Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (3)

Вървеше бавно по Фридрихщрасе. Ето го бижутерийния магазин на Ханс Кремер. Петро уверено прекрачи прага му. Посрещна го стар продавач с набръчкано лице. Измери посетителя от глава до пети с малките си хитри, воднисти очи и без да отговори на въпроса може ли да види господаря му, попита:

— Може би господинът иска да купи нещо от нас? Не е необходимо да викам за това господаря.

— Но ако нямам намерение да купувам нещо?

— Още по-малко има за какво да се безпокои господарят. — По безцветните устни на продавача се плъзна нещо подобно на усмивка. — Може би господинът е сбъркал адреса?

— Искате да кажете, че това вече не е магазинът на господин Ханс Кремер? — надменно попита Петро.

Тонът му подейства. Продавачът прошепна нещо на стоящото до него зад тезгяха момиче и се скри зад малка врата. Около пет минути никой не се появи. Петро забеляза, че завесата на вратата мръдна, като че ли някой тайно го наблюдаваше. Изминаха още няколко минути, продавачът се появи и покани Кирилюк да го последва.

Минаха по тясно коридорче, спуснаха се по една вита стълба и се спряха пред обкована с желязо врата.

— Моля — каза продавачът.

Петро отвори вратата и се озова в голяма стая с решетки на прозорците, масивни сейфове и старинни тъмни мебели. Зад едно бюро седеше и го гледаше побеляло слабо човече с непроницаемо бледо лице. Не стана, но отговори на поздрава му и с целия си вид показваше, че няма нито време, нито желание за празни разговори.

— Нося ви писмо от вашия племенник Карл — каза Петро и се приближи до бюрото.

Ханс Кремер не прояви никакъв интерес към думите на посетителя. Без да бърза, Петро извади от страничния джоб плик и го подаде на Кремер. Текстът на писмото той знаеше наизуст. Заедно с Богдан и Заремба дълго мислиха над него, отхвърляха вариант след вариант и накрая се спряха на това кратко препоръчително писмо. Напечатаха го на пишеща машина с латински шрифт. Подписът не се различаваше от истинския — прекопира го опитен гравьор, същият, който му приготви и документите — не някакъв примитивен фалшификат, а надеждни, сигурни документи, не по-лоши от истинските, както уверяваше гравьорът.

Ханс Кремер внимателно погледна Кирилюк и сухо каза:

— Слушам ви.

— Мисля, че ще ви бъде интересно да научите нещо за Карл от човек, който вчера го е видял.

— Така ли мислите? — прекъсна го Кремер, но все пак го попита: — Е, и как вървят работите му?

— Не мога да ви зарадвам. Карл се разболя от възпаление на белите дробове и остана в Краков.

Кирилюк помисли, че изведнъж някой започна да реже дърва. Кремер се смееше дрезгаво и на пресекулки: сякаш ръждив трион се врязва в старо, разцепено дърво.

— Хха-хха-хха… Безделникът винаги ще хлътне в някоя история… Хха-хха… Знаех си… Все нещо ще измисли… Как така се е озовал изведнъж в Краков?

Този въпрос беше предвиден и Петро без запъване отговори:

— Наш общ познат посъветва Карл да сключи изгодна сделка, като се възползва от моята помощ на бижутер. Всичко мина напълно успешно, той се канеше вече да продължи пътуването си, но изведнъж се разболя.

— И веднага ми пише — продължи Кремер, — за да ви препоръча като сериозен човек и едва ли не като най-близък свой приятел.

Старецът изведнъж се преобрази. Сънливите му очи станаха живи и проницателни. Петро разбра, че първото му впечатление за Ханс Кремер е погрешно: пред него стоеше не уморен от живота, с притъпени сетива човек, а хитър и енергичен търговец, с който никак няма да бъде лесно да се разбере.

Кремер продължаваше:

— И с това писмо идвате при мене, убеден, че ще изиграете изкуфелия старец.

— Но как така, господин Кремер! Какво говорите?! — възкликна Кирилюк. — Мислех…

— Не ме интересува какво мислите. Но не е лошо да знаете, че препоръката на този сополанко, за съжаление мой племенник, за мене е просто смешна. Никой не може да вярва на човек, пропилял на вятъра такова наследство, каквото му беше оставил неговият баща.

„Аха, ето каква била работата!“ — помисли си Петро. Готвейки се за срещата с Ханс Кремер, той очакваше всичко друго, само не това. Трябваше веднага да смени тактиката си.

— Това е, млади господине — Ханс Кремер погледна в чекмеджето на бюрото, където беше оставил препоръчителното писмо, — ако не бъркам… Херман Шпехт. Благодаря ви за поздравите и писмото и с това, извинете…

Той стана, давайки да се разбере, че аудиенцията е приключена.

— Още една минута, господин Кремер — твърдо каза Петро, влязъл напълно в ролята на Херман Шпехт. Ъгълчетата на устата му се отпуснаха, лицето му придоби упорит израз. — Не съм дошъл да обсъждам характера и поведението на вашия племенник. Дошъл съм по работа. Като бижутер искам…

— Бижутер? — сви устни Кремер. — Не обичам шантажа и всеки миг мога да извикам полиция. Познавам всички сериозни бижутери в Германия, но Херман Шпехт — не си спомням да има такъв между тях.

— Както виждате, той съществува — весело каза Петро, решил да действа направо. — Съществува независимо дали вие искате, или не, и се надява да процъфти.

— Но за какво съм ви аз? — враждебно попита старецът.

— О! Много сте ми необходим! Решил съм да установя с вас делови контакти — отговори Петро. — Вие, господин Кремер, ми харесвате. По-точно не толкова вие, колкото репутацията на вашата фирма.

Кремер стисна с длани страничните облегалки на креслото. Лицето му се наля с кръв. Той гълташе въздух с отворена уста, изгаряйки с поглед посетителя. После се овладя и процеди през зъби:

— Или сте идиот, или сте начинаещ мошеник. Вървете си, няма да викам полиция.

Петро мълчаливо извади от джоба си малка кутийка и я отвори под носа на Кремер.

Ударът беше точно пресметнат. Бижутерът даже замижа като от ярка светлина. Взе кутийката с дългите си безкръвни пръсти, наведе се над нея и едва ли не започна да души съдържанието й. Напипа, без да поглежда в чекмеджето, лупа и дълго разглежда проблясващото на черното кадифе прозрачно камъче.

— Скрийте го и не го показвайте на никого — сухо каза той. — Краденото никога не ме е интересувало.

„О-о! — помисли си Петро предпазливо. — И ти не си вчерашен!“

Без да бърза, скри кутийката, вдигна рамене и стана.

— Надявах се, че ще намерим общ език, господин Кремер — каза с достойнство Петро. — Не можахме. Е, какво пък… Моите почитания! — Той учтиво се поклони и се отправи към вратата, почти сигурен, че бижутерът ей сега ще го спре.

— Само за минута, господин Шпехт — чу Петро, когато хвана дръжката на вратата. — Как ще докажете, че брилянтът е ваша собственост?

Петро потисна неволната си усмивка: беше постъпил правилно. Щеше да сбърка, ако почнеше да се възмущава или да доказва. И тъй, и тъй, старецът няма да изпусне брилянта. Сега инициативата пое Херман Шпехт.

— Този брилянт е нищо, господин Кремер! — небрежно подхвърли Петро, докато се връщаше към него. — Нашата фирма има много по-големи възможности… — Като сложи на бюрото пред бижутера удостоверение за сътрудник на SD, той престорено въздъхна: — Съжалявам, че малко предубедено се отнасяте към нашето предложение.

Кремер хвърли бърз поглед на удостоверението и го отмести.

— Трябваше да започнете с това. Нямаше да загубим толкова време, уважаеми господин Шпехт.

Петро сложи документа в портфейла си.

— Не се сетих веднага. Нали преди всичко съм търговец.

— Е, да, да. — Кремер разтегна в усмивка дългото си лице, но студените му очи пронизваха Шпехт. — Радвам се, когато имам работа с делови хора. И така, вие искате да продадете камъка, нали?

— Да! — Кутийката отново премина от джоба на Петро върху бюрото.

Кремер внимателно претегли брилянта. Капна върху него киселина. Примлясна силно с устни и сдържано каза:

— Цената му е четиридесет хиляди марки. На ръка мога да ви дам тридесет и пет.

„Аха! Това е, значи, горе-долу половината от цената“ — пресметна Петро и каза с изпълнен с досада глас:

— Току-що сам казахте, че предпочитате да имате работа с делови хора. За какъв ме мислите?

— А колко искате? — попита старецът.

— Камъкът струва не по-малко от осемдесет хиляди, колега. Седемдесет и пет ще ми наброят веднага.

Бижутерът въздъхна.

— Да, знаете цената му — каза той с уважение. — Но не забравяйте, че сега е война… и хората купуват салам, а не брилянти.

— Разликата между умния човек и глупака — вдигна пръст Петро — е в това, че умният знае кога да купува брилянти и кога салам. Ние, немците, по-добре от всички трябва да знаем това, след като сме преживели вече една следвоенна инфлация. Вие по-добре от мене знаете, господин Кремер, колко спечелиха тези, които вложиха парите си в скъпоценности.

— Сега времената са други! Нашата велика армия печели победа след победа и ние…

— Извинете — прекъсна го Петро, — като имам предвид това, което благоволихте да кажете, а също, че това е първата ни сделка, съгласен съм на седемдесет хиляди и само една трета — във валута. Предпочитам лири стерлинги и долари.

Кремер се засмя със скърцащ глас.

— Лири стерлинги и долари?… Ха-ха… Валута. Къде ще намерите сега валута?

— Добре, във валута двадесет и пет процента — твърдо каза Петро. — Това е последната ми дума!

Бижутерът се разтича из кабинета. После изведнъж седна на стола срещу госта и го погледна с безцветните си, воднисти очи.

— Добре… Така да бъде… Съгласявам се, защото е първата ни сделка.

— Първата или последната — отговори Петро, — няма значение! На никого не мога да позволя да накърни интересите ми. Нито възрастта на партньора ми, нито авторитетът на фирмата не могат да повлияят на моите решения.

— Вие, млади момко, започвате да ми харесвате — усмихна се Кремер. — Имате истински делови качества.

— Немски — уточни Петро.

— Точно така!… — кимна бижутерът и продължи с тържествен тон: — Настъпил е много отговорен за немския народ период, господин Шпехт. Победоносното настъпление на нашите войски даде възможност да се пренесат някои ценности от изток на запад… Но притокът на тези ценности за съжаление прилича на жалко ручейче. Донякъде за това е виновна администрацията им, която доста примитивно регламентира деловата инициатива. В резултат на това значителна част от ценностите се задържа на място. — Кремер спря за миг, после многозначително продължи: — Дълг на всеки истински немски патриот е да положи всички усилия, за да помогне на нашата държава да се пренесат колкото се може повече ценности и с това да укрепва мощта на велика Германия!

„Виж ти каква идейна мотивировка си е намерил! — помисли си Петро. — Това се казва хищник! Много добре знае, мръсникът, откъде идва това злато!…“

— Не мога да не се съглася с вашата оценка — възползва се Петро от кратката пауза — за съществуващите нередности при операциите със скъпоценности. За съжаление много наши чиновници не разбират простата истина, че джобът на немския търговец е едновременно и джоб на държавата.

— О-о! Прекрасно казано! — Кремер кимна одобрително.

— Именно това исках да отбележа, преди да сме се договорили за продажбата на някои скъпоценности. Мисля, че няма нужда дребните чиновници да вникват в характера на нашите сделки.

Бижутерът съвсем се преобрази — сега приличаше на хрътка, която е подушила жертвата си и се готви да я нападне. Кремер потри ръце и каза с мазен глас:

— Златото от Изток струва там, на място, значително по-евтино. Да се надяваме, че няма да искате от стария и беден бижутер прекалено много за него? Освен това пълната тайна на нашите сделки…

„Ама че скръндза!“ — помисли си Петро. Разговорът му омръзна. Но не трябва да спира по средата на пътя — старият хитрец му е много нужен, а и не бива да остават у него ни най-малки съмнения.

— Всъщност изобщо не се тревожа дали ще пазите в тайна нашите сделки, или не. Макар че, разбира се, това ще повлияе на по-нататъшното им развитие. До ден-днешен винаги са ме уверявали, че на работа като нашата рекламата може само да попречи.

— Хха-хха… — изскърца бижутерът. — Чудесно. Разбирам ви. И така, на въпроса. Ще постигнем пълно съгласие, ако моята фирма получи тридесет процента отстъпка от цената на едро.

— Петнадесет процента ще ви донесат голяма печалба, даже доста голяма, господин Кремер. А ако си спомним и думите ви, че всеки немец патриот…

— Двадесет… и пет… — изскърца бижутерът.

— Двадесет — това е границата!

— Добре. — Кремер стана, заобиколи бюрото и пак се отпусна в креслото. — Разбира се, само при условие че стоката ни харесва.

— Никой няма намерение да ви натрапва нещо, което фирмата не харесва.

— Кога мога да видя стоката?

— Ако искате, веднага. — Петро леко потупа малкото кожено куфарче.

— Какво?! — подскочи бижутерът. — В такова смутно време вие носите скъпоценностите със себе си?

— Тъкмо затова — усмихна се Петро и извади от куфарчето си кутийка. Старецът алчно протегна ръце към него. — Трудно е да ви изненада човек, но ще се намери нещичко…

Кремер отвори капака на кутийката и замря, разглеждайки скъпоценностите. Заремба щедро беше снабдил Кирилюк: партизаните бяха заловили немски конвой, който пренасяше в Лвов заграбени от есесовците скъпоценности.

Накрая Ханс Кремер с мъка откъсна поглед от кутийката, погледна с уважение госта си и каза:

— Вие, млади момко, наистина се появихте като от вълшебна приказка!

— О, вече съм излязъл от детската възраст и приказките отдавна не ме привличат — отново се усмихна Петро. — Интересуват ме само парите!

— Всичките заедно ли ги продавате? — попита Кремер.

Петро кимна.