Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (4)

Минаха близо три часа, докато се споразумеят. И двамата бяха доволни от сделката. Петро се радваше, че получи повече от онова, което предполагаше Заремба; Кремер беше много доволен, че така изгодно вложи парите си: кой каквото ще да казва, но златото си е злато!

— Надявам се — примижа като сит котарак бижутерът, — ще вземете под внимание обстоятелството, че фирмата не може веднага да се разплати. Сега не бихте намерили нито един търговец в града, който да има достатъчно пари, за да заплати цялата сума в брой. Предлагам ви една трета да платя в брой, а останалото — в гарантирани полици.

— Господин Кремер — твърдо каза Петро, — аз съм делови човек и за предстоящите сделки ми трябват пари. Извинете, но в средите, с които имам работа, вашите полици струват колкото сапунен мехур. — Старецът направи обидена физиономия, но Петро продължи със същия тон, без да му обръща внимание: — Да, сапунен мехур… Напомням ви условието двадесет процента да платите във валута.

— Господи! Този човек ще ме разори — хвана се за главата бижутерът. — Но думата си е дума, ще трябва само да почакате малко. Толкова пари не се държат в чекмеджето на бюрото.

— Колко време ще ви е нужно да ми платите цялата сума?

— Около седмица. — Кремер забеляза, че клиентът се намръщи недоволно, и закима съчувствено с глава: — Да-да!… Разбирам ви: толкова дни в чужд град… в хотелска стая… без работа, без приятели… Всъщност, ето какво — за момент той замълча, като обмисляше нещо. — Не е ли по-добре през това време да живеете у дома? В цялата къща сме само трима — аз, дъщеря ми Лоте и икономката. Надявам се, че вашето общество ще се хареса на Лоте.

Петро замръзна на стола си. Не можеше да си представи, че така ще му провърви. Но и да се съгласи веднага беше рисковано.

Кремер прие по свой начин мълчанието му: колебае се, значи страхува се да не се ангажира само с него, сигурно иска да опита и при други бижутери. Да, но Кремер не е толкова прост, та да изпусне скъпоценностите! Старецът натисна бутона на звънеца и когато се появи продавачът, заповяда:

— Повикайте колата и се обадете на фрау Лоте, че се прибирам в къщи с гостенин. Шофьорът ще вземе багажа ви — обърна се той към Петро, сякаш за всичко това се бяха уговорили отдавна.

Петро стана и учтиво се поклони.

— Не исках да ви притеснявам, но — разтвори ръце той, — както изглежда, не ми остава нищо друго, освен с благодарност да приема любезната покана.

— Да тръгваме — Кремер посегна към старомодното си черно бомбе. — Днес искам малко да се поразсея в семеен кръг.