Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (48)

Ветров запали колата. Карл посочи на стареца задната седалка.

— В града ли? — попита Ветров.

— Няма нужда…

Колата полетя.

Ханс Кремер се изплаши:

— Къде ме водите?

— Не се вълнувайте, аз държа на думата си — успокои го Карл. — По-бързо — потупа по рамото Ветров — излизай на шосето и се отбий някъде — трябва да поговорим.

Не стана нужда да чакат много. Започваше гората и Юрий се отби в страничен път, който водеше към млада борова горичка.

— Не слизайте от колата! — заповяда Карл на бижутера.

— Ама че работа! — каза Ветров, като изслуша Кремер. — Ако старецът не се върне…

— Ще позвъни по телефона. Ще се извини и ще обясни, че работата му изисква да замине веднага.

Юрий поклати глава:

— Не ми харесва…

— А имаш ли предвид нещо по-добро?

— Нямам…

Карл се ядоса:

— Да не мислиш, че на мене ми харесва? Не е най-доброто… но бижутерът е чудак и всички знаят това. Единствената трудност е как да го изолираме?

— Да беше есесовец, бързо щях да го изолирам! — вдигна юмрук Ветров.

— Обещах му… — започна Кремер.

Юрий изведнъж се ядоса:

— Обещал си! А ако не беше обещал? Кой ще вдигне ръка срещу старец?

— Значи, край с Карл Кремер?

— Ти какво?! — ужаси се Ветров.

— Добре, какво да правим с бижутера?

Ветров се почеса по тила. Това беше толкова по руски, така не отиваше на човек, който говореше на немски език, че въпреки сериозността на обстановката, Карл не можа да скрие усмивката си.

— Весело ти е на тебе! — повиши глас Ветров. Отново се почеса по тила. — За няколко дни мога да го устроя… — каза нерешително той. — Опасно е, но не виждам друг изход. Имам познат, живее в планината, в Чехословакия. Има самостоятелна къщичка в гората. Там настаних Гибиш. Този може да се опита да рита, но — завърши решително — ще прикрепя към него Юзеф — няма да смее да гъкне!

— А после? — попита със съмнение Карл.

Юрий присви очи.

— Ще се свържем с Центъра и ще се посъветваме… Ще се уреди някак си… Впрочем познаваш ли сина на Улман?

— Не.

— Щекер го препоръчва.

— Щекер е сериозен човек. И още нещо: нека старецът да напише писмо на Вайганг, преди да го откарате. Така и така, да пише, извинявам се, но работа… Не искам да изпусна една пратка скъпоценности. Непременно скоро ще дойда и така нататък. Ти прочети внимателно писмото, че този Ханс Кремер е хитра лисица… Писмото трябва да се изпрати от Кьолн след четири, не, по-добре след три дни.

— Ясно — кимна Ветров. — Сега обратно. По пътя ще те оставя, ще се отбия да взема Юзеф и тръгваме.

— Преди това — телефона!

— На края на града има телефонна кабина. Мястото е безлюдно. Да тръгваме, качвай се.

— Налага се още веднъж да разговаряте с фон Вайганг — каза Карл, като сядаше до бижутера. — Кажете му, че веднага заминавате и няма да успеете да се отбиете в дома му. Получила се е голяма пратка скъпоценности, които може да ви измъкнат изпод носа. Аз ще ви изпратя багажа.

— Какво мислите да правите с мене? — Старецът се сви в ъгъла на колата. — Няма да се обадя, докато не получа минимални гаранции…

— Мисля, че вече обсъдихме този въпрос — спокойно отговори Карл. — Ще ви изолираме до края на войната. Мога да ви уверя, че няма да продължи много. Ще се обадите на групенфюрера или…

— Разбрах — бързо се съгласи Кремер. — Осланям се на вашето благородство.

— Да тръгваме — обърна се Карл към Ветров.