Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (29)

На сутринта го събуди Шрикел. Карл замига учудено, огледа се наоколо и попита:

— Къде съм?

— На гости у нас — засмя се Шрикел.

— Боли ме главата — оплака се Кремер. — Имате ли някакви хапчета?

— Не е ли по-добре това? — Хауптщурмфюрерът му подаде бутилка вино.

Карл се намръщи с отвращение.

— Не мога да го гледам — призна той. — Дайте ми хапче.

Шрикел излезе. Карл внимателно се огледа. Всичко е както трябва: панталоните смачкани, вратовръзката развързана, сакото се валя на пода. Чу стъпките на хауптщурмфюрера, сгърби се и скри лице в длани.

— Ама видът ви е един! — усмихна се Шрикел.

— Не помня нищо — промърмори Карл. — Напих се като свиня.

— Няма нищо. Вчера всички прекалихме.

— Да не би да съм буйствал?

— Напротив, бяхте много галантен кавалер и фройлайн Еми помоли…

— Почакайте — прекъсна го Карл, — струва ми се, че май я ухажвах?

Хауптщурмфюрерът го погледна изпитателно.

— Нещо се разсърди… Какво се е случило?

Кремер прекара длан по лицето си.

— Нищо не помня — отговори замислено той. — Пълна загуба на паметта. Да не би да съм си позволил нещо излишно?

— Няма значение — махна с ръка хауптщурмфюрерът. — Свои сме си, а и момичетата са без претенции. Не се притеснявайте.

Карл видя, че Шрикел се държи с него съвсем по друг начин. Вече е информиран. Ето какво правят парите. Трябваше да разбере, че Кремер се занимава с крупни парични операции и вече се отнася другояче с него.

— Искате ли да погледнете шедьоврите на изкуството? — предложи Шрикел.

Кремер не се двоуми. Безнадеждно махна с ръка.

— Противни ми са всички шедьоври на света — каза с плачлив глас. — Друг път.

— Здравата се бяхте натряскали — закиска се хауптщурмфюрерът.

На връщане към вилата Карл анализира снощните събития. Шрикел искаше да му устрои капан, но сам се хвана в него. Оставаше само да изясни не лъжеше ли, като говореше за евакуацията на произведения на изкуството. Едно само е ясно: нито той, нито Мюлер, нито Дузеншен — есесовец с физиономия на убиец — не разбират нищо от живопис. Всъщност те може би се занимават само с организирането на работата. Ненапразно Шрикел му предлагаше да види някакви шедьоври — значи картините са тук.

Кремер изведнъж се спря. А ако картините са само за отвличане на вниманието? Откровеността на Шрикел е подозрителна. Той с всички сили се стараеше да убеди Карл, даже го канеше да види шедьоврите. Във всеки случай трябва да дава вид, че не се съмнява в искреността му.

Денят премина в очакване. Карл не излезе от стаята си, търкаляше се на дивана и се преструваше на болен. Отказа да обядва. Досещаше се, че Шрикел ще се заинтересува от него и се стараеше да не възникнат у хауптщурмфюрера никакви подозрения.

Към пет часа Кремер се измъкна на улицата. Вместо към автобусната спирка, той се поразходи в горичката, която започваше зад вилата на Вайганг. Земята беше леко замръзнала. Окапалите листа шумоляха под краката му, хрущеше ледът по локвите. Като се убеди, че никой не го следи, Карл спря автобуса малко след спирката и се настани в него. От днешната среща с Улман зависеше извънредно много, а на предпазливия и бог му помага…

Още не беше успял да се скрие в прикритието, когато чу стъпки. Улман слизаше по стълбата, като се подпираше на хлъзгавата тухлена стена. Старецът познаваше добре пътя и нямаше нужда от светлина: осем стъпала, петото и седмото са счупени. Завива и още десет. Купчина изпочупени тухли, тясна пролука вместо вход, още четири стъпала… Не трепна, когато Карл го освети с фенерчето си. Убеди се, че е той, ръкува се и тихо каза:

— Мога да ви зарадвам. Заводът може да се вдигне във въздуха. Но трябва извънредно много динамит.

Карл се замисли. Нямаше грам взрив, а и не знаеше кога ще намери и дали въобще ще намери. А Улман чакаше точен и изчерпателен отговор.

— Взрив ще има — отговори Карл. — Но сам разбирате, че не е толкова лесно да се намери. Ще трябва малко да почакаме.

— Ще почакаме — съгласи се старецът. Той разказа на Кремер как се бяха спуснали с Лудвиг Гибиш по полусрутената вентилационна шахта и по подземната пещера бяха стигнали под галериите на завода. Не беше трудно да се разбере, че това е заводът: отгоре, през триметровия пласт земя, се чуваше глух шум и това потвърждаваше сметките на Гибиш.

Най-трудното според Улман щеше да бъде да се докара взривът в пещерата, защото веднага след пътя започваше забранената зона.

Карл се радваше, като слушаше Улман, но в същото време хапеше пръсти от яд. Половината си живот би дал, за да има взрив! И точно сега ли трябваше да се провали Марлен Пелц!

Улман бързаше за нощна смяна, затова скоро се разделиха. Уговориха се от време на време Улман да му звъни по телефона, без да продумва нито дума в слушалката. Ще се срещнат, когато намерят взрив. Карл ще изругае в отговор на мълчанието.