Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (50)

Шрикел седеше в хола на вилата. Като видя Карл Кремер, остави вестника и една-две секунди гледа Карл с немигащи очи, сякаш го виждаше за първи път. След това се усмихна широко и любезно, показвайки, че неочакваната среща е истинско удоволствие за него.

— Четохте ли днешния „Фьолкишер беобахтер“? — попита той радостно. — Изглежда, работите ни започват да се оправят, съкращаването на фронтовата линия все пак даде резултати. — Стана, хвана Кремер под ръка и го задържа в хола. — Видях новите вестници и седнах за малко, имам работа до гуша, не мога вестник да прочета… — Той говореше и гледаше изпитателно Карл.

На Кремер му се стори, че хауптщурмфюрерът не казва истината: сигурно нарочно го чакаше в хола и разговорът за съкращаването на фронтовата линия е само встъпление към някакъв по-сериозен разговор. За да се убеди в това, се обърна доста грубо, едва ли не с гръб към Шрикел и направи опит да се освободи от ръката му.

— Четох днешните вестници — отговори той — и споделям вашето мнение. Извинете, но имам работа…

— Работа… работа… — Хауптщурмфюрерът не пусна ръката му и Карл разбра, че Шрикел наистина има важна работа. Застана нащрек. Шрикел продължаваше: — От работа няма кога да си поговорим. Чудно, живеем един до друг, а никога не сме си поговорили като хората…

„Ти би предпочел да си поговорим на друго място, където трябва само аз да отговарям“ — помисли си Карл и каза, като гледаше Шрикел право в очите:

— Винаги ми е било приятно да разговарям с умен и проницателен човек, а проницателност не ви липсва, хауптщурмфюрер. Наскоро Фон Вайганг ми казваше, че никога досега не е имал такъв опитен и умен помощник.

— О-о, преувеличавате! — Шрикел разбра, че Карл намеква за близките си отношения с групенфюрера.

На Кремер му се стори, че Шрикел за миг се смути, очите му зашариха, но веднага придърпа кресло за Карл, седна до него и зададе на пръв поглед незначителен въпрос:

— Как вървят работите на търговския фронт?

Карл безнадеждно махна с ръка:

— Нищо утешително.

Шрикел доверително се наведе към него:

— Не се оплаквайте! Щом Ханс Кремер работи заедно със своя племенник…

Карл присви очи: ето откъде, значи, духа вятърът. Шрикел е напипал най-уязвимото му място. Направи кисела физиономия.

— Грешите. Чичо ми пристигна при Фон Вайганг. Отдавна не беше виждал своя стар приятел.

Шрикел не сваляше очи от Карл.

— А аз помислих, че сте свършили добра работица. Впрочем чуждите работи не ме интересуват, още повече търговските. Да си призная, просто съм изненадан: Ханс Кремер, известен в цяла Германия бижутер, се оказва чудато старче. Идва на гости при своя стар приятел, за да прекара някой и друг час с него, и без даже да си поговорят както трябва, офейква като провинило се хлапе.

Карл се престори, че не придава никакво значение на думите му. Отговори спокойно:

— Не е чак толкова „чудато старче“. Разказах му за една работа, той се запали, а когато чичо ми разбере, че играта си струва, нищо не може да го спре.

— И вие му позволихте да ви се изпречи на пътя?

— Какво не би направил човек за родния си чичо! — отговори шеговито Карл, но продължи сериозно: — За тази работа са необходими чичовите връзки.

— В Берлин? — заинтересува се Шрикел.

— Не, в Кьолн… — Карл беше проучил разписанията на влаковете и знаеше, че когато Ханс Кремер се обади за последен път на групенфюрера, заминаваше само експресът за Кьолн.

— Съжалявам, че не успях да се запозная с чичо ви. — Шрикел въздъхна, защото наистина съжаляваше. — Надявам се, че пак ще дойде?

— Непременно — потвърди Карл. — Чичо ми каза, че постъпва малко нетактично спрямо Фон Вайганг, извини му се по телефона и ме помоли да уверя групенфюрера, че в най-скоро време отново ще го навести.

— Да… да… — закима Шрикел. — Но вие, разбира се, се виждате по-често с чичо си. Да имате такъв гръб в търговските среди…

— Надявам се само на собствените си ръце — засмя се Карл весело и вдигна стиснатите си юмруци. — Мисля, че все още са здрави.

— Чичо ви в Берлин ли живее? — попита Шрикел небрежно и даже се извърна.

— Имаше кантора в Бреслау, но сега, заради настъплението на русите…

— Се е преместил в Берлин!

— Не, в Мюнхен.

— Прекрасен град… — въздъхна Шрикел. — По-точно беше прекрасен град. Скоро цяла Германия ще лежи в развалини — и погледна в очакване Карл. — Какво пък — завърши със съвсем друг тон — весело и уверено, — ще възстановим нашите градове и ще ги направим още по-хубави!

Той се сбогува и излезе. Карл се качи в стаята си, поседя малко, помисли и като наметна пелерината си, излезе на улицата. Обади се на Ветров и му определи незабавна среща.

— Все нещо гори около тебе — избоботи той в слушалката. — Не може ли утре?

— Невъзможно — отговори Карл и окачи слушалката.

Ветров пристигна бързо. Изслуша Карл и се разтревожи:

— Казах ти, че трябва да ликвидираме Шрикел!

— Казал си! Ама как?

— Нямам представа. Трябва предварително да зная кога ще излиза в града.

— Това никой не знае. Само Вайганг…

— Значи трябва да разберем от Вайганг.

— Лесно е да се каже…

— Но все пак трябва да се направи това.

— Почакай — сви вежди Карл. — Вдругиден Ернестина има имен ден. Поканила е Вайганг и Руди с годеницата си. Ще се опитам да наглася да поканят и Шрикел.

Ветров стисна пръсти така, че те изпукаха.

— Това не е лошо — каза неопределено.

— Ние с групенфюрера и жена му ще бъдем в една кола.

Юрий вдигна ръка и Карл млъкна.

— Можеш ли да наредиш така, че Шрикел да пътува с вас? — попита той.

— Сигурно ще мога.

— Не сигурно, а точно.

— Е, добре, точно…

— Тогава ще направим така…