Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (41)

Ветров грабна кирката и с всички сили замахна по горната част на прохода. Падна пръст, започна да затрупва дупката, а Юрий удряше и удряше, като сриваше мократа пръст.

— Какво прави? — не издържа Гибиш. — Това е единственият ни път за връщане!

Старият миньор се спусна към Ветров, но Свидрак го спря. Стояха и наблюдаваха.

Ветров затрупа прохода и изнемощял се отпусна на камъка до него. Погледна другарите си.

— Фашисти ли? — не издържа Василко.

— Газ… — пое си дъх Юрий. — Хвърлили са в галерията газови гранати.

Добре че Юрий беше почувствал слаб мирис на газ още когато започнаха да разчистват прохода. Със затворени очи и без да диша, Юрий срина пръстта и прегради пътя на газа. Сега седеше и едва си поемаше дъх, гледаше възбудените лица на другарите си и мислеше защо направи всичко това. Храната и водата ще им стигнат най-много за ден, а после? Във всички случаи — смърт.

Ветров знаеше, че ей сега те също ще разберат това и търсеше думи, с които поне малко да окуражи момчетата. Търсеше, но не ги намираше.

Пръв схвана положението Свидрак. На слабата светлина на фенерчето Ветров видя как се удължи и без това продълговатото лице на пан Тадеуш, как очите му станаха сурови.

Свидрак въпросително погледна Гибиш, но той само поклати отрицателно глава. Отдавна се беше приготвил за смъртта. Може би защото имаше зад гърба си седемдесет години, а може би защото през дългия си живот неведнъж беше затрупван под земята.

— Но може би все пак има някакъв изход оттук? — попита Ветров за всеки случай.

Гибиш безнадеждно махна с ръка.

— Все пак трябва да има някакъв изход — продължаваше Ветров, а сам знаеше, че няма. Не можеше да позволи да седят така и да чакат смъртта. Цялото му същество въставаше срещу пасивното очакване и жадуваше действие. В края на краищата имат много време, даже прекалено много и могат да огледат тази проклета пещера. След петдесет минути взривът ще избухне, но той е далеч и надали ще ги засегне.

Ветров решително вдигна групата.

— Рано е да се предаваме — каза уверено. — Трябва всичко да се огледа, всичко се случва.

— Така е, рано е да скръстваме ръце — подкрепи го Свидрак. — Да тръгваме!

Гибиш тръгна пръв. Движеха се покрай стената, като я осветяваха метър по метър. Но навсякъде се издигаха камъни. Те им преграждаха пътя, трябваше да се катерят по тях. Всички се умориха и Василко започна да протестира:

— Безсмислено е. Все едно, оттук няма да излезем…

Ветров се спря, хвана момчето за рамото, раздруса го. Освети с фенерчето лицето му. Василко очакваше да му се скара, да се развика. Но Ветров каза с насмешка:

— Не съм предполагал, че си толкова малодушен. Ако знаех, нямаше да те взема за нищо на света.

— Аз?… Аз малодушен! — избухна Василко. — Аз!… — заекна той от възмущение, но Ветров не го щадеше:

— Разхленчил си се като дете! Прииска ти се спокойно да умреш, а? Е, оставай, умирай…

— Не сте ме разбрали добре — опита се да се оправдае Василко. — Просто скалите…

— Щом не съм те разбрал — успокои се Ветров, — тръгвай пръв. Гледай, Гибиш сигнализира…

Василко се покатери по каменния блок и се отправи към Гибиш. Ветров освети часовника си и загаси фенерчето. Палеха светлината само в краен случай: ако батериите се изтощят, ще ги обгърне вечен мрак. За какво им беше светлината, никой не можеше да обясни, но явно човек е устроен да се надява на нещо, даже когато съзнава безнадеждността на положението си. А може би този страх от тъмнината ни е останал още от първобитния човек?

Но ето, фенерчетата започнаха да светват все по-често. Ветров знаеше защо. Оставаха няколко минути до избухването на взрива… Всички се вълнуваха, очакваха го с нетърпение и в същото време с тревога, с някаква неосъзната тревога: ами ако нещо се е развалило, ако са сбъркали нещо?

Ветров беше убеден, че всичко е направено както трябва и е изчислено до секунда. Отново освети часовника — оставаха три минути. Въздъхна. Даже ако часовниковият механизъм не задейства, което е изключено, имат достатъчно време да се върнат и да го включат отново. Тогава — той съзнателно се беше подготвил за това и знаеше, че така ще направи — ще отпрати всички на безопасно разстояние. И ще запали детонатора. Даже няма да чуе взрива…

Но няма ли по този начин да измени на другарите си? Та тях ги чака бавна и сигурна смърт, а да умре така, като запали детонатора — е истинско щастие…

Но пък не би могъл да взриви и другарите си…

Ветров отново светна с фенерчето: ето, ей сега.

— Стойте! — заповяда той. — По-тихо!

Не стана нужда да повтаря: всички замряха — в мрака тишината се възприемаше по-различно, по-пълно, имаха чувството, че могат да я докоснат с ръка…

Секундите се нижеха. Измина може би повече от минута. Ветров не издържа и запали фенерчето. Стори му се, че именно това слабо движение на пръста му предизвика взрива — избухна сякаш съвсем наблизо, земята затрепери под краката му, трябваше да се притисне с гръб към студения камък, за да не падне.

В този миг почувства как блокът зад гърба му се заклати, запаленото фенерче затанцува в ръката му, слабият лъч затрептя в тъмнината. Върху главата му се посипа пръст, нещо го удари силно по лявата ръка. Но това, което видя Ветров, го накара да забрави болката и да се втурне напред. Всичко протече като в забавен кадър от някакъв филм на ужасите. Огромният гранитен блок, под който стоеше Свидрак, се разлюля и падна. Юрий видя как Тадеуш вдигна ръце, сякаш искаше да задържи многотонната тежест.

Ветров закрещя, без да чува собствения си глас. Хвърли се към блока, натисна го с цяло тяло, с ужас съзнавайки, че даже ако с общи усилия успеят да го преместят, всичко вече е свършено.

Въпреки това даваше заповеди и всички му помагаха… докато накрая не заповяда да отстъпят.

Сега никой не пестеше батериите. Ветров се вглеждаше в мрачните лица на другарите си — май няма друг пострадал. Все пак попита:

— Всички читави ли са?

Никой не отговори, само Юзеф неволно се опипа отстрани. Ветров забеляза това движение.

— Какво ти е, Юзеф? — насочи към него лъча на фенерчето.

— Ама, моля ви се, нищо ми няма… Дребна работа.

Ветров го накара да вдигне ризата си. Наистина нищо страшно, имаше само голяма синина и кожата беше одраскана.

Юзеф гледаше Ветров, устните му трепереха. Каза в отчаяние:

— По-добре и мене да…

Ветров искаше да му се скара, но само вдигна рамене. Току-що и той беше мечтал за лека смърт. Все пак Свидрак има късмет.

Гибиш извади цигара и бавно я размачка между пръстите си. Драсна клечка, наведе се над пламъка и застина, втренчил поглед в трептящото пламъче.

Опари пръстите си и изруга, тръскайки ръката си:

— Има ли някой парче хартия?

— Защо ти е? — учуди се Юзеф.

— Почакайте… Трябва ми пламък…

Василко извади от джоба си сандвич, увит във вестник. Отви вестника и го подаде на Гибиш.

— С портрета на Гьобелс… Нека изгори, макар и символично… — пошегува се с тъжен тон той.

Гибиш запали вестника и го вдигна високо над главата си.

— Факелно шествие ли искате да организирате? — пошегува се Василко. Ветров го погледна осъдително — загинал е другар, а той се шегува. Но Василко не спираше: — Ама няма зрители и изобщо…

Гибиш прекъсна момчето с решителен жест. Замря, като внимателно наблюдаваше пламъка. Червените неравни езичета трептяха и леко се накланяха на една страна.

— Видяхте ли? — радостно попита Гибиш.

Всички се спогледаха в недоумение. Старият миньор махна с ръка. Седна, жадно пое цигарения дим и обясни:

— В пещера, която няма изход, въздухът е неподвижен, значи и пламъкът ще е неподвижен. А тук има тяга…

— Почакайте, почакайте — развълнува се Василко, — искате да кажете, че…

— Нищо не искам да кажа! — ядоса се Гибиш. — Нищо не зная, но след взрива може да са станали размествания. Трябва да проверим…

— Хе! — изведнъж извика с цял глас Василко. — Веднъж да има полза и от куция!

— Какъв куц? — не разбра Юзеф.

Василко ритна парчето вестник с обгорелия портрет на Гьобелс. Направи го така естествено, че даже Гибиш се усмихна.

Ветров се докосна до скалата, която притисна Свидрак. Свали шапка. Василко притисна бузи до студения камък и Ветров забеляза в очите му сълзи.

„Още е съвсем дете…“ — помисли си тъжно. Въздъхна и даде команда:

— Тръгваме!

Отново напред вървеше Гибиш. Навлязоха навътре в пещерата и попаднаха в цепнатина, подобна на онази, по която стигнаха под галериите на завода.

От време на време Гибиш се спираше и палеше остатъците от вестника с речта на Гьобелс. После отново тръгваха през каменните блокове.

На едно място Гибиш трябваше да разширява прохода с кирка; Ветров съжали, че не е отпред, и този старец, който и без това е толкова уморен, трябва да разчиства пътя за всички.

След малко цепнатината се поразшири. Сега през цялото време се изкачваха по грамадни скални стъпала. Ветров предложи на Гибиш да се сменят, но Гибиш решително отказа. Дишаше тежко, но не се спираше.

Стана студено и това зарадва Гибиш.

— Молете се на бога — каза прегракнало на Ветров, — може да имаме късмет.

— Моля се на дявола — пошегува се Юрий, — ние сме в неговото царство и тук господ няма власт.

Гибиш отново запали клечка кибрит и закри пламъчето с длан, за да не угасне. Изминаха още десет-двадесет метра и изведнъж проходът свърши. Гибиш затъпка на място и заопипва стената с лъча на фенерчето.

— Почакайте! — викна Василко. Запали фенерчето си и насочи лъча към тясното тъмно петно на малко повече от два метра височина. Фенерчето трепереше в ръцете му, светлината танцуваше по стената и всички като омагьосани гледаха петното.

— Та това е изход! — пръв наруши тишината Юзеф. — Света богородице, изход!

— Загасете фенерчетата! — шепнешком заповяда Ветров. — И по-тихо!

От пролуката струеше свеж студен въздух.

— Виждам звезди — прошепна Юзеф.

— Не говори! — сърдито го прекъсна Ветров. — Може да има гестаповци.

Ветров се подпря с ръка на стената, подложи гръб на Юзеф и той с усилие се провря през отвора.

— По-бързо — подканяше го Ветров.

Изминаха няколко секунди, а може би минути… — накрая се чу шепотът на Юзеф:

— Всичко е спокойно… Може да излизате…

Той помогна първо на Гибиш да се измъкне, после на Василко. На Ветров спуснаха въже и внимателно го издърпаха. Юрий излезе на повърхността и попита Гибиш:

— Къде се намираме?

Старият миньор посочи с пръст надясно:

— Ето там, на два километра оттук, е шосето, а над него е входът на пещерата.

— Нима сме изминали два километра? — усъмни се Ветров.

— Цепнатината ни е извела по права линия.

— На шосето не трябва да излизаме… — започна да разсъждава на глас Юрий. — Как да се доберем до града?

— Зад онзи хълм — посочи вляво Гибиш — има железопътна линия.

— Да се появим в такъв вид на гарата! — скептично каза Юрий. — Трябва да се измием и да се оправим…

— Тогава ето какво… — започна Гибиш нерешително. — На гарата работи един роднина на жена ми.

— Може ли да ни скрие за няколко дни, докато се преместим на сигурно място? — попита Ветров.

Старият миньор се поколеба.

— Гестаповците сигурно ще ме търсят. Възможно е и у роднините на жена ми.

— Тогава още днес трябва да се доберем до града. Утре стотици агенти ще имат вашата снимка.

Спуснаха се надолу по хълма и стигнаха до страничен път, който водеше към гарата. Като я наближиха, по шосето прелетяха, блестейки с фарове, четири камиона с войници. Значи вече са вдигнали тревога и есесовците обкръжават района на завода. Трябва да побързат…

Роднината на Гибиш ги разбра от половин дума. Изнесе в кухнята купчина стари дрехи, четка и боя за обувки.

— След осемнадесет минути — погледна той старинен дървен часовник — ще мине товарен влак за Дрезден. Има престой половин минута.

Ветров се двоумеше. Разбира се, добре ще бъде да се измъкнат бързо оттук, но е опасно кондукторът да не ги забележи…

В отговор на мислите му роднината на Гибиш каза:

— Ще отвлека вниманието на кондуктора, ще поговоря с него, а вие влизайте във вагоните.

— Добре тогава — съгласи се Ветров, — но вие — обърна се той към момчетата — ще скочите в движение преди града. Ние с другаря Гибиш ще слезем, когато влакът спре. Вашите крака ще издържат.

Роднината на Гибиш загаси лампата и ги изведе на двора.

В далечината вече се чуваше потракването на товарния влак.