Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (47)

На стълбата Кремер срещна хубавичката камериерка на фрау Ирма. Момичето кокетничеше с него, при среща го стрелкаше с очи, но Карл се правеше, че не забелязва закачките й.

Камериерката го погледна многообещаващо, усмихна се и каза:

— Пристигна чичо ви…

Карл бързаше да се размине с камериерката и не можа изведнъж да схване думите й. Чак като изкачи няколко стъпала, се спря.

— Какво казахте, Криста? — попита той, но вече беше разбрал. Попита машинално, макар че знаеше: беше се случило непоправимото. Крайчетата на пръстите му изстинаха. Но продължаваше да се усмихва.

— Пристигна господин Ханс Кремер — повтори камериерката и дългите й гримирани ресници потрепнаха, — вашият чичо.

— Така ли? Кога?

— Още сутринта. Сега си почива след обяда.

— Къде е?

— Стаята му е до вашата.

— Фон Вайганг в къщи ли е?

— В кабинета си.

— Благодаря ви, Криста. — Карл слезе едно стъпало надолу. — Ще ви черпя за хубавата новина.

Камериерката се наведе към него и прошепна с укор:

— Да чакам от вас… Вие сте такъв саможивец…

— Само изглеждам такъв, Криста.

— Нима? — вдигнаха се и отново се спуснаха дългите ресници.

Карл помаха на момичето с ръка.

— Отивам при чичо…

Камериерката направи недоволна гримаса, но Кремер вече тичаше нагоре по стъпалата. На площадката на втория етаж се спря, не можеше да си поеме дъх. Облегна се на перилата, почувства предателско треперене в коленете. Постоя така три-четири секунди, но му се стори, че е стоял цяла вечност.

Нима това е краят? Все още има време да изчезне незабелязано. Но каква полза от него тогава?

Значи, провал. Провал, когато всичко така добре тръгна! Спомни си мършавата фигура на Ханс Кремер, скърцащия му глас, дългите му сухи пръсти и страхливите му очи.

Страхливи очи… Но какво значение има, не е ли все едно дали Ханс Кремер е страхливец или храбрец… Наистина, ако все пак е страхливец…

Карл изтича в хола, започна бързо да набира телефонния номер на Ветров. Никога не беше му звънил от вилата на Вайганг, но сега нямаше друг изход. Чу гласа на Юрий, огледа се наоколо и като покри слушалката с длан, тихо каза:

— Обажда се Кремер. Вземи незабавно колата и ме чакай на сто метра от нашата врата.

Юрий не започна да разпитва — разбра всичко по гласа му.

— Идвам — отговори той.

Кремер се качи в стаята си. Извади лъскав никелиран валтер, зареди го и го мушна във външния джоб на сакото си. Постоя малко, за да събере мислите си, и излезе в коридора. Без да се колебае, почука на съседната врата и решително натисна дръжката.

Ханс Кремер седеше до прозореца и четеше вестник. Вдигна очилата си на челото и погледна внимателно. Не извика, не помръдна, само примижа, сякаш не вярваше на очите си. Карл стоеше неподвижно до вратата. Старецът вдигна ръка, сякаш да се защити, лицето му посивя.

— Херман Шпехт? Как се озовахте тук? — попита с треперещ глас и Карл разбра, че Ханс Кремер се е изплашил до смърт. Затвори вратата и се приближи до стареца.

— Не грешите — каза спокойно той. — Самият Херман Шпехт.

— Тогава имах неприятности заради вас — замънка Ханс Кремер. — Гестапо се интересуваше от вас.

Карл седна на стола срещу него.

— Мисля, че и тази среща няма да ви донесе нищо приятно. За съжаление нямам друг изход…

— Какво говорите, Шпехт! — зашари с безцветните си очи Кремер. — Винаги съм ви уважавал като търговец и човек с размах и вашите недоразумения с Гестапо не са повлияли на отношението ми.

— Стига — прекъсна го Карл, — стига, дълбокоуважаеми чиченце! Не се учудвайте, но трябваше да се възползвам от вашето име. И така, аз съм вашият племенник Карл Кремер. Като такъв съм приет в този дом. А вие трябва да го потвърдите!

Старият бижутер искаше да каже нещо, но застина с увиснала челюст.

— Вие не обичахте много своя племенник и това известие не би трябвало да ви смути.

— Така, значи вие… — промълви Ханс Кремер с безкръвни устни, — вие през цялото време сте се представяли за Карл. А аз си мислех, че момчето е поумняло, а и Зигфрид ми разказа сега… Но кой сте вие?

— Това няма никакво значение… Сега съм Карл Кремер. За вас и за всички останали!

Старецът се опита да стане, като гледаше ужасен Карл.

— Седнете! — леко го бутна Карл и Ханс Кремер падна назад в креслото си. — Стойте спокойно и не правете глупости! — Карл извади пистолета и го сложи на коленете си. — При най-малкия шум ще стрелям!

Ханс Кремер закри лице с длани. Пръстите му трепереха.

— Какво искате от мене? — попита той глухо.

— Сега ще позвъните на Фон Вайганг. Ще му кажете, че най-сетне сте се срещнали с мене, но неочаквана и бърза работа изисква незабавно да заминем в града. След това ще излезем и наистина ще отидем в града.

Бижутерът малко се съвзе. Каза с ирония:

— Искате да ви стана удобен параван. А като премине опасността, да ме ликвидирате.

Карл вдигна вежди.

— Ако направите всичко, каквото ви казах, аз ви гарантирам живота. В края на краищата нямам друг избор. Ще ви застрелям при най-малкия опит за измама, а стрелям добре. Докато разберат какво става, ще успея да избягам.

Бижутерът рязко се обърна в креслото си и Карл вдигна пистолета.

— Не се шегувам, господин Кремер! — каза сурово той. — Ще стрелям без предупреждение.

Старецът пребледня.

— В тази игра не сме поставени при равни условия — изскърца той тихо. — Принуден съм да се подчиня.

— Вие винаги сте били здравомислещ човек — развесели се Карл. — Почувствах го още при първата ни сделка.

— Сега си го връщате за всичко — измърмори бижутерът. — Но как можахте така да ме измамите! — хвана се той за главата.

— Без емоции! — спря го Карл. — Вие добре спечелихте от мене и това сега е като компенсация.

Старецът го погледна с уважение.

— Не сте глупав и ако наистина имах такъв племенник…

— Пак емоции — намръщи се Карл. — Не ви прилича. Разбрахте ли сега какво трябва да кажете на Фон Вайганг?

Старецът кимна. Карл вдигна телефонната слушалка и я подаде на бижутера.

— Повтарям, спокойно. — Той вдигна пистолета. — Без намеци, гласът ви трябва да звучи естествено.

— Все още ми е мил животът. — Старецът взе слушалката. — Нали нищо няма да ми сторите?

— Обещах ви вече!

— Какво значи едно обещание? Срещу него не бих дал на никого нито марка… — сви устни бижутерът. — Но съм принуден да ви вярвам. Номерът?

Той въртеше шайбата, а Карл стоеше над него и си мислеше, че е достатъчно само старецът да каже две-три думи повече и…

Карл беше сигурен, че ще стреля. Ще стреля без съжаление, както без съжаление би го издал Ханс Кремер, ако имаше и най-малката възможност.

— Ти ли си, Зигфрид? — изскърца бижутерът в слушалката.

За пръв път в живота си Карл почувства как бузите му пребледняват. Направи крачка встрани, за да вижда лицето на стареца. Той разбра това по свой начин и успокоително му махна с ръка.

— Най-после се видях с тази луда глава Карл! Да, да, не можах да го позная. Смятам, че тази приятна промяна се дължи на твоето влияние.

Сигурно Вайганг възрази, защото старецът продължаваше настойчиво:

— Не ми говори, не ти вярвам… — погледна въпросително Карл, сякаш очакваше одобрение.

Карл с нищо не издаде вълнението си: беше се подпрял на облегалката на креслото.

— Оказва се, че има характер — продължаваше бижутерът, — а в нашата професия да си без характер е все едно да си без разум. И ти ли смяташ така? Прекрасно… Отивам сега с Карл в града… Имаме малко работа… Да вечеряме? — вдигна очи към Карл. Той отрицателно поклати глава. — Не, не ни чакайте, може да закъснеем. Всичко хубаво!

Остави слушалката, извади кърпичка и избърса челото си.

— Доволен ли сте?

Карл мушна ръката с пистолета в джоба на сакото си.

— Ще стрелям, без да вадя ръката си — каза вместо отговор. — Палтото ви във вестибюла ли е?

Вратата на гостната на втория етаж беше отворена и Карл видя фрау Ирма. Не беше учтиво да я подминат. Карл отдалеч се поклони.

— Ние с чичо отиваме в града — и незабелязано бутна Ханс Кремер.

Бижутерът направи крачка, сякаш се канеше да се приближи към фрау Ирма.

— Стойте — прошепна Карл, — още една крачка и…

Ханс Кремер й махна приветливо с ръка.

— Работа и работа! — каза той и се обърна към стълбата.

Карл побърза след него.