Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (58)

Шампанското се пенеше в чашите. Карл Кремер вдигна своята, но не пи, а се вгледа в причудливата игра на светлината върху кристалните й стени. Ръката му едва-едва потрепваше и светлината сякаш се движеше в чашата, живееше в нея, припламвайки от време на време със зелени и червени отблясъци. Тези припламвания му напомняха за разноцветните сияния на московските салюти. Той вдигна още по-високо чашата и мислено поздрави. Задържа я за миг и на един дъх я изпи, забравил къде е и с кого е — така реално се разпръскваха пред него ракетите, осветявайки в тъмнината кремълските стени и купола на Василий Блажени.

Тръсна глава, за да се освободи от видението. Срещу него на масата седеше Ернестина, загърната в кожена наметка, и не сваляше от него изпъкналите си очи. Стана му неприятно, сякаш Ернестина беше прочела мислите му.

— Защо не пиеш шампанско? — каза той първото нещо, което му дойде наум само за да наруши мълчанието.

Ерни потрепери.

— Стана ми нещо студено… — оплака се тя.

Кремер й предложи чашка коняк, но девойката отново отказа. Само допря устни, когато Карл взе бутилката от келнера и сам й наля.

— Може би искаш кафе? — направи последен опит Карл.

— Нищо не искам…

Ернестина мушна брадичка в пухкавата кожа и Карл отново се почувства неудобно под нейния изпитателен поглед.

— Никога ли не си изпитвал страх? — попита неочаквано тя.

Кремер се усмихна снизходително.

— Няма на този свят човек, който да не е изпитвал страх — започна той с тон на учител. — Страх за собствения си живот, за живота на своите близки. След това — обърна той чашата си с дъното нагоре — страх да не те измамят, да не загубиш богатството си. През по-голямата част от живота си човек се страхува от нещо…

Ернестина не помръдна.

— Не, не това — прекъсна го тя с досада. — Едно е да се страхуваш, когато стрелят в тебе и ти спасяваш живота си… Или просто да нервничиш, преди да си направил решителната крачка… Но понякога страхът те преследва и насън! Не се ли боиш от бъдещето, Карл?

Кремер за миг примижа. Разбра тревогата на Ернестина, но нейните преживявания не го вълнуваха и не можеха да го развълнуват. Това, от което тя се страхуваше, той го желаеше.

— Главата ми се пръска и понякога не ми се живее — с горчивина в гласа продължи Ернестина. — Какво ще стане с нас? Не си ли се замислял за това?

Кремер поклати глава.

— Щастливец… И ще можеш да гледаш в очите тези, които ще дойдат при нас като победители?

— Още не са ни победили и не се знае как могат да се обърнат нещата. — Карл се опита да смени темата. — Фюрерът ни обещава, че…

— Почакай — спря го Ерни, — не е важно кой какво ни обещава. Татко казва, че ние не сме виновни, че само сме изпълнявали задълженията си и никой не може в нищо да ни обвини. Гестапо и SS не са измислени от нас и унищожаването на евреите не ни засяга. Но не е така… Кажи ми, Карл, нали не е така?

Девойката бързо-бързо запремига и Карл си помисли, че ей сега ще заплаче. Разбираше я и можеше да й отговори открито и честно, но нямаше право. Затова отговори с престорено равнодушие:

— Не искам сега и за това да мисля. Съвестта ми е чиста и това е главното.

— Ти си мислиш, че съвестта ти е чиста само защото не си държал в ръцете си оръжие?

— Че защо не?

Разговорът започна да става интересен и Карл насърчи Ернестина.

— Сигурно аз се страхувам, защото се чувствам виновна — въздъхна тя. — Нали там — неопределено махна с ръка — всички ни смятат за врагове, независимо дали си воювал, или не. Немец си — това е достатъчно.

Карл си спомни за Улман и горчива буца заседна на гърлото му. Но с какво можеше да помогне на Ернестина? Да й разкаже за смъртта на стария Фридрих?

— Постепенно всичко ще дойде на мястото си — каза той замислено. — Трудно е наистина да охладиш разбушувалите се страсти и всеки от нас ще преживее доста горчиви минути. Заслужихме си ги. Ако не вие лично, то вашият брат или близък са строили концлагери или са пускали Фау. И въпреки това аз съм уверен, че след време ще се разбере кой е бил честен човек и кой — подлец. Главното е да не се омърсиш. Нито сега, нито после… — Кремер погледна Ернестина и видя сълзи в очите й.

— Но ако не можеш да намериш границата между чистото и мръсното? — попита едва чуто тя.

„Разбира се — помисли си Карл злъчно. — Приятно е да танцуваш с есесовски офицери, да се любуваш на военните паради, да мечтаеш за украинска и приволжска земя, да живееш в разкошна вила с чувството, че това е вечно и е дар от бога. А сега, когато наближава разплатата, съвестта заговаря, става ти страшно. Наистина, тежко пробуждане!…“

Ернестина го погледна с тъжните си очи и каза:

— Баща ми иска ние с майка ми да заминем в Швейцария. Край Женева имаме къща и той мисли, че там ще се чувстваме по-добре. Искам да се посъветвам с тебе.

— Ако можех — Карл не се замисли нито за миг, — отдавна да съм заминал за Швейцария.

— Толкова далеч от тебе…

— Ще пристигна веднага щом уредя работите си — ободри я Кремер. — Там ще ти бъде по-леко — усмихна се той окуражително — и по-бързо ще се освободиш от страха пред бъдещето.

Девойката го погледна с укор.

— Нищо не си разбрал — обиди се тя, — не се страхувам от бомбардировките и никакъв съд няма да ни осъди. По-страшно е, когато сам се осъждаш. От такъв съд не можеш да се скриеш.

— Угризения на съвестта? — попита Карл с едва забележима ирония, но Ернестина веднага я почувства.

— Имах по-добро мнение за тебе! — избухна тя, но веднага махна безнадеждно с ръка. — Всички мъже са дебелокожи.

— Хипопотами — тъжно се пошегува Кремер. — Не си ли си мечтала понякога за лов на хипопотами? Представи си река, храсти и хипопотами… Цяло стадо хипопотами…

— Стига ми и един — каза остро девойката.

Карл не се сдържа и се разсмя. Развесели се и Ерни. Погледна часовника си.

— Жалко, че освободихме шофьора. Омръзна ми тук, искам да се поразходим.

— Колата ще дойде след четиридесет минути, а дотогава — пий шампанско.

Седяха в отделно сепаре, в един от най-добрите ресторанти на Нойщат. Ернестина се беше отбила при Карл — имаше билети за концерт, но стана така, че не отидоха на концерта и девойката предложи да изпият по чаша вино. Сега Карл знаеше защо. Ернестина е искала да си излее болката. Винаги е така — несподелената мъка се понася по-тежко и в такива моменти приятелската подкрепа, даже една съчувствена дума е по-скъпа от всичко.

Кремер взе бутилката. Виното се изливаше в чашите на пенлива струйка, от дъното се вдигаха мехурчета и се пръскаха на повърхността като малки искри. Карл им се любуваше и нарочно пълнеше чашите бавно.

Вратата изскърца — Кремер едва не разля виното. Недоволно погледна келнера — беше влязъл съвсем не навреме. Носеше сметката, макар че никой не го беше помолил за това.

— Въздушна тревога, господине! — съобщи той. — Моля да платите и да слезете в скривалището.

Говореше спокойно, явно неведнъж беше казвал това и беше свикнал със затъмненията, тревогите и воя на самолетите в нощното небе. Всъщност Дрезден почти не беше бомбардиран, хората тук се отнасяха несериозно към въздушните тревоги и считаха за преувеличени разказите за масирани нощни нападения, от които загиват цели градове.

Кремер недоволно се намръщи: никак не го привличаше перспективата да прекара един-два часа заедно с пияните посетители на ресторанта. Като плати сметката, попита Ерни:

— Много ли се страхуваш от бомбардировките?

Девойката неопределено вдигна рамене.

— Виждала съм ги само отдалече.

— Сигурно тази тревога не е сериозна — лекомислено реши Кремер. — Хайде да избягаме в парка. Тъй и тъй колата няма да дойде.

Излязоха във фоайето и като избраха удобен момент, се промъкнаха незабелязано край полицая и изскочиха на тъмната улица. Портиерът ги забеляза в последния момент, викна нещо подире им, но Карл хвана Ернестина за ръка, побягнаха и се стопиха в мрака. На пресечката девойката се спря и се облегна на близкото дърво.

— Не мога толкова бързо — умолително каза тя. — Обувките ми…

Карл я погледна в краката, но не видя нищо. Спомни си, че се готвеха за концерт и Ерни беше с модерни обувки с високи токове. С такива обувки е трудно да се ходи, камо ли да се тича.

Хвана девойката под ръка и почувства как Ерни притисна рамото си до неговото. Минаха през дълъг квартал, като вървяха плътно до къщите, за да не ги видят полицаите. Тази разходка се хареса на Ернестина — щом чуеха стъпките на патрула, те се криеха във входовете, зад ъглите на къщите и девойката уплашено се притискаше към Карл, чувствайки ударите на сърцето му. А може би само й се струваше…

Къщите се сляха в плътна каменна редица. Времето беше омекнало, снегът се топеше, тротоарите бяха разчистени. Улицата приличаше на дълбок окоп, студен, влажен, само някъде горе високо-високо, почти до звездите, въздухът е чист и се диша леко. На Карл му се прииска поне за миг да се издигне над каменния чувал и да глътне чист въздух. Но се сети, че и там сега е тясно: летят на ята стоманени машини с мощни мотори.

Едва успя да помисли за това и Ернестина се спря и се притисна до него. От небето долетя монотонен, непрекъснат вой, който се усилваше с всяка секунда и изпълваше всичко наоколо. Изведнъж на хоризонта, някъде в покрайнините на града, небето се озари — Карл се досети, че самолетите са хвърлили осветителни ракети. Стана опасно: значи бомбардировачите, виещи високо горе, ще бомбардират Дрезден и сега…

— По-бързо! — хвана Ернестина за ръката. — По-бързо някъде на открито, сега тук ще стане ад!

Сякаш в отговор на думите му съвсем наблизо се чу грохот. Земята под краката им затрепери и каменните грамади на къщите се наклониха над беззащитните им тела. Блеснаха сините лъчи на прожекторите и затракаха зенитните оръдия. Наблизо нещо избухна, но те не обърнаха внимание на пламъците и червеното зарево на небето — бягаха… Ернестина не се оплакваше вече от обувките си. Бягаха, но изведнъж пред тях изскочи черна фигура.

— Стойте! — заповяда полицаят. — В скривалището!

Карл искаше да го заобиколи, но внезапно на пресечката избухна огън, въздухът затрепери, земята се залюля и огромната пететажна къща започна да се разпада. Взривната вълна отхвърли полицая на тротоара, Карл се удари силно в стената на къщата, но не падна и успя да подхване Ернестина. Няколко секунди, а може би и минути нищо не чуваше и не виждаше: ушите му шумяха, остра болка пробождаше слепоочието му.

Останките от къщата изведнъж пламнаха и осветиха пустата улица. Полицаят лежеше на тротоара с подвити крака. Карл го прихвана под мишниците и го вдигна. Явно беше се ударил силно, защото стенеше и едва помръдваше ръце. Кремер го остави до къщата и се огледа. Пътят отпред беше преграден от обхванатите в пламъци развалини. Докато огънят още не беше се разбушувал, можеха да опитат да се промъкнат през квартала, който водеше към парка.

Кремер повлече Ернестина след себе си. Девойката не разбираше защо я мъкне към горящата къща и се съпротивяваше. Карл грубо я дръпна за ръката:

— По-бързо! По-бързо, докато не е късно!

Огънят беше обхванал половината улица, падна греда и разсипа наоколо сноп искри. Навярно опариха девойката по крака: тя извика и се хвана за коляното. Стана трудно за дишане, но Карл повлече Ернестина напред.

Пропълзяха през купчина тухли — огънят вече не ги застрашаваше. Ерни хлипаше от уплаха или от болка, но Кремер не я утешаваше. Докато бягаха покрай горящата къща, им се струваше, че опасността е именно тук, а по-нататък е спасението, спокойствието, тишината и прохладата. Но изведнъж — отново вой, взрив и стената на къщата пред тях се залюля и сякаш размисляйки дали да падне или не, бавно започна да се накланя над улицата.

Кремер погледна Ернестина и в трептящата светлина на пожара видя разширените й от ужас зеници. Нямаше време за колебание. На няколко крачки зад тях гореше къщата и оттам вече нямаше изход. Напред!

Сигурно беше изкрещял тази дума, но Ернестина или не го чу, или не искаше да се подчини. Измъкна ръката си и отчаяна, седна направо на улицата. Закри лице с длани и сви некрасивите си слаби рамене, чиято острота личеше даже под кожената наметка.

— По-бързо! — закрещя неистово Карл. — Луда ли си, тук ще загинем!

Ерни не помръдна, седеше като вкаменена. Карл се огледа, сякаш търсеше помощ. После грабна девойката на ръце, без да чувства тежестта й, и се втурна право натам, където се вдигна прахът от разрушената стена. Просто имаше късмет, че не се спъна, само раздра ръкава на палтото си, който се беше закачил на някаква желязна пръчка, стърчаща от разрушена бетонна плоча.

После тичаха по улицата, като се стараеха да са по-далеч от каменните грамади. Когато стигнаха до първите дървета, съвсем наблизо избухна бомба. На Карл му се стори, че земята се продъни под краката му и той лети над бездна. Гореща вълна опърли лицето му и веднага след това настъпи тишина и покой…

Карл се размърда. Май че е жив, ръцете и краката му са здрави и нищо не го боли. Вдигна глава и първото, което видя, бяха големите изплашени очи на Ернестина. Девойката го погали по бузата и заплака.

— Какво ти е? — не разбра Кремер.

— Жив…

— Разбира се, жив…

— Стори ми се… — Ерни не се доизказа, но Кремер разбра. Поривът на девойката го трогна. „Трябва да я спася на всяка цена“ — решително си помисли той. Стана и се огледа. Недалече гореше къща и осветяваше черните стволове на дърветата, а от улицата към парка бягаха хора. Малките им фигурки изглеждаха жалки на трептящия червен фон на пожара. Приличаха на мравки, които безредно тичат насам-натам и не знаят какво е станало и какво трябва да правят. Изведнъж пред тези малки фигурки се изви огромен огнен вихър, разпръсна ги и изтръгна из корен голямо дърво, което се повали върху желязната ограда на парка.

Въздушната вълна отново повали Карл, но този път той не загуби съзнание. Лежеше на голата земя, без да усеща студ. А и нямаше къде да бяга.

До него Ернестина беше притихнала, покрила глава с малката си чантичка и изведнъж Карл го напуши смях: чантичката не можеше да я опази и от най-лекия удар. Девойката беше свила крака под себе си. Чак сега Кремер забеляза, че е с една обувка и чорапите й са скъсани. Кожената й наметка беше опърлена и Ернестина приличаше на нещастно, бездомно коте.

Кремер свали шала си и уви босия й крак. Спомни си, че в центъра на парка има открито място с фонтан. В басейна нямаше вода, беше достатъчно дълбок и можеше да бъде добро прикритие, ако наблизо паднеше бомба.

Тъкмо стигнаха до басейна, когато на няколко метра зад тях нещо тежко падна на земята. Карл блъсна Ерни, момичето се търколи на дъното на басейна и скачайки след нея, забеляза как тя отново се хвана за главата.

Измина секунда… две… три… А може би просто не беше чул взрива? Карл се ощипа по ръката. Заболя го. „А-а… — сети се той, — бомбата не е избухнала…“

Мисълта, че край него има бомба със закъснител не изплаши Кремер. Сега нищо не можеше да го изплаши: остротата на възприятията му беше притъпена. Само се прилепи още по-плътно до стената на басейна, като си помисли, че ако бомбата избухне, вълната ще мине над тях.

Треперейки цялата, Ерни скри лице в гърдите му. Карл я погали по разрошената коса. Тази ласка успокои малко девойката.