Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (27)

Дъждовете спряха, задуха вятър и изсуши мократа земя. Краят на ноември е, време е вече сняг да завали, а още не мирише на зима. Топло е, тревата се зеленее…

Улман лежеше под бодлив къпинов храст, по който се чернееха къпини. И от две крачки не можеше да бъде забелязан — още от дете познаваше тук всяка пътечка: заедно с другите деца брулеше диви круши, береше тръпчиви къпини, като издраскваше до кръв лицето и ръцете си, организираше с тях истински военни сражения по полегатите склонове на хълмовете…

Колко отдавна беше това! Сякаш не е било… Сякаш не е носил къси панталонки и сандали от груба кожа, които не можеха да издържат и месец — разсипваше ги, като предизвикваше гнева и упреците на баща си. По-късно, когато Хорст късаше сандалите си, Фридрих се стараеше да не му се кара, макар че понякога му се искаше здравата да натупа чипоносото хлапе, което не умееше и не желаеше да пази нещата си…

Улман се обърна на другата страна. Оттук добре се виждаше дивата круша, от която някога беше паднал и си беше разбил главата. Потече кръв, децата се изплашиха, но той не се изплаши, даже му стана смешно.

По онова време, на половин километър оттук, имаше мина. Понякога, когато игрите им омръзнеха, сядаха на хълма и наблюдаваха как подемната машина бълва пара, как се въртят горе колелата и намотават стоманените въжета, как пуфтят локомотивите, които влачеха композиции с въглища.

От двора на мината бяха останали само купчини тухли, обрасли с трева, релсите отдавна бяха свалени и само местните хора можеха да различат сега някогашния железопътен насип от естествените неравности на местността.

Откъм шипковите храсти се чу пъшкане: някой се изкачваше по стръмния склон. Фридрих погледна от своето прикритие и тихичко свирна. Гибиш изруга.

— Дяволско място!

Легна по гръб, подложи под главата си чантата. Пое си дъх и попита:

— Взе ли си храна?

Улман потупа с длан по полупразната раница.

— Взех малко.

— А лопата?

— Както се уговорихме! — разсърди се Фридрих. — Защо се заяждаш?

— Защото отиваме под земята — спокойно отговори Гибиш — и не знаем какво ни чака.

Улман метна раницата на гръб.

— Тръгваме ли?

Гибиш вървеше пръв. Провираха се, приведени, между храстите. Започваше забранената зона, можеха случайно да се натъкнат на есесовски патрул.

— Хей там зад хълмчето е — посочи с ръка Гибиш. Спря се, изтри потта от лицето си. — Да си починем малко.

Отпред се извисяваха голи върхове, тук-там по тях се виждаха борове. Издълбаната от пороищата неравна местност преминаваше в плато. Долу, вдясно, се виждаше асфалтовата лента на шосето.

Заобиколиха хълма. Гибиш се поспря, огледа се и пропълзя в къпиновия храсталак. Улман се провираше след него, криейки лицето си от бодливите стъбла. Зад храстите започваше поляна. Отстрани на поляната, върху песъчливия склон, едва се забелязваше между ниските дръвчета вход на пещера. Гибиш влезе и повика Улман. Само на пръв поглед пещерата изглеждаше малка: галерията се разширяваше и се губеше в мрака. Лъхна ги влажен, тежък въздух, дишаше се трудно.

Гибиш остави чантата на сухия пясък край изхода.

— Тук сме в пълна безопасност — каза той и легна направо на земята. — Ще похапнем, ще починем и тръгваме…

Фридрих развърза раницата и извади сандвичи. Гибиш (също) извади от чантата си своите.

Ядяха мълчаливо, без да бързат. Всеки си мислеше за нещо свое. Гибиш беше седнал така, че светлината падаше от лявата му страна. Улман виждаше само едно око, рунтава вежда, издълбана от бръчки буза и ухо, от което стърчаха бели, твърди косъмчета. Гибиш е вече на седемдесет години, но изглежда по-млад. Интересно как след като е прекарал половината от живота си под земята.

Той попита Гибиш:

— Какво правиш, Лудвиг, че изглеждаш толкова млад…

Гибиш доволно потри с длан врата си.

— Представи си, всички ми казват това. Младите жени даже се заглеждат в мене. Нищо чудно — пошегува се тъжно той. — Малко са сега младите мъже, а ние с тебе, макар и съсипани, все пак сме мъже…

Улман извади цигара. Искаше да я раздели на две, но се сети, че е последната преди да тръгнат; под земята не се пуши и той може да изпуши сега цялата.

— Мъже, казваш — поде последните думи на Гибиш. — Не изпитваш ли понякога чувството, Лудвиг, че изобщо не си човек? Че всичко наоколо съществува независимо от тебе, а ти живееш като животно, вървиш, където те подкарат… Че дори животното е по-добре от тебе: понякога реве и рита, а ти да гъкнеш не смееш…

— Така е — съгласи се Гибиш, — но аз пропъждам тези мисли. Малко остана, Фридрих, разбираш ли, малко. Сутрин излизам от селището и отивам в гората или на полето. Вървя, а наоколо жива душа няма. Като си представя, че скоро ще дойде краят на кафявите — идва ми чак да запея. Но — въздъхна той тъжно — единайсет пропилени години, представяш ли си, единайсет — да даде господ да поживея още толкова! Често си мисля: нима няма да видя аз, старецът, този живот, за който съм мечтал и на когото ние с тебе, Фридрих, отдадохме всичките си сили? Не, мисля си, ще го дочакам. Когато унищожим кафявите, ще вземем всичко в свои ръце! Искам да живея, за да видя поне с едно око новия живот. Затова изглеждам млад… — завърши той, като се усмихваше срамежливо.

Улман мълчеше и мислеше. После тихо каза:

— Такова желание, Лудвиг, имаш навярно не само ти. Задава се буря, едни се плашат от нея, затварят прозорци и се крият по мазетата, а други — излизат насреща й. Разбираш ли, Лудвиг?

Старецът не отговори. Седеше до входа на пещерата и гледаше кървавочервеното небе. По каменните стени се преливаха пурпурни отблясъци. За Улман те бяха символични, сякаш предвещаваха раждането на новия ден.

— Струва ми се сега — продължи Улман, — че съм на свобода след дълго затворничество. Говоря каквото си искам, и не се страхувам, че някой ме подслушва, не се озъртам да видя дали зад мене няма гестаповска мутра. Днес ми е някак си спокойно на душата. — Улман се протегна. — Даже усещам някаква лекота в тялото си. Тръгваме ли?

— Почакай.

Гибиш извади от торбата грижливо сгъната брезентова куртка и се преоблече. Куртката стърчеше и го правеше по-дебел. Фридрих го изгледа с критичен поглед и каза иронично:

— Ако питат мене, рано са ти дали пенсия. Родината иска от народа жертви и фюрерът ви моли, Лудвиг Гибиш, отново да слезете под земята, за да отсрочите с вашия самоотвержен труд поне за един ден падането на райха.

— Плюя аз на фюрера! Сега ще слезем под земята, за да ускорим с няколко дни падането на проклетия райх. За да не ни упрекват след това, че двама стари глупаци са седели и са чакали другите да изритат Адолф Хитлер.

Улман нахлузи стари излъскани и неведнъж кърпени панталони, а Лудвиг разтвори пожълтяла от времето карта.

— Гледай — посочи с кривия си нокът той, — точно тук е входът на вентилационната галерия. Ето пещерата… Галерията продължава насам — той очерта с нокът мястото, — а тук е тунелът към подземната пещера, над която започват галериите на завода. Ако тунелът не е затрупан и не е миниран от фашистите, ще излезем там, където трябва. Тук пещерата се стеснява и минава на два-три метра под галериите. — Замислено почука с пръст по картата. — Сам разбираш, абсолютна гаранция няма, но мисля, че няма да сбъркаме.

— От това най-много се страхувам.

— Това е положението — разтвори ръце Гибиш. — Господ да ни помага…

Той провери фенерчето, нахлупи още по-надолу изтърканата си кожена фуражка. Улман извади остра войнишка лопатка, зиморничаво потръпна с рамене, вдигна яката на старата си куртка и тръгна в мрака след Гибиш.