Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (53)

Карл, щастливо усмихнат, изключи радиото — съветските войски бяха започнали настъпление по целия фронт, от Балтика до Карпатите!

За закуска излезе със сериозна и строга физиономия. Вайганг беше вече на масата и нервно почукваше с чаената лъжичка.

— Слуша ли радиото?

— Имате предвид новото съкращаване на Източния фронт?

— Сега успехът ни в Ардените се свежда до нула.

— Не съм военен, трудно ми е да се ориентирам в събитията, но не виждам основания за песимизъм.

— Разбира се, разбира се — съгласи се бързо Вайганг. — И все пак не трябва да ни изненадват никакви събития. Трябва да форсираме нашите работи…

Така мислеше не само Вайганг. На следващия ден, когато Кремер излезе на разходка, по шосето го пресрещна човек в селски дрехи.

— Карл Кремер? — попита той и извади от джоба си половинка от еднодоларова банкнота. — Цял ден ви чакам.

Кремер му показа своята половинка.

— Всичко е наред — одобрително кимна с глава „селянинът“. — Днес в шест часа бъдете край входа на двореца Цвингер. Ще дойда с такси.

Свали шапка, поклони се и тръгна към автобусната спирка. Обикновен селянин — с груби панталони и поизносена връхна дреха.

Кремер едва го позна, когато таксито спря на няколко крачки от него.

— Седнете! — отвори вратата модерно облечен човек с великолепен балтон и кожена шапка. — Закъсняваме.

Шофьорът явно знаеше маршрута, защото, без да пита, премина по моста на другата страна на реката и излезе на околовръстното шосе. Спътникът му бъбреше за незначителни неща — за вчерашния гуляй с познати офицери, за новия филм, за времето… Седеше полуобърнат към Карл и внимателно наблюдаваше шосето. Когато изминаха десетина километра, помоли да спрат, почака няколко минути и като се увери, че не ги следят, заповяда отново да тръгнат.

Освободиха таксито в покрайнините на малко селище. В този момент иззад ъгъла се показа опел адмирал. Той така неочаквано удари спирачки до тях, че Карл отскочи. Вратата се отвори — от задната седалка му се усмихваше Хокинс.

Карл с нищо не издаде учудването си, но за себе си отбеляза, че едва ли Хокинс е пристигнал от любопитство, не е от тези, които рискуват за глупости.

Опелът потегли за Дрезден.

— Как прие предложението ни Фон Вайганг? — попита веднага Хокинс. — Разбрахте ли се?

— Групенфюрерът оцени перспективите на нашето сътрудничество. Намерихме общ език по всички въпроси. — Карл чувстваше, че започна доста високопарно, но вече не можеше да спре. — Фон Вайганг смята, че срещата ни е навременна и полезна и от нашите отношения занапред зависи не само бъдещето на отделни личности, но бъдещето на заинтересованите страни в по-широк аспект.

Кремер на един дъх изрече това дълго изречение и погледна Хокинс. Той го спря с леко докосване по ръката.

— Моят приятел Вайганг — започна бавно — винаги е бил делови човек и доколкото зная, даже високия си чин приема като добавка към своето първо призвание.

— Искате да кажете, че групенфюрерът използва своето служебно положение за уреждане на личните си работи?

— Не само това. Фон Вайганг е съединително звено между някои влиятелни кръгове на немските индустриалци и банкери и нацисткото ръководство. Химлер добре знае това и се съобразява с групенфюрера.

— А Фон Вайганг на свой ред знае неща, които са недостъпни за другите генерали от SS.

— Така е — потвърди Хокинс.

— На борсата такива сведения ще предизвикат рязко повишаване на акциите — каза Кремер многозначително.

— Лично аз предпочитам твърдия курс — парира го американецът. — Акции, които днес са покачили рязко цената си, утре може да паднат. Това вас не ви заплашва. Разбира се, ако фирмата изпълни задълженията си.

— Към това се стремим и ние — бодро отговори Карл.

— Ето че стигнахме до главното. — Хокинс се извърна към Кремер. — Рискувах да се срещна с вас не за да говорим за деловите качества на Фон Вайганг.

— Разбрах това още от самото начало — рязко отговори Карл.

Фаровете на насрещната кола осветиха за няколко секунди лицето на Хокинс и Кремер забеляза набръчканото му чело. Все пак се вълнува. Но когато отново заговори, гласът му беше абсолютно спокоен.

— Аз и още едно лице — започна Хокинс, като леко провличаше думите, — много влиятелен представител на нашите делови среди, искаме да се срещнем с ръководителите на Дрезденската банка и с шефовете на най-големите саксонски концерни и фирми. Делово съвещание на високо равнище. Днес трябва да се посъветвате с Фон Вайганг и утре да ни съобщите възможно ли е да се организира такава среща.

— Мисля — внимателно започна Карл, — че представителите на нашите делови среди ще искат да разберат кое налага тази среща и при това толкова спешно.

— Безусловно — съгласи се Хокинс. — Имаме работа със сериозни хора и всичко трябва добре да се съгласува. Всъщност ето какво. Искаме да чуем как нашите колеги си представят пътя на развитие на следвоенната немска икономика и какво трябва да се направи, за да се запази промишленият потенциал на страната. Смятам, че няма нужда да навлизам в подробности.

— Излишно е — измърмори Кремер.

— Не се обиждайте — разбра го Хокинс. — Просто нямам време… И още нещо. Предайте на Фон Вайганг, че срещата ще се състои само ако той гарантира безопасността на представителите на нашите бизнесмени, а също и пълната тайна на съвещанието. За мене е по-лесно — усмихна се той, — аз съм швейцарски поданик, макар че, както виждате, и аз трябваше да взема някои мерки, преди да се срещна с вас.

Опелът навлезе в затъмнения град и спря в една от тесните улички на Алтщат. Кремер слезе, почака колата да се скрие зад ъгъла и се запъти към автобусната спирка.