички чухме свирката ти. Композицията се беше проточила на около двеста метра, а в тази проклета мъгла и на десет крачки не се виждаше нищо. Не си виновен, даже онзи от Гестапо призна…

— Какво Гестапо? — наостри уши Улман.

— Ама че ти нищо не знаеш! — зарадва се Фогел. Наведе се към Фридрих и зашепна: — Най-напред пристигна обикновен следовател, състави акт, разпита свидетелите. Както обикновено. А вечерта пристигнах двама в униформа. Отново разпити, оглед на местопроизшествието. Диспечерът ми каза, че са от Гестапо. Интересно, какво искаха?

Улман и Мартке незабелязано се спогледаха. Клаус вдигна вежди и посочи самотната фигура на съседната маса. Стана, прекоси залата и влезе в тоалетната. Фридрих тръгна след него.

В тоалетната нямаше никой. Мартке започна да мие ръцете си, като застана така, че да наблюдава вратата.

— Внимавай, Фридрих — тихо предупреди той. — Струва ми се, че онзи от съседната маса е от Гестапо. Вгледай се — куртката му омаслена като на железничар, а видът му — сит. Не съм го срещал по-рано.

— Значи, размърдаха се… — Улман протегна ръце към кърпата. Взе бавно да се бърше. — Не сме сбъркали. Рапке е бил агент на Гестапо и Щурмбергер загина заради него. Добре че старият Гайслер имаше наблюдателно око и предупреди с кого се среща Рапке вечер. Сега трябва да внимаваме много. Щурмбергер беше намекнал на Рапке, че във възела съществува нелегална организация и Гестапо ще се мъчи да разплете кълбото. Предупреди другарите — засега никакви срещи. Възможно е гестаповците да знаят повече, отколкото ние предполагаме.

— Не остави никакви следи, нали? — Мартке забеляза недоумението на Улман и затова поясни: — Е, с този Рапке…

— Всички могат да потвърдят, че си тръгнах половин час преди да се случи това. Даже пазачът, а той е наци…

— На кучето — кучешка смърт! — На излизане Мартке се сблъска на вратата с човека с омаслената куртка. Агентът се преструваше на пиян, но очите му гледаха трезво. Улман окачваше кърпата и не видя как гестаповецът го изгледа с изучаващ поглед. Като се обърна, нарочно се блъсна в агента, извини се учтиво и се отправи към залата.

Пристигна Курт Гайслер, същият, чийто син беше убит наскоро, и Фогел се залепи за него, разказвайки за смъртта на Рапке. Улман незабелязано смени темата на разговора. Този Петер Фогел е страшен дърдорко, като нищо може да изтърси някоя глупост. А гестаповецът отново слухти на съседната маса.

— Току-що чух по радиото — нарочно високо заговори Улман, — че в Полша нашите войски контраатакуват русите. Навярно това е началото на нашето настъпление.

— Колко жертви, колко жертви… — прошепна Гайслер. Той изпи шнапса, умореното му лице се зачерви, очите му се насълзиха. — Синът ми е убит в Полша…

— Твоят Хайнрих е герой! — извика Фогел. — Той отдаде живота си в свещена борба и народът няма да забрави неговия подвиг!

Мартке незабелязано се усмихна.

— Да, никога няма да забравим! — започна той високо, но завърши съвсем тихо, почти шепнешком: — И няма да простим…

— Хайнрих е награден с Железен кръст втора степен — не спираше Фогел. — Младежите от нашето селище му завиждат!

— Никога няма да видя сина си… — закри лицето си с ръце Гайслер. — Моят мъничък Хайнрих…

— Човек не трябва да мисли само за себе си, Курт — поучително каза Фогел. — Смъртта на отделния човек е нищо пред висшите интереси на обществото.

„А самият той трепери за кожата си като последен страхливец — помисли си Улман. — Стана нацист само за да получи топличкото местенце на помощник диспечер.“

Дърдоренето на Фогел ядоса Улман и той тръгна към тезгяха да изпие чашка шнапс. Отдавна не беше пил — не защото нямаше пари или повод — просто си беше наложил да не пие, когато веднъж забеляза, че след чашка шнапс се разприказва. Вярно, компанията беше своя, и другите говореха много по-опасни неща, но те можеха да си позволят това, а той не можеше, защото принадлежеше не само на себе си и отговаряше не само за себе си. Освен това, кой каквото иска да приказва, но Улман по-добре от всички знаеше, че не на място казаната дума води понякога до такива последствия, които е трудно да се предвидят. Гестапо е сериозен противник и фактът, че старият немски комунист Фридрих Улман толкова години вече не беше попаднал в капана, се обяснява не само с благоволението на коварната богиня Фортуна…

Но днес ще изпие една чашка. Само една, та да престане да го тресе. Макар че Рапке беше мръсник, Фридрих не можеше да забрави последния му поглед — големите му, изпъкнали очи, изпълнени със смъртен ужас, мъка и ненавист…

При спомена за това му става неприятно и страшно, ръцете му започват да треперят. Но друг изход нямаше — в опасност беше цялата организация и все някой трябваше да се разплати с провокатора.

Улман изпи шнапса, опря се на тезгяха и започна да разглежда залата.

Отсреща в ъгъла, съединили две маси, пиянстваха есесовци. Те пееха високо нацистки песни. До тях край стената седяха двама войници: единият през цялото време обясняваше нещо на другия, но той, още съвсем дете, се поклащаше напред-назад и явно не слушаше другаря си. Входната врата непрекъснато се отваряше и затваряше. Едни пиеха бирата си прави край тезгяха, а други сядаха по масите и даваха поръчките си на Лиза.

Изглежда, че дърдоренето на Фогел омръзна и на гестаповския агент, защото и той дойде на тезгяха и си поръча шнапс. Пушеше без желание и се вслушваше какво говорят железничарите, които току-що бяха влезли и разказваха на съдържателя последните новини.

Гестаповецът стоеше до Улман и той можеше да го разгледа добре. Нямаше съмнение — беше „ухо“. Куртката му — омаслена и цялата в кръпки — така контрастираше на свежото му, гладко избръснато лице, че Улман не можа да сдържи усмивката си.

Сви дебела цигара и помоли гестаповеца за огън. Той му подаде кибрит. Така и очакваше. Ако беше железничар, щеше да му даде огън от цигарата си. А и тези ръце никога не бяха виждали работа.

Фридрих смукна дълбоко от цигарата и изпусна дима нагоре към тавана. Положението беше наистина комично. Моли за огън агента, а той и не подозира, че прави услуга на човек, за чието залавяне би получил голяма награда.

Само няколко работници от железопътния възел знаят кой е всъщност Фридрих Улман. Дори и синът му Хорст не знае всичко за него, а той е член на нелегалния комунистически младежки съюз в Германия. Горкото момче. Фридрих разбира, че никак не му е лесно: малко, съвсем малко младежи споделят неговите възгледи. Какво да се прави, още от пелени детските им глави се пълнят с какви ли не глупости…

Улман неволно въздъхна: най-много го тревожеше фактът, че децата на някои потомствени пролетарии, негови другари и приятели, бяха заблудени от нацистката пропаганда. А какво можеш да направиш, когато трябва да премисляш всяка своя крачка, докато фашистите имат Хитлерюгенд, а в училище учителите втълпяват на девойките и юношите, че само Хитлер ще възроди райха, че те са длъжни да бъдат негови мъжествени и предани войници, че да пожертваш живота си за фюрера е върховно щастие. В училищата пеят „Напред, легионери!“, в кината прожектират военни филми, младежта марширува в колони, въоръжена с ножове и ками.

Какви неимоверни усилия трябваше да положи Улман, за да опази сина си от цялото това безумие. Беше принуден да го праща на училище, защото все пак трябваше да изучава някъде алгебра и физика, но всяка вечер разговаряше с него, разказваше му за Ленин, за Телман, за истинските комунисти — негови другари.

Местните нацисти го гледаха накриво, даже ортсгрупенлайтерът^[1] го вика да го пита защо Хорст не е член на Хитлерюгенд. За да не го заподозре, Фридрих трябваше да извърта, да хитрува, да се прави даже на глупак…

Улман и досега не знае как вече толкова години му се удава да прави това. И синът му стана добър човек, а и той, старецът, остана вън от подозрения. Може би защото никога не противоречеше на началниците си, усърдно изпълняваше всички заповеди и винаги се стараеше да изглежда прост и глуповат работник, обикновен прикачвач на вагони, който не се интересува от нищо, освен от заплатата си, дажбата и градината около къщичката си и който обича вечер да поседи в компания пред чаша бира. Ето, както сега.

Вратата се отвори и в пивницата, като се олюляваше, нахълта оня пиян есесовец, който подпираше стълба пред входа.

— Ха-ха-ха!… — закрещяха от съединените маси. — Херберт се връща. Насам, дядка. Идвай тук.

Есесовецът направи няколко неуверени крачки към приятелите си, но изведнъж вниманието му беше привлечено от двамата войници, които седяха на масата край стената.

— Тилови свини! — заплаши с юмрук войниците.

Улман беше сигурен, че есесовецът ще се строполи, но по някакво чудо той запази равновесие.

— Тилови свини — повтори той, удари се в гърдите и извика: — А аз отивам на фронта!

Единият от войниците го погледна изпод вежди, а другият продължаваше да седи, подпрял главата си с ръце, и леко се полюшкваше.

— Хайл Хитлер! — Есесовецът вдигна ръка и се приближи към масата. — Чувате ли, отивам на фронта. Ще воювам с русите.

В пивницата се възцари тишина. Замириса на сбиване. Всички притихнаха в очакване.

Войникът, който се полюшкваше, вдигна глава. Улман видя раздалечени очи, прав нос и пухкави детски устни.

— Нима? — Лицето на младежа се изкриви в иронична усмивка. — И на кой фронт се готви да заминава безстрашният ротенфюрер?

— Ще унищожаваме болшевиките! — зарева есесовецът. — Ще ги унищожаваме навсякъде, където ги срещнем!

— Ротенфюрерът има ли вече опит? На кой фронт сте воювали? Край Москва, край Сталинград или може би край Варшава?

Есесовецът запретна ръкав и размаха големия си юмрук:

— Ето го моя опит! Кълна се в честта си, тази ръка не знае какво е умора!

— А-а — проточи глас войникът, — воювали сме значи… Но сега ще имате работа с друг противник. Мисля, че и той ще бъде въоръжен.

— Плюя на това какво мислиш! — Ротенфюрерът удари с юмруци по масата така, че чашите подскочиха. — Нашата част беше в Италия и вече сме се срещали с врага.

— Прекрасни места! — издевателски се усмихна младежът. — Средиземно море, плажове, красиви момичета и понякога, за развлечение, слаба престрелка. Казват, че схватките с врага там се препоръчвали от лекарите за общо тонизиране на организма!

— Пале! — задъха се от ярост есесовецът и вдигна юмрук към носа на войника. — Само посмей още веднъж да джафнеш и ще се запознаеш ей с това!

— Прощавам ви този пропуск във възпитанието, ротенфюрер — засмя се младежът, — защото ще имате възможност лично да се уверите в своята грешка. Разбира се, ако русите не ви убият като пиле още в първия бой.

— Какво?! — задави се от ярост есесовецът. — Какви ги дрънкаш ти бе?

— Фрасни му един по мутрата, Херберт! — високо го посъветва един от приятелите му. — Да не води провокационни разговори…

Есесовецът се подпря на ръба на масата и замахна. Войникът стана и неочаквано блъсна ротенфюрера така, че той загуби равновесие, размаха ръце във въздуха и падна на пода.

На масите на есесовците се вдигна шум.

— Да се арестува — завика някой, — ще отговаря пред трибунала!

Няколко души се хвърлиха към войника. Той се наведе, извади изпод масата патерици, подпря се на тях, отмести с рязко движение стола си и направи крачка към есесовците.

— Арестувайте ме, защо се спряхте! — извика той насмешливо. — Мислите, че ще се изплаша от трибунала?

Есесовците отстъпиха. Един от тях се приближи към младежа и го тупна по рамото.

— Да беше казал веднага… — измънка той. — Отде да знаем що за птица си…

Отначало Улман нищо не разбра и чак когато погледна краката на войника, се сети каква е работата: младежът стоеше с неестествено протегнат напред крак и на всички стана ясно, че е с протеза. А над джоба на мундира му блестеше Железен кръст първа степен.

— Прекарах на Източния фронт близо три години — процеди войникът, като гледаше презрително есесовците — и плюя на фукльовците, които не са и помирисвали истински барут!

— Ха, та той бил наш човек! — Ротенфюрерът все още се опитваше да стане. — Ти си бил истинско момче! Хайде да се чукнем!… Съдържателю, бутилка шнапс!

Съдържателят се спусна към тезгяха, но войникът се запъти към вратата, като се подпираше тежко на патериците.

— Той не пие шнапс — виновно се усмихна приятелят му. — Виждате, че и така му е трудно да ходи…

— Фриц — спря се младежът, — забранявам ти да се извиняваш заради мене!

Войникът още веднъж се усмихна виновно и тръгна след него.

— По дяволите — опита се да разведри атмосферата един от есесовците, — можем и без тях.

— В-вярно — изфъфли ротенфюрерът. Най-после беше станал и стоеше, подпрял се на нечие рамо. — Железният кръст невинаги означава нещо. Случвало ми се е да разстрелвам гадове, които, кой знае как, имаха и повече награди.

— Ще унищожим всеки, който се съмнява в нашата победа! Хайл Хитлер! — извика някакъв едър мъжага с нашивки на унтершарфюрер.

— Хайл! — закрещяха есесовците.

Изплашените посетители започнаха да се разотиват. Един от първите беше Фогел. Улман забеляза, че гестаповецът тръгна след помощник диспечера, смигна на Мартке и излезе.

Мартке го настигна в тъмната тясна пресечка. Фридрих вървеше, като тътрузеше с мъка краката си по сивия асфалтов тротоар. Вдигнал яката на куртката си, с ръце в джобовете. Човек ще си помисли: стар, уморен, леко пийнал работник се връща без особено желание в къщи, където го чака свадлива жена, студена стая и чаша отдавна изстинало кафе.

Няколко минути вървяха мълчаливо един до друг, всеки потънал в своите мисли. Изведнъж Улман се спря, хвана Мартке за ръката и го дръпна настрани. Приклекнаха зад някакви останки от жив плет, който ограждаше разрушена от бомбите вила. Улман долепи пръст до устата си. Чуха се бързи стъпки, покрай тях мина човек с нахлупена на челото шапка. Работниците познаха своя съсед от пивницата.

На края на пресечката агентът се спря нерешително, огледа се и като чу далечни стъпки, едва ли не хукна по улицата, която водеше към центъра на селището.

Улман тихичко изруга.

— Още веднъж предупреждавам — каза той, — никакви срещи, докато не се успокоят. Единственото, което трябва да направиш — той се притисна към Мартке и зашептя на ухото му, — е утре да намериш Панкау. Сложили са го на чехословашката линия и тази седмица ще пътува. Трябва да се срещнем с пражките другари. Дай му адреса, явките и паролата. Приготвили са ни позиви. Да ги вземе и да ги задържи засега у себе си.

— Ясно. Това ли е?

— Това е.

Улман надникна иззад храстите. Запалиха по цигара, мълчаливо почакаха още малко и си тръгнаха.