Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Крах чёрных гномов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ростислав Самбук

Заглавие: Крахът на черните джуджета

Преводач: Лиляна Райнова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1980

Редактор: Майа Драгнева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Владимир Коновалов

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1815

История

  1. — Добавяне

Майката се зае да пали печката, а Хорст седеше с палтото си. В къщи беше студено, неуютно, даже кухнята с излъсканите тенджери и с чиниите по полицата изглеждаше чужда. И миризмата беше чужда — миришеше на плесен и кой знае защо, на карбол. Миризмата на клозет през цялото време преследваше Хорст в затвора, но защо и тук, у дома?… А може би самият той се е вмирисал на затвор?

Прилоша му, но събра сили, стана и излезе в антрето. Съблече се и остана по долни дрехи, без да усеща студа.

— Мамо! — извика той. — Дай ми чисто бельо.

— Сега ще стопля вода — надникна в антрето Марта — да се измиеш.

— Дай ми чисто бельо — упорито повтори Хорст и не се успокои, докато не се преоблече.

Едва тогава му стана по-добре — легна на старото, със скърцащи пружини диванче и завря лице във възглавницата. Лежеше, стиснал зъби, със сухи очи, макар че му се плачеше. Потискаше го чувството за собствената му незначителност и безполезност, с което беше излязъл от затвора. Сякаш не е човек, а нищожен охлюв, който всеки може да смачка и да размаже, безнаказано да унищожи. И никой няма да се трогне, дори ще се изплюе на мястото, където са го смачкали…

Това чувство за безпомощност за първи път се появи, когато следователят гестаповец, без да го гледа и да го пита нещо, му зашлеви няколко плесници. Хорст беше готов да го изтезават, би изтърпял всичко, без да се оплаква, но по тоя начин… И сега скърцаше със зъби от обида и хапеше пръсти.

Майка му го повика да пият кафе. Беше го намерила отнякъде и горчивият му аромат изпълни пустите стаи. Седяха на масата, всеки на мястото си и отпиваха от ароматната течност. Изведнъж майка му блъсна чашката и заплака. Хорст не намираше думи да я утеши. Още не можеше да повярва, че на този стол отдясно никога вече няма да седне баща му, няма да разбърка с лъжичка захарта, няма да отмести захарницата — малко захар дават с купоните, трябва да се пести…

Накрая Хорст се осмели да сложи длан върху ръката на майка си и да я погали. Сълзите ли й бяха свършили вече, или се засрами от собствената си слабост, но Марта стана рязко, затътри се към килера: жената си е жена, искаше да сложи в ред къщата. Всичко в нейно отсъствие е занемарено.

Кафето посгря Хорст, припуши му се. Тръгна да търси из къщи, може би ще се намери някъде цигара или щипка тютюн. Не намери — напразно търси цигара в къща, в която пушат двама мъже.

Хорст се улови, че през цялото време е в очакване: ето, ей сега ще скръцне вратата и в антрето ще се закашля баща му… Не, вече не са двама… Баща му никога няма да се върне, няма да се закашля…

Интересно, как щеше да се държи баща му, ако го удареха така: шат-шат по лицето? Сигурно щеше да плюе в муцуната на гестаповеца. А той само гледаше поразен… Ненапразно баща му го нарече хлапак. Такъв си е — страхливец и хлапак…

И няма какво да се оправдава, че се беше подготвил за съвсем друго, че по-леко щеше да му бъде, ако го бяха били истински…

После го биха… И издържа. Но защо не го боли тялото, а само бузите му горят от плесниците?

Някой почука на вратата. Хорст трепна. Пак ли идват?

Тежки стъпки, вратата изскърца.

— Ти ли си, Вернер?

Стои на вратата, усмихва се широко, с целия си вид показва колко се радва да види приятеля си.

— Ти ли си това?

Приближава се, накуцвайки с протезата, протяга ръка.

— Знаеш ли какво стана с нас?

— Зная.

И здраво стиска ръката му.

Това се казва приятел! Есесовците убиха баща му, те току-що са излезли от затвора — даже съседът им се направи, че не ги вижда — а той!… Идва открито, не се страхува, като истински приятел.

— Имаш ли да запалим?

Вернер извади току-що отворен пакет.

— Вземи, имам още.

Седнаха.

— Виж какво, Хорст — започна Вернер, — ти си силно момче и тази история не трябва да те отчайва. Разбира се, лесно е да успокояваш, но повярвай ми, невинаги. Достатъчно смърт сме видели ние с тебе и щом сме останали живи, трябва да мислим не само за себе си. Баща ти беше смел човек и е пример за другите.

— Баща ми беше… — започна Хорст в изблик на откровеност, но си спомни как баща му го укоряваше за неговата разпаленост и завърши: — добър и честен човек.

— Винаги съм мислел, че баща ти — каза Вернер сърдечно — се отличаваше от всички останали. Беше патриот, а това не е лесно в тези тежки времена. И загина като патриот! Затова дойдох да стисна ръката на неговия син.

Ако Хорст не беше така потиснат, сигурно щеше да почувства фалшивия тон на Зайберт. Но сега прие думите на Вернер като отзвук на собствените си мисли — точно така мислеше той за баща си и затова радостно стисна протегнатата ръка.

— Вернер — каза трогват, — ти си истински приятел и никога няма да забравя това.

Зайберт обидено махна с ръка.

— Искам да ти вярвам — каза тъжно той, — но думате си остават думи. Защо се криеше от мене? Нима имаше основания да не ми вярваш?

Хорст го погледна учудено, но Вернер го гледаше така искрено и с такъв укор в очите, освен това самият той се чувстваше толкова самотен, че неволно се издаде:

— Нямам никакви основания, приятелю. Но ние сме толкова малко, а около нас има толкова предатели… Не можеш да ме упрекваш.

— Не те упреквам. — В гласа на Вернер звучеше истинска радост. — Радвам се, че най-после се разбрахме.

— Ние отдавна се разбираме — възрази Хорст, — сега само си казахме недоизказаното.

— Така да е — съгласи се бързо Вернер, — и каквито и неприятности да имам, дори краят на света да настъпи, не се страхувам, днес сякаш е моето второ рождение. Ще отмъстим за баща ти!

— Виж какво — опомни се Хорст, — първо, по-тихо, второ — Гестапо ме пусна, защото сигурно се надява да попадне на следите на нелегалните. Разбират, че освен баща ми и Панкау има и други в нелегалната организация и няма да се успокоят, докато не ги хванат.

— Няма — потвърди Зайберт. — Какво всъщност имаш предвид?

— Не трябва да се срещаме често, а още по-малко да идваш у нас.

— Мислиш, че Гестапо ще ме заподозре?

— Непременно.

Вернер запуши, излегна се на диванчето и замислено пусна струя дим към тавана. Последните думи на Хорст го изкараха от равновесие и той трескаво мислеше как е по-добре да постъпи: нали този хлапак трябва през цялото време да е пред очите му.

— Да — каза накрая, — имаш право. И все пак — едва не подскочи от радост — ще ги изиграем, ще ги надхитрим. Знаеш ли как? Ще се преместя да живея у вас.

— Ти да не си полудял случайно? — Хорст посочи с пръст слепоочието си.

— Никога през живота си не съм бил толкова разумен — възрази Зайберт. — Ти забравяш простия психологически фактор. Ако се срещаме от време на време, като се мъчим това да става незабелязано, Гестапо веднага ще ме заподозре. А ако открито се преселя у вас, ако това стане пред очите на всички, ако щеш даже демонстративно, това няма да предизвика никакви съмнения. Напротив, ще помислят, че искаш да направиш ловък ход и да насочиш Гестапо по лъжлива следа.

Отначало Хорст се ядоса.

— И така доста рискуваме, занимавайки се с психологически експерименти.

Но като помисли малко, каза:

— Разбира се, има нещо разумно в това. Но някак си не е по правилата…

— Ако всичко беше по правилата — отсече Вернер уверено, — Гестапо отдавна да ни е заловило всичките. Защото там сигурно познават правилата на играта.

— Сигурно — съгласи се Хорст. — Иначе нямаше да проследят баща ми. Не разбирам как е могъл да сбърка?

Вернер затвори очи и си спомни срещата на Улман и Панкау в пивницата. Човек трябва да има неговия нюх, за да тръгне по следите на такъв опитен конспиратор като Фридрих Улман. Какво е Хорст? Хорст е пале, той е като дете, размекна се и сега може да прави с него каквото си иска. Похвали баща му и се хвана на въдицата! Но сега трябва максимум внимание. Как би се държал на негово място истинският нелегален?

— Не ти ли се струва, че някой е предал стареца? Може би в организацията има провокатор?

— Откъде знаеш за организацията? — вдигна вежди Хорст.

— Или аз съм глупак, или ти… Сам каза…

— А-а… — Хорст облекчено въздъхна. — Казах го просто така. Организация всъщност няма. Няколко души — това е.

— Не ме интересува. Нямам намерение да задавам глупави въпроси. И все пак някой е предал баща ти и ти трябва да разбереш кой?

— Кажи, Вернер — изведнъж Хорст зашептя, — какво мислиш за Керер?

„Чудесно — помисли си Вернер, — сега ще се опитаме да объркаме всичко.“

— Кой Керер? — попита, сякаш не разбираше.

— Ти какво? — не издържа Хорст. — За глупак ли ме мислиш, нали заедно сте лежали в болницата?

— А-а… — удари се по челото Вернер — за Фриц ли говориш? Кажи така, какво е това — Керер. Доведоха го в нашата стая десетина дни преди да ме изпишат. Той ми предложи да дойда във вашето селище.

— Не си ли забелязал нещо у него?

— Чакай, чакай… Искаш да кажеш…

— Нищо не мога да кажа, но…

— Нима той?…

Вернер нервно поглади брадата си. Започна неуверено, сякаш разсъждаваше на глас:

— Сега си спомням… Фриц ме разпитваше понякога… За тебе също… Тогава не обърнах внимание, мислех, че е обикновено любопитство. Наистина и сега не мога да кажа точно, но… Честно казано, Фриц не ми харесва.

— Казваш, че се е появил в стаята ти десетина дни преди да те изпишат? Заедно ли ви изписаха?

— Да.

— По-рано познаваше ли го?

— Докараха го от друг град. Струва ми се, че беше евакуиран от Унгария.

— Така, така… — с ирония каза Хорст. — Значи, казваш, от Унгария?

— Ти мислиш, че…

Хорст наведе глава.

— Имам основания за това.

— Трябва да видим с кого се среща…

— Ето, заеми се с тази работа. Само че внимателно. Провери дали не те следят. Психологията си е психология, а с Гестапо шега не бива.

— Не вярвам — възрази Вернер. — Даже да ме следят, то ще е за два-три дни, колкото за успокоение на съвестта.

— Ние също ще наблюдаваме отстрани — обеща Хорст и викна: — Мамо, мамо, ела!

Когато майка му влезе, той я попита:

— Имаш ли нещо против, ако Вернер остане да живее у нас?

— Стаята е свободна — равнодушно отговори Марта. Беше й все едно дали Вернер ще живее у тях, или не. Все пак така е по-добре: Хорст ще има приятел, а на момчето точно сега му е необходима компания.

— Тогава се преселвам още днес — реши Вернер. — Имам един куфар и раница.

Двамата бързо пренесоха багажа от фрау Фрайсдорф. Новата стая се хареса на Вернер. От прозореца се виждаше вратата на двора, иззад щорите можеше незабелязано да следи всеки, който искаше да посети семейство Улман.

Майката извика Хорст и Зайберт с радост затвори вратата след него. Без да се съблича, се просна на кревата — беше уморен. Изтощи го напрежението, което го беше обхванало още от сутринта, не му се искаше да мисли за нищо, искаше само да лежи в полузабрава. Но проклетите мисли се нижеха една след друга в главата му.

Вернер не очакваше, че така добре ще се получи с Фриц Керер. Не Фриц, а той, Емил Мауке, се беше появил в болничната стая десетина дни преди да ги изпишат. Той накара Фриц да избере малкото селище — беше му необходим параван. Но Мауке никога не можеше да предположи, че ще помислят Керер за агент на Гестапо. Какво пък, това е добре дошло за него — Фриц ще стане сигурен гръмоотвод.

Сега Мауке не се съмняваше, че ще спечели доверието на нелегалните. Но това не го радваше много. Като съпостави всички факти, свързани с взрива в подземния завод, Емил Мауке реши, че диверсията е осъществена от добре подготвена подривна група, най-вероятно руска. Да, именно руска, защото едва ли американските или английските диверсанти ще установят връзка с нелегална комунистическа организация. А не е по силите на една нелегална организация да извърши такава операция. Откъде щяха да намерят например мина с часовников механизъм? Мауке беше сигурен, че са имали такава мина. Иначе диверсантите не биха могли да излязат от галериите.

Разтревожи го и покушението срещу групенфюрера Фон Вайганг. Ръководството на Гестапо смяташе, че това няма никаква връзка с подземната диверсия. Според Мауке имаше нещо общо. И в двата случая диверсантите бяха използвали крадени коли. Но това не е доказателство, възразяваха му, целта е съвсем различна. Мауке само вдигаше рамене: вярно, това е версия, която не е потвърдена. Но след покушението над Фон Вайганг диверсантите се бяха скрили също така с кола…

Следователно съществува добре законспирирана диверсионна група със седалище в града. Да, именно в града, където е по-лесно да се крият (всъщност и двата откраднати камиона бяха дрезденски). Освен това групата сигурно е във връзка с нелегалната комунистическа организация в селището.

Мауке знаеше колко умело и старателно нелегалните прикриват всяко свое действие и не се надяваше, че скоро ще разплете това голямо кълбо. Особено трудно ще бъде да се намери нишката, която свързва организацията с диверсионната група. И не се ли е прекъснала тя със смъртта на Улман? Значи трябва да се въоръжи с търпение, да слуша и наблюдава, да наблюдава и слуша…