Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Крах чёрных гномов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ростислав Самбук

Заглавие: Крахът на черните джуджета

Преводач: Лиляна Райнова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1980

Редактор: Майа Драгнева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Владимир Коновалов

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1815

История

  1. — Добавяне

Къщичката на Улман се намираше на хълма, от който се виждаше почти цялото селище: прави улици и покриви, покриви сред дворове и овощни градини.

По-голямата част от къщичките в селището бяха стандартни, от евтини панели. Тук-таме към прага бяха пристроени стъклени веранди — през лятото е приятно да се спи там: все пак е по-прохладно, а и градинката е край тебе…

Някога Улман също мечтаеше да си пристрои веранда, но не можеше да събере пари. Все отлагаха строежа, а после започна войната.

Днес Улман беше нощна смяна — през деня беше свободен и се залови да окопава дръвчетата за зимата. Не бързаше: градината беше съвсем малка — шестнадесет дръвчета, ябълки и круши.

Забиваше лопатата в меката пръст и си тананикаше песенчицата, която Марта обичаше да си напява в кухнята. Как щяха да се учудят другарите му, ако чуеха как се е разпял винаги мълчаливият и навъсен Фридрих. Няма да повярват — старият мърморко и тази сантиментална песенчица. Но лопатата така лесно се врязва в земята, утрото е толкова свежо и песента — така мелодична… Улман чак се ядоса: проклет мотив, наби му се в главата, не може да се отърве от него…

Старецът седна за малко на пейката под крушата, извади цигара, внимателно я раздели на две и запуши.

Май че всичко отмина. Гестаповските агенти не стърчат вече край диспечерското, на портала и в депото. Ама все пак грубо работи Гестапо: даже работниците, които нямаха никакво отношение към организацията, разпознаваха агентите. Единия, дошъл в депото като монтьор, така го притиснаха с вагонетка към стената, че едва се свести. Отгоре на това му се и присмяха: трябва да се знае техниката на безопасността и да не се пъхаш, където не трябва.

Улман въздъхна леко и отново затананика — пак този мотив… Взе брадвата и започна да оправя оградата до вратичката. Отдавна е време да направи нова ограда — дъските се пропукаха, покриха се с лишеи, но откъде да намери материал? В края на краищата работата не е в ремонта — просто му се прииска да поразвърти удобната звънлива брадва: макар че е над шестдесетте и главата му е побеляла, ръцете му все още са яки, сръчни…

Улман поработи няколко минути и заби брадвата в дръвника край оградата. Обхвана го някаква тревога — даже запали другата половинка от цигарата, която беше оставил за следобед. Изпуши я с няколко дръпвания, старателно стъпка угарката и отново взе брадвата. Вече не тананикаше, веселото огънче в очите му угасна. Дялкаше дъската и се ядосваше на себе си. Разпял се е като хлапе, зарадва се, че всичко се размина. Забрави как го предупреждаваха някога по-опитните му другари: често спокойствието е измамно, гестаповците създават у нас чувство за безопасност и се стараят да приспят бдителността ни, а без нея не трябва да се прави нито крачка…

Улман умееше да предвижда всяка крачка. Затова навярно тяхната организация съществува ето вече толкова години, и то при такива условия! Даже една непредпазлива дума може да доведе до провал, а ето, те се държат. И продължават борбата. Вярно, не се мина без загуби. Последната беше Щурмбергер. Но ядрото на организацията оцеля. Не е голямо, но е силно — Улман вярваше на всеки другар както на себе си. Доверяваше им се, но нито веднъж не наруши строгите правила на конспирацията — за участието на стария Фридрих в организацията знаеха само няколко души. В селището го смятаха за саможивец и чудак, а някои даже го мислеха за малко нещо смахнат. Това беше добре дошло за Улман — той самият улесняваше разпространяването на тези слухове и с удоволствие забелязваше как пренебрежително се отнася началството към глуповатия прикачвач.

Фридрих пристигна в селището няколко седмици преди фашисткия преврат и даже не успя да се свърже с местното партийно ръководство. Това се отрази благоприятно на неговата бъдеща дейност. Партията мина в нелегалност. Всички документи, по които нацистите можеха да разберат неговата партийна принадлежност, бяха унищожени и му беше възложена задачата да създаде нелегална организация в железопътния възел.

Оттогава изминаха десет години. Десет години игра със смъртта…

Понякога, нощем, Улман не можеше да заспи. Лежеше с отворени очи и мислеше, мислеше… До него тежко дишаше Марта. Остаря неговата винаги весела и добра Марта. Прехвърли петдесетте. Но за Фридрих тя винаги си остана млада — не забелязваше нито бръчиците, нито белите коси. Марта винаги го разбираше и умееше да поддържа душевното му равновесие и покой. Какво ли щеше да прави, ако и у дома нямаше спокойствие?…

Лежеше и мислеше. За другарите, които щурмоваците вдигаха нощем направо от постелята. Кой ли от тях е жив? Едни са разстреляни в затворите, други са зад бодливия тел.

Това ли е неговата Германия?

Веднъж в Берлин Улман попадна на митинг, на който говори самият фюрер. Рев на тълпа и хиляди вдигнати ръце. Зиг хайл!… Зиг хайл!… Истеричен плач на жени, неистови крясъци на мъже… Безумни очи… Зиг хайл!… Зиг хайл!…

А сякаш вчера вървяха по хамбургските улици с вдигнати юмруци. Рот фронт!… Рот фронт!… Хиляди и хиляди издигнати силни юмруци!

Какво стана с родината му?…

В такива минути Улман непоносимо страдаше. Опитваше се да успокои болката, като хапеше до кръв пръстите си.

Сам не знаеше откъде взема сили след такива нощи. Отиваше на работа, любезно поздравяваше пазача, който беше между първите, постъпили в щурмовашкия отряд, спокойно гледаше пречупения кръст…

Кое го поддържаше? Може би разговорите с другарите, а може би вярата в правотата на това, което вършеше? Но за кого правеше всичко това и кога ще настъпи желаното бъдеще?

Понякога Улман се чувстваше микроскопична частица в морето от вдигнати ръце и обезумели очи — обхващаше го отчаяние, не можеше да си намери място… Тогава започваше да мисли за другарите си — за машиниста Клаус Мартке, за стрелочника Ялмар Шуберт, за стария миньор Йохан Нитрибит… Те са истинските немци, а не онези хиляди и хиляди, които реват „хайл“ и повечето от които не знаят какво правят. След време и те ще проумеят това, но страшно ще бъде отрезвяването…

Отново му се припуши, но се сдържа: разкисна се като глупаво момиченце. Трябва да бъде бдителен. Спокойствието, което на пръв поглед беше настъпило в селището, крие опасност. Сигурно гестаповците са намислили нещо: не е възможно да простят позивите и убийството на агента.

Впрочем, какво да правят с позивите, които Панкау донесе от Чехословакия?

Улман реши: довечера ще се срещне с Панкау. Георг Панкау е един от малцината, които знаят какъв е в действителност старият Фридрих. Преди десет години заедно създадоха нелегалната организация. Да не вярва на Панкау, значи да не вярва на себе си и все пак не трябва да ходи у тях. Даже на работата, като се срещнат, не разговарят, само се поздравяват пътем. Но и позивите не могат повече да стоят. Днес ще скрие пакета в скривалището до гробището на стари вагони, а утре ще го препратят по-нататък — позивите са за войниците и трябва да попаднат във войнишките ешелони.

Освен това трябва да напомни на другарите си — спокойствието в селището крие опасност…

Улман остави брадвата. Стига с оградата, по-добре е да се разходи до центъра: тази вечер в клуба ще говори лектор от Дрезден, казват, че бил някакъв нацистки големец — трябва да види какво става там.

— Една минутка, хер Улман!

Него ли викат? Огледа се учудено: на улицата нямаше никой.

— Добър ден… — Зад оградата се подаде набраздено от бръчки лице. Нахалните очи гледат напрегнато, кафявата партийна униформа е повдигната на гърба от гърбица.

— Добър ден… — Улман се спря и погледна изпод вежди гърбавия. Този тип непрекъснато дебне хората. Изглежда е вървял до самата ограда, затова Фридрих не го е забелязал.

— Искам да поговоря с вас, хер Улман.

Фридрих мълчаливо му посочи вратата на къщата.

— Марта в къщи ли си е?

Улман кимна.

— Времето е хубаво. Може да поседим и в градинката, а?

Без да отговаря, Фридрих свърна към пейката под крушата, вдигна лопатата и направи място на неканения гост.

Помисли си: какъв ли вятър е довял при него ортсгрупенлайтера? Тази лисица, която винаги надушва всичко?

Някога Магнус Носке беше магазинер в депото и даже се ползваше с популярност сред работниците — гледаше през пръсти на случайно разваления инструмент, правеше дребни отстъпки на шлосерите и стругарите. Никой не можеше да предположи, че гърбавият Магнус е член на националсоциалистическата партия. Разбраха това едва когато го назначиха за ортсгрупенлайтер.

Улман отдавна знаеше, че Магнус Носке е умен и сериозен противник. Той водеше с ортсгрупенлайтера своеобразна игра и знаеше, че една грешна стъпка може да му струва скъпо. По-точно Фридрих не правеше нищо, само се стараеше да затвърди у Носке мнението, което имаха повечето от жителите на селището: че той, Фридрих Улман, е стар чудак, умствено недоразвит и не се интересува от нищо, освен от работата си и бирата.

Улман разбираше, че ако Носке разкрие играта му, веднага възниква въпросът: защо старият чудак е заблуждавал всички? От този въпрос до правилния отговор е съвсем близко и ако не някой друг, то Магнус Носке ще намери отговора.

Ортсгрупенлайтерът седна на пейката и неудобно се опря с гърбицата си на грубо боядисаната облегалка. Фридрих застана пред него и впери поглед в земята.

— Седнете, хер Улман — приветливо предложи Носке, като потупа с длан по пейката.

Фридрих погледна ръката на Магнус — бяла, с дълги пръсти и жълти нокти. „Като на мъртвец“ — помисли си неволно той. С решителен жест заби лопатата в земята точно до краката на Носке — той даже се дръпна — и седна до него.

— Вие при мене ли? — попита той, като направи опит да се усмихне.

— Ами че при кого? — учуди се най-напред ортсгрупенлайтерът, но като си спомни с кого има работа, каза по-меко: — Разбира се, при вас, приятелю. Минавах оттук и си казах: чакай да се отбия при стария Улман. Може, казвам си, да има нужда от нас. Може би иска да му помогнем с нещо.

Погледна очаквателно Фридрих.

Улман не отговори. За момент настъпи тишина, чуваше се само шуртенето на водата в уличната канавка.

— Ще ми помогнете ли да си оправя оградата? — внезапно попита Улман. — Или да окопаем дръвчетата. Цялото селище ще си умре от завист: самият ортсгрупенлайтер е работил в градината на Улман!

— Друго исках да кажа — покровителствено се усмихна Носке. — Вашият син няма ли нужда от лекарства? Мога да уредя това.

— Раната му зарасна — измърмори Улман.

Носке поклати глава.

— Синът ви е проливал кръвта си за велика Германия и след време ще получи признание.

— Това е негов патриотичен дълг — гордо каза Улман, като напрегнато мислеше за какво се е домъкнала тази лисица в кафява риза. Разбира се, не да благодари. Може би Гестапо е открило някаква нишка и се опитва да разплете кълбото? Макар че едва ли така открито би използвало ортсгрупенлайтера — това само ще подтикне нелегалните да застанат нащрек. А може би Носке се е заел с тази работа по собствена инициатива.

Ненамерил отговор, Улман въздъхна. Впрочем, както и да го увърта, Носке ще се разкрие. Щом веднъж е дошъл, ще се разкрие.

Ортсгрупенлайтерът извади от джоба си тежка сребърна табакера и я отвори пред Улман. Старецът застана нащрек. Щом Носке черпи с цигари, работата е сериозна.

— Струва ми се, Фридрих, че отдавна е време да ти намерим по-подходяща работа. — Незабелязано Магнус премина на „ти“.

Доколкото можа, Улман се престори на доволен. „Охо! — помисли си той. — Многообещаващо начало.“

— Но — продължаваше Носке — трябва да докажеш своята преданост. — И решил навярно да не се церемони повече с този глуповат Фридрих, започна направо. — Трябва да докажеш своята любов към фюрера и райха.

— Как? — кратко попита Фридрих.

Носке го погледна подозрително. Улман изтръпна — стори му се, че хитрите му очички го пронизват целия. В следващата минута Носке се доближи плътно до него и зашепна, като дишаше в ухото на Фридрих:

— В селището ни има врагове на фюрера. Искат да загубим войната. Не са ли попадали у тебе техните позиви?

— Не — издържа пронизващия го поглед Фридрих, — не са ми попадали.

— Те ненавиждат всички истински немци — продължаваше да шепти ортсгрупенлайтерът, — особено тези, които струват нещичко! — Направи пауза, после попита изведнъж: — Не си ли чул нещо за смъртта на Рапке?

— Глупак, минал под вагоните. — Улман удари с юмрук по пейката. — А вагоните — усмихна се глупаво той — се движат…

— Ха-ха — изкикоти се Носке. — Движат се, казваш… Но все пак — той направи тайнствена физиономия — може да си чул някои от работниците да казват: така му се пада на тоя Рапке?…

„Виж ти накъде бие“ — помисли си Улман. Стана му весело. Ако можеше Носке да си представи само с кого разговаря! Интересно, каква физиономия би направил?

Фридрих премигна един-два пъти, наведе се към ухото на ортсгрупенлайтера и прошепна с тайнствен глас:

— Чух…

— Е, какво? — оживи се Носке.

— Казват: така му се пада. Рапке нарушаваше правилата на безопасността…

— Кой каза това?

На Фридрих му се стори, че ухото на Магнус Носке затрептя от нетърпение.

— Инженер Герлах… — Улман назова фамилията на началник депото.

Носке разочаровано се покашля: всеки друг може да се заподозре, само не Герлах — той е стар член на SA.

— Сигурно е било така — каза с безразличие. — Инженерът знае.

— Сериозен човек — съгласи се Улман.

На Фридрих отново му се стори, че гърбавият го гледа с някакъв особен интерес. Издържа острия поглед на злобните му очи. Каза колкото се може по-наивно:

— Защо ме гледате така, ортсгрупенлайтер? Не можах ли да ви услужа?

— Не, защо… — Носке сложи дългата си ръка на коляното му. — Винаги ми е приятно да разговарям с умен човек.

— И на мене също… — Фридрих стаи иронията си в широка усмивка.

— Умните хора винаги могат да се разберат! — радостно се ухили Носке. — Знаех, че ще се разберем и искрено съжалявам, че не сме се срещали досега по-често.

— Това е чест за мене! — Улман обхвана с длан брадичката си и го покани: — Наминавайте по-често. Искате ли чашка шнапс?

— Не — спря го ортсгрупенлайтерът. — Друг път… Ще наминавам. — Огледа се крадешком. — А ти гледай и слушай. Може да разбереш нещо за позивите или кой е недоволен… Тогава веднага ела при мене…

— Добре! — съгласи се Улман и така удари с огромната си ръка гърбавия по рамото, че той залитна.

— Мечка! — злобно светнаха очите му, но веднага се овладя. — А тебе… още си те бива… — каза с уважение той. — Значи, уговорихме се, нали?

Улман кимна. Гледаше как внимателно пристъпва Магнус Носке между лехите, за да не изцапа лъснатите си до блясък ботуши. Плю подире му. Почувства отвращение към този човек с дълги до коленете ръце и късо туловище. Никога, даже в мислите си, не си позволяваше да се подиграва с физическите недъзи на хората, напротив, винаги съчувстваше на обидените от природата хора, но сега не можеше да преодолее отвращението си. Носке приличаше на паяк кръстоносец. Никога не беше виждал паяк кръстоносец, но му заприлича, кой знае защо, именно на такъв.

Добре че в този момент ортсгрупенлайтерът не се обърна — щеше да прочете много неща по лицето на Улман. Когато Носке затвори след себе си вратичката и погледна през оградата, Фридрих беше дошъл на себе си — усмихна се и приветливо махна ръка за сбогом.

Пак се наложи да запали непредвидена цигара: трябваше да събере мислите си. Фридрих постоя няколко минути, опрян на крушата, после извика на Марта да му изнесе палтото и бавно се отправи към центъра на селището.

Отдалеч забеляза сина си. Хорст стоеше край клуба, заобиколен от младежи, и явно нещо разказваше, като ръкомахаше.

Навикът му да ръкомаха, когато говори, открай време дразнеше стария Улман. Като дете Хорст беше преживял заради това доста неприятни моменти. Фридрих така и не можа да го отучи — Хорст беше упорито момче и укорите на баща му предизвикваха у него неосъзнат отпор.

Улман се спря на няколко крачки от младежите и застана така, че синът му да не го вижда, а той да чува всяка негова дума. Престори се, че разглежда витрината.

Разговорът се въртеше около вчерашния кинопреглед, посветен на операциите на вермахта в Полша. Фридрих погледна сина си отстрани и лицето му неволно се огря от горда усмивка. Каквото и да казва, синът му израсна разумен момък: разсъждава така, че даже Химлер едва ли можеше да се хване за нещо, и същевременно си знаеше работата… Знае кои го слушат — младежи, които днес-утре ще постъпят в армията — и нарочно сгъстява боите. Отстрани думите на Хорст звучат съвсем патриотично — войникът умира, без да се страхува от смъртта, но трябваше да се погледнат очите на слушателите. Личеше си, че никак не им се иска да умират…

Хорст беше преминал вече на спомени от фронта. Старецът се усмихна: като го слуша, човек се чуди как съществува бедният райх без такъв войник като него!

Младежите го слушаха с отворена уста… Че как няма да го слушат, като е воювал почти цяла година в Русия. Някъде край Днепър са му откъснали пръстите на ръката. Но какво са пръстите пред Железния кръст втора степен, който краси гърдите му — заветната мечта на петнадесет-шестнадесетгодишните юноши!

Хорст ръкомаха ли, ръкомаха. Интересно, накъде ли клони?

— С ръка или без ръка — говори той, — аз съм още войник. Няма значение, че съм в тила. Когато руските войски наближават границите на райха и такива като мене ще са нужни.

Улман доволно присви очи. Добре го каза момчето: все някой ще се замисли — войната се приближава към границите на Германия и какво може да очаква райхът, ако трябва да използва даже безръките войници?

— Но — продължава Хорст — рядко се случва да те ранят в ръката. А когато куршумът не засегне костта, то това въобще не се смята за раняване — презрително тръсна глава той. — Истинска рана се получава, когато те улучат в гърдите или в корема. Вярно, след такова раняване рядко се оправя човек, но това никога не е плашело войниците на фюрера!

Хитър е Хорст: разказа как беше умрял в болницата съседът му по легло — унтерофицер. Бил тежко ранен в корема. Пет дни мъчително агонизирал, целият бил почернял. Миришел вече на леш, а все още скърцал със зъби и крещял, че иска да живее! Непременно да живее! Но защо?…

Хорст поучително вдигна пръст:

— Защото навярно е искал да се върне на фронта! От време на време проклинаше ротния си командир, но мисля, че тогава е бил в безсъзнание…

— Оживя ли? — изплашено попита около петнадесетгодишно момче с непокорен перчем на челото.

Хорст го потупа по бузата.

— Разбира се, умря, но това няма никакво значение. По-добре е наистина куршумът да попадне право тук — бутна с пръст челото на момчето, — но за съжаление това не зависи от тебе…

Момчето изплашено отстъпи и несъзнателно опипа челото си. Явно, не беше съгласно с Хорст, защото полекичка се измъкна и се скри зад гърбовете на приятелите си.

— Хей, Вернер! — извика в този момент Хорст. — Ела да разкажеш на тези сополанковци как си загубил крака си!

Към клуба се приближиха двама души. Единият — млад, другият — доста по-възрастен. Старият Улман ги позна. Макар че младежът беше сега без патерици и се подпираше на дебел бастун, не можеше да не го познае — така се беше запечатала в съзнанието му сцената в пивницата, когато той се осмели да блъсне ротенфюрера.

Младежът още не беше свикнал с протезата: вървеше, като я отмяташе с мъка напред и се клатеше с цялото си тяло от една страна на друга.

— Какво става тук? — огледа той групата.

— Възпитавам тези хлапаци с жълто около устата — небрежно каза Хорст. — Помагам на ръководството на Хитлерюгенд. Спомени от фронта… Ела и ти…

— Всичко е пред тях — младежът издърпа със зъби цигара от пакета си, — някой фелдфебел ще ги дресира за един-два месеца така, че няма да ги познаеш…

— Но нашият опит… — възрази Хорст.

— Остави го ти него — спокойно го спря Вернер, — той не ти помогна да запазиш пръстите си, нито на мене… — и той почука с бастуна по протезата си.

— Сигурно здравата сте се проявили в боя! — с възхищение каза русо момче в кожено яке. — Не на всеки дават кръст първа степен.

Вернер го изгледа с презрителен поглед.

— Имаш всички възможности и ти да получиш същия — отговори той, — разбира се, ако не напълниш гащите…

— Ха-ха! — закикотиха се наоколо. — Ама че го затапи!

Момчето почервеня, сякаш ей сега ще пръсне кръв от пълните му бузи.

— Не си мислете, че само вие сте имали късмет — каза то предизвикателно. — И ние ще унищожаваме враговете на райха!

— Ти? — насмешливо го погледна Вернер. — А майка ти ще те пусне ли?

— Вече съм на петнадесет години…

— Така ли? — направи учудена гримаса Вернер. — А аз мислех, че си на четиринадесет и половина…

— На петнадесет съм! — настоя момчето. — Учителят ни каза, че вече може да бъдем войници.

— Е, щом учителят ви е казал — иронично изкриви физиономия Вернер, — предавам се…

Фридрих все повече харесваше Вернер. Имаше у него нещо, което го отличаваше от връстниците му, възпитани в Хитлерюгенд: естественото държане и самостоятелните мисли и разсъждения. Привличаше го ироничният му начин на мислене. Фридрих усещаше, че във всичко това се крие силен характер. Не му харесваше само начина, по който присвиваше очи и се оглеждаше подозрително наоколо. В такива моменти физиономията на Вернер се изостряше, а очите му ставаха злобни.

„Сигурно много е преживял и се е озлобил“ — помисли си Улман.

Старият Фридрих не смяташе, че това е голям порок. „Сега всички имаме нужда от малко злоба — разсъждаваше той, — води се борба на живот и на смърт. Хуманизмът е необходим след победата, мекушавите не побеждават!“

Хорст хвана Вернер под ръка и двамата се отправиха към клуба.

— Кога ще се върнеш в къщи? — попита Фридрих само за да го заговори. Знаеше, че Хорст ще бъде свободен едва след лекцията. Той беше един от първите инвалиди в селището, затова Магнус Носке му помогна да влезе в клуба, имайки предвид заслугите му на фронта.

— Късно — кимна към афиша Хорст. — Баща ми — каза той на Вернер. — Запознай се.

Младежът пристъпи към Улман и му стисна здраво ръката.

— Вернер Зайберт — представи се той.

— Видях ви в пивницата — каза Фридрих простичко.

— А-а… Когато се разправях с пияния ротенфюрер — усмихна се Зайберт. — Не ви помня.

Той присви очи и на Улман му се стори, че излъга.

— Седях с други работници в ъгъла.

— С железничарите?

— Да.

— На възела ли работите?

— Прикачвач съм.

Младежът погледна с интерес Улман. А може би само така се бе сторило на Фридрих, защото веднага се извърна равнодушно.

— Това е моят познат Фриц… Как ти беше другото име? — попита неочаквано той. — Все не мога да го запомня. Керер? Точно така, Фриц Керер. Фронтовак, в отпуска е след раняване и иска да ощастливи селището ви.

Фриц изглеждаше някъде към тридесетте. Беше с дълъг нос, мършави бузи, ъгълчетата на устата му бяха отпуснати — всичко това придаваше на лицето му измъчен и мрачен израз. Левият му клепач през цялото време потрепваше, окото му гледаше студено и неприветливо, а дясното, с голяма черна зеница, се беше вторачило в една точка — изглежда, Керер беше разноглед.

В клуба бяха измили пода и бяха постлали на пътеката между столовете килим. Тежката трибуна се издигаше над редовете и старият Улман си представи как след малко ще се разпени на нея фашисткият лектор.

— Ще дойдете ли на лекцията?

В първия момент Улман не разбра, че въпросът е отправен към него. Но окото на Фриц го гледаше в очакване и старецът отговори:

— За съжаление, на работа съм.

— Казват, че щял да дойде един от най-добрите берлински лектори.

Сега на Улман му се стори, че Фриц му намига.

— Възможно е — съжали той престорено, — дявол да я вземе тази нощна смяна. Но Хорст ще ми разкаже всичко подробно.

— Умник е Хорст! — Вернер сложи ръка на рамото на сина му и този другарски жест развълнува Фридрих. — Ако всички бяха като него!

— Стига празни приказки! — прекъсна го младият Улман, но баща му разбра, че му стана приятно от похвалата. Какво пък, нека! Вернер е добро момче, възможно е и Хорст най-сетне да си намери приятел.

— Къде сте се настанили? — попита той.

— Засега у фрау Фрайсдорф. Недалеч от пивницата, та да ни е под ръка — засмя се Вернер. — Но Фриц ме напуска…

— Не ви ли харесва у фрау Фрайсдорф? Къщата й не е лоша…

— На Фриц не му допада фрау Фрайсдорф — обясни Зайберт. — Решил е да ощастливи една истинска немска девойка и да подари на фюрера още един войник.

— Защо така грубо? — намръщи се Фриц. — Тя ми харесва, а и аз не съм й безразличен. Освен това бъдещето на Германия, както казва фюрерът, е в здравото поколение. Ние с Герта се грижим за райха…

— Завиждам ви — шеговито се поклони Вернер. — Намерили сте прекрасен начин да докажете своя патриотизъм.

— На никого не забраняват — отговори Фриц така спокойно, че Хорст не издържа и се засмя с глас.

— Стига — каза той примирително. — Кой каквото ще да каже, но Герта печели от това…

— Защо? — не разбра старият Улман.

— Ама че си наивен, татко! В днешно време не всяка жена има щастието да се посгрее край здрав и — намигна той — красив мъж. Мъжете сега се ценят особено много…

— Жребци! — ядоса се старият Улман. — Как не ви е срам! — Реши да надникне и в пивницата и се отправи към изхода. На вратата се сблъска с Петер Фогел. Той така бързаше, че чак се спъна на прага.

— Чухте ли новината? — попита той и без да дочака отговор, каза на един дъх: — Панкау е арестуван.

Улман здраво стисна фуражката си. Помисли си развълнуван: „Нима са хванали Панкау? Може би са го проследили в Прага?“.

— Кой Панкау? — попита с пресипнал глас.

— Не познаваш ли Панкау? — учуди се Фогел. — Старият Панкау, аптекаря.

— А-а… — Фридрих облекчено въздъхна. Нахлупи фуражката. — Билкаря ли?

— Защо са го арестували? — намеси се Вернер.

Улман забеляза на лицето му гримаса на недоволство.

— Влязъл в зоната на подземния завод — с удоволствие обясни Фогел. — Събирал билки.

— Какъв завод? — попита отново Вернер Зайберт.

Фогел се запъна. Дяволът го накара да се изпусне за завода. В селището всички знаят, че под старите шахти е построен подземен завод за синтетичен бензин, но обектът е секретен и ще си навлечеш неприятности, ако говориш за него.

— Какъв завод? — замънка уплашено. — Нищо не съм казал… Нали, Фридрих?

— По дяволите аптекарят! — прекъсна го Фриц. — Арестували са го, значи така трябва. Къде е скиторил старият глупак където не му е работата.

— Но може просто да се е заблудил? — възрази Вернер Зайберт.

— Няма значение! — не отстъпваше Фриц. — Зоната си е зона и всеки трябва да спазва заповедта. Сега е война и е необходима абсолютна дисциплина. Днес аптекарят, а утре дявол знае кой още.

На Улман му дожаля за аптекаря. Винаги любезно приемаше работниците и им отпускаше лекарства на кредит. За нарушението на забранената зона ще осъдят стареца на няколко години. Впрочем всичко зависи от Гестапо: може да се ограничат само с глоба и строго предупреждение.

Сякаш отговаряйки на мислите му, Фриц Керер каза:

— Ако тази аптекарска кранта наистина случайно е попаднала в зоната, няма страшно. Ще я подържат в дранголника няколко дни да я сплашат и ще я пуснат.

— Кажете, наистина ли мислите, че Панкау не е чак толкова виновен? — намеси се Фогел. — Ще го пуснат ли?

— Нищо не мисля — сухо го прекъсна Керер. Гледаше Фогел, а лявото му око потрепваше повече от обикновено, Улман си помисли, че или е изплашен, или е ядосан. — Откъде мога да зная. Аз съм нов тук и изобщо тази история не ме интересува…

Върхът на Фогеловия нос пребледня, той се отдръпна от Керер.

— Искаш ли да изпием по чаша бира? — попита той Фридрих.

Улман кимна.

— Тръгвай, ще те настигна. Хорст, изпрати ме.

— Откъде е този Керер? — попита сина си, когато излязоха на улицата.

— От Хановер. Семейството му загинало при бомбардировка. Лежал в Дрезден в една болница с Вернер и го убедил да прекара отпуската си в нашето селище.

— Внимавай с него! Не ми харесва.

— На мене също.

— Наблюдавай го. Само внимателно. В никакъв случай да не забележи.

— Ха! Тъй или иначе, приятели сме с него — щракна с пръсти Хорст — и по приятелски ще го наблюдавам.

— Защо този Вернер ходи с него?

— Казва, че вече иска да се отърве…

— Гледай да не се изтървеш нещо пред Вернер — намръщи се бащата.

— Хареса ли ти Вернер?

— Видях как се справи в пивницата с един пиян ротенфюрер. Не всеки ще се осмели да направи това, но… — отново заплаши с пръст — нито дума. Наблюдавай го.

— Вернер може да стане добър другар. Понякога у него проличава… Не съм сигурен, но според мене ненавижда фашизма.

Старецът се спря.

— Виж какво — каза той и хвана сина си за китката, — още веднъж ти напомням за конспирацията. Без мое разрешение нито дума, нито дори намек.

— Пак почваш… — обиди се Хорст. — Не съм малък.

— Но си още съвсем глупав… — Фридрих снизходително гледаше сина си. Слава богу, добро е момчето. Малко буйно, но кой не е буен на неговите години? Лекичко побутна Хорст. — Е, добре, тръгвай. Посрещай лектора. Аз имам още работа.