Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (64)

В гаража Кремер пипна капака на Рехановата кола и като усети, че е още топъл, попита шофьора:

— Вашия шеф не го сдържа на едно място.

— Ако аз имах такава красива годеница — засмя се шофьорът, — щях да ходя при нея не сутрин, а още от вечерта.

Значи Руди току-що се е върнал от Хилда. Интересно какво ли са намислили?

Карл шофираше сам. Караше без да бърза.

Паркира колата срещу обрасла с бръшлян двуетажна къщичка, влезе през отворената врата в двора и се спря пред входа. Чакаха го, прислужницата му отвори вратата веднага, щом натисна звънеца.

— Фройлайн е на втория етаж — измърмори тя нелюбезно и посочи дървената стълба, застлана с ярка вълнена пътечка.

Кремер беше идвал тук и познаваше нелюбезната, мълчалива прислужница. Но днес — Карл почувства веднага — тя направо излъчваше враждебност. Това не му развали настроението. Напротив, качвайки се по стълбата, лекичко затананика някаква песничка: враждебността на прислужницата още веднъж потвърди неговите догадки. Простичката жена не можеше да скрие истинските си чувства, както своите господари.

Хилда го посрещна на вратата. Карл застана нащрек. Очакваше, че ще започне да кокетничи, че ще се опита може би да го съблазни… Хилда го поздрави любезно, но хладно, едва се усмихна и го покани в неголяма стая, очевидно бъдещият кабинет на Рехан. Бюро, широк диван, ниска масичка, затрупана с вестници и списания с ярки корици, и полупразна библиотека — Руди не обичаше много да чете — беше я сложил само защото такъв беше редът.

Хилда отиде до стенното барче и отвори вратичката масичка.

— Няма да пия — изпревари я Карл, като седна в креслото до масичката със списания. — С колата съм, а имам и още работа след това.

Хилда го удиви. Затвори без да възразява барчето и подхвърли равнодушно:

— Щом не искате, няма…

Запали цигара, подаде кутията на Кремер.

— Ще запушите ли…

Кремер повъртя кутията в ръце, като я разглеждаше. Улови напрегнатия, малко изплашен поглед на Хилда. Надникна в кутията — почти празна, три-четири цигари. Извади една. Хилда щракна запалката. Тази привързаност не му хареса и той върна цигарата.

— Обичам по-силни — каза и извади от своите.

— Както обичате — отговори Хилда с равен глас и в същия момент изпусна запалката. Карл я вдигна и запали. Повъртя я в ръце и я върна на момичето.

— Красива запалка — каза той, като я разглеждаше, — не съм виждал такива досега.

Стори му се, че Хилда си отдъхна. А може би само му се беше сторило, защото тя веднага започна с делови тон:

— Извинете ме, че ви отнемам времето, но се надявам, че няма да съжалявате, може би нашите интереси ще съвпаднат.

Кремер не я прекъсна, нито я насърчи. Просто седеше, пушеше и мислеше. Сега е един без двадесет. За да стигне до Дрезден, му трябват не по-малко от двадесет и пет минути. Значи Хилда ще се опита да го задържи поне до три без петнадесет. На какво разчита тя?

А Хилда продължаваше, като изпускаше дим от цигарата си.

— Този разговор трябва да си остане между нас.

Кремер мълчаливо кимна.

— Разбира се, след време Руди ще научи, но сега, докато не сме женени, това е моята малка тайна. Тя се състои в това, че имам известна сума…

Хилда направи малка пауза, наблюдавайки какво впечатление са направили думите й. Кремер загаси цигарата в пепелника, скри усмивката си и попита внимателно:

— Колко?

— Не са чак толкова много. Около двадесет хиляди.

— И вие смятате, че тази сума е незначителна.

Хилда вдигна рамене.

— Всичко зависи от обстоятелствата. Днес тези пари за мене са цяло състояние…

— Не само за вас — поучително каза Кремер.

— Не ме интересуват другите — отговори с яд момичето. — Не бихте ли могли да ми помогнете да вложа тези пари в скъпоценности?

— Нима мислите, фройлайн, че сега, когато русите наближават Берлин, можете да купите скъпоценен камък даже и от половин карат? Самият аз ще ви платя двойно повече от това, което е струвал преди един месец.

Хилда объркано запремига.

— Какво да правя?

Кремер замълча.

— Но ако ви помоля настоятелно?

— Вие сте твърде красива, фройлайн, за да ви се откаже — каза Карл с игрив тон. — Но ми поставяте много трудна задача.

— Всички казват — невъзможно, трудно!… Кое сега не е трудно? Кажете, кое сега е възможно? — Неочаквано Хилда се разплака.

— Не трябва да плачете за такива дреболии, мила моя — каза Кремер съчувствено. — Мисля, че бих могъл да ви помогна.

— Наистина ли? — зарадва се Хилда и неочаквано целуна Карл. Поруменя, притисна ръце към лицето си и засрамено се извърна.

„Всичко се развива в строго логическа последователност“ — със задоволство отбеляза Кремер и не се стърпя да не се самоиронизира — те си размениха първата невинна целувка. Незабелязано погледна часовника си. Един без петнадесет. Още два часа, дявол да го вземе, не е малко, особено когато така дълго се точи всяка минута…

Хилда оправи прическата си с привичен жест и каза съвсем спокойно, сякаш преди секунда не се беше разиграла тази полусантиментална сцена:

— Още не сте виждали нашата градина. Искате ли да я разгледате?

Кремер кимна.

— Една минутка, да се преоблека.

Минутата продължи почти половин час. Впрочем Карл беше доволен от това. Седна на дивана, премести пистолета във външния джоб на сакото си и се престори, че се е задълбочил в списанието.

Хилда се върна в лек копринен пеньоар. Обясни:

— Навън вали, а да се мокря заради някакви си цветя…

— Разбира се! — веднага се съгласи Карл.

Хилда стоеше до библиотеката и гледаше Кремер с насмешка.

„Всичко се развива както очаквах — помисли си Карл. — Сега ще започне да ме съблазнява.“

Хилда извади от барчето две бутилки и чаши.

— Не ми отказвайте — спря го тя с ръка, — искам да пия с вас.

Кремер недвусмислено погледна часовника си, но Хилда се намръщи и той разбра: наистина, неудобно е да брои минутите, когато такова красиво момиче му предлага своята компания.

След втората чаша Карл се престори на пиян. Хилда сякаш я хвана изведнъж, алкохолът я удари в главата. Тя подпря брадичка и погледна Карл със сините си очи. Изведнъж отново се разплака.

— Мразя ги!… — заплаши някого с юмрук и размаза сълзите по бузите си. — Всички мразя!…

— Защо всички? — иронично попита Карл.

Хилда го погледна с трезв поглед.

— Какво ще стане с нас? — попита с тревога. — Руди се отнася така лекомислено към всичко, а на мене главата ми се пръска.

„Бедният, лекомислен Руди!“ помисли си Кремер, като си спомни как го разпитваше вчера за американеца.

— Рудолф е офицер от SS и няма да се измъкне лесно — замислено каза тя.

Карл мълчеше. Момичето бързо напудри следите от сълзи по бузите си.

— Кажете нещо… — кокетно изду устни Хилда.

На Кремер му стана смешно, но се сдържа.

— Фройлайн Хилда Браун още не е жена на оберщурмфюрер от SS Рудолф Рехан — отговори той сериозно. — И всичко зависи от вас, очарователна Хилда…

— Лесно ви е да говорите — въздъхна момичето, — вие имате такава годеница и такива перспективи…

— Какви перспективи!… — махна с ръка Кремер. — Перспективата да седя затворен в златна клетка! — каза той и погледна отстрани какво впечатление са направили думите му.

Хилда явно се зарадва.

— Бедничкият ми — Кремер усети горещия й дъх на бузата си, — от тази Ернестина може да полудееш!

Карл отново погледна часовника си и решително стана. Колкото и странно да беше, Хилда не го задържа.

Изскочи на улицата, наметна пелерината си и се затича под дъжда към колата.

Стартерът зави, но моторът не се запали. Карл издърпа смукача — сякаш бяха омагьосали колата. Не му се искаше да се рови в мотора под дъжда, но нямаше как — вдигна яка, отвори вратата, но изведнъж се сети и изруга през зъби. Докато те с Хилда бяха в стаята, чиито прозорци гледаха към градината, можеха не само да развалят нещо по колата, но и целия двигател да сменят. Сигурно сега Хилда го гледа иззад щорите и му се надсмива — Кремер неволно погледна към прозорците, но не забеляза никой.

Наложи се да изтича до най-близкото кръстовище, за да хване някой шофьор, защото иначе беше немислимо да открие повредата.

Даже старият шофьор се занимава с двигателя половин час, докато разбере къде е повредата. Беше прекъснат проводникът към делкото — иди доказвай, че е направено нарочно…

Дъждът спря, беше приятно да се пътува. Кремер натискаше газта докрай, гумите свиреха на завоите. Нямаше търпение да разбере успял ли е Дузеншен.

Вайганг работеше в кабинета си. Като го видя, направи строга физиономия.

— Държали сме змия в пазвата си — не се сдържа да не продължи играта Вайганг. — Рехан оказал съпротива и — той разпери ръце — не оставало нищо друго, освен да го разстрелят.

— А американецът? — кратко попита Карл.

— Веднага дал газ и избягал.

— Рехан разговарял ли е с него?

Това най-много интересуваше Кремер. Нали Руди можеше да съобщи на американеца какъв в действителност е помощникът на групенфюрера.

— Моите хора следяха Дузеншен — засмя се Вайганг. — Нима мислиш, че можехме да се доверим на един шарфюрер? Но момчето се оказа смело. Изпратило два куршума в Рехан, преди той да е успял да отвори уста. Още тази вечер Имперското управление за безопасност ще научи за измяната на оберщурмфюрера. Впрочем — изведнъж помръкна той — сега не им е до това…

Кремер съчувствено поклати глава.

— Русите са пред самата столица…

Вайганг кимна към картата.

— Армиите на маршал Конев са започнали щурма на Берлин. Не е изключено да се насочат и на юг. Трябва да се бърза, моето момче!

— Да-а… — замислено каза Карл. — Но дивизиите на Венк си пробиват път на изток. Генерал Венк има достатъчно сили не само да спре русите, но и да разбие Конев.

— Чул си това по радиото или си го чел във вестниците — присви очи групенфюрерът. — Ето тук и тук — посочи с пръст на картата малки населени места — имаме три дивизии. А тук — още четири. Оттук е възможно да се проведе танкова атака.

Кремер не откъсваше очи от картата.

— Ето къде са съсредоточени основните сили. — Изпиленият нокът на Вайганг спря върху малка точка. „Герлиц“ — прочете Карл. — Смятам, че в най-добрия случай ние сме в състояние само да отсрочим края. Връзката с Берлин всеки момент ще се прекъсне. Така че… — повиши глас — време е да се готвим за… хм… евакуация. Наредих да докарат в двора пет камиона. Обслужват се от верни на мене хора. Виж тук. — Групенфюрерът отново се обърна към картата. — Този път минава през планините. Той ще ни изведе при американците.

Кремер се разтревожи — това съвсем не влизаше в неговите планове.

— Позволете — започна отдалеч, — този район изцяло е под контрола на нашите войски. Не забравяйте за групата армии „Център“, която се командва от Шернер.

— Ако аз бях на мястото на Шернер, щях да открия фронт на американците. — Вайганг недоволно изсумтя, сякаш Шернер му беше нанесъл лична обида. — Нашите военни невинаги могат да предвидят политическите последствия.

— За съжаление това не зависи от вас — каза нахално Кремер. Интуицията му подсказваше, че именно така трябва да разговаря сега с групенфюрера. — Фронтът може да се задържи и ние ще изпаднем в неудобно положение. Колкото и бързо да настъпват генералите, винаги ще успеем да ги изпреварим поне с два-три дни.

— Да, да… — Вайганг повтори: — Така, значи камионите ще стоят край пристройката. Погрижете се всичко да бъде опаковано и готово за евакуация. Шарфюрерът ще ви помага. Аз ще направя съответните разпореждания. Впрочем — разтревожи се групенфюрерът, — дали инцидентът с Рехан няма да изплаши Хокинс?

— Хокинс не е толкова глупав да си слага главата в торбата. Той си седи в Париж или в Швейцария, но още утре ще знае за това, което стана тук. Неговият помощник ще се свърже с мене и аз ще го успокоя.