Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (68)

Всичко започна с това, че фрау Ирма имаше мигрена и не можа изобщо да заспи. Вайганг също не си легна и в два часа през нощта вдигна охраната на крак. Единственото, което Карл можа да направи, беше да забави заминаването до три часа: още един път внимателно провери товара в камионите.

Карл седна в първия камион. Управляваше го съвсем млад есесовец. Навярно беше свикнал да кара бързо и се наложи Карл през цялото време да го възпира.

— Няма да караш с повече от четиридесет километра! — заповяда той на шофьора, но щом само се обърнеше, километражната стрелка вече пълзеше към шестдесет. Кремер нервничеше — десантчиците трябваше да бъдат хвърлени в три часа. Момчетата имаха да изминат още осем километра, за да излязат на пътя за Теплице, а този хлапак, за беля, при най-малката възможност натиска ли, натиска газта…

Когато камионът изкачи височината и се понесе с рев надолу към долината, Кремер заповяда:

— Спрете!

Есесовецът го погледна с пренебрежение, но изпълни заповедта. Без да дава обяснение, Кремер слезе от колата. Вторият камион беше малко изостанал и след минута спря. Веднага след него беше мерцедесът на Вайганг.

— Какво става? — разтревожено подаде глава през прозореца групенфюрерът.

— Проверявам да не е изостанал някой — обясни Карл.

— В следващия камион е Дузеншен, за него няма какво да се тревожите.

— Всичко може да се случи на път.

— При вас всичко наред ли е, Хуго? — светна той с джобно фенерче: пътуваха с изключени фарове.

— За къде сте се разбързали? — вместо отговор недоволно попита Дузеншен. — Такава тъмница — да ти бръкнат в очите, няма да видиш.

— Хайде да си сменим шофьорите — предложи Кремер, — моят нещо е склонен към състезания.

Шарфюрерът изруга през зъби.

— Извикайте го тук — заповяда на своя шофьор, възрастен войник. — А вие ще карате първия камион.

Шофьорът недоволно промърмори нещо, но не посмя да възрази.

Сега пътуваха с тридесет километра в час. Моторите ревяха по стръмното, камионите се движеха плътно един след друг.

Започна изкачването на планината. Още в самото начало ги спря патрул. Есесовският офицер дълго и старателно проверява документите им, надзърта във всеки камион и накрая им разреши да продължат. Веднага след превала завиха от магистралата надясно. Сега можеха да предизвикат подозрение у първия срещнат патрул: ако наистина искаха да отидат в „Алпийската крепост“ на фюрера, трябваше да пътуват по посока към Прага.

Изминаха още двадесет километра, Теплице остана някъде настрани. Пътят беше безлюден. От време на време минаваха през малки селища, които изглеждаха като мъртви — нито светлинка, нито жива душа. Само на едно място се опитаха да ги спрат полицаи, но щом видяха черните есесовски мундири, бързо вдигнаха бариерата.

Разсъмваше се. До определеното от Ветров място оставаха още пет-шест километра. Започна стръмно изкачване. Гората се спускаше до самото шосе. Тъмносивите клони на елите се удряха по страничните капаци на камионите. Изведнъж гората отстъпи и долу, между стръмните брегове, проблесна лентата на рекичката. Карл взе автомата. Виждаше само как криволичещата светла лентичка се вие между тъмните брегове, по които на валма се стелеше мъгла.

Каза глухо, като не можа да познае собствения си глас:

— По-полека… не бързайте…

Шофьорът го погледна учудено. Промърмори недоволно:

— Тук и да искаш не можеш да бързаш.

И наистина, пътят беше целият в дупки, камионът се мяташе от една страна на друга, след колоната се виеше дълга опашка от прах. Кремер отвори вратата и стъпи на стъпалото. Камионите се движеха плътно един след друг — рев на мотори и дрънчене изпълниха долината. Още един завой и излязоха на брега на реката. Его и отвесната скала отдясно, за която говореше Ветров. Тесният и неравен път се беше врязал в нея. Не можеше да се разминеш, още по-малко да завиеш обратно. Долу, отляво, беше рекичката — буйна и бистра, истинска планинска рекичка с мокри обли камъни и ситен чакъл.

Карл спусна стъклото и се подаде от кабината. В този момент забеляза двете ели над стръмния склон — посочения от Ветров ориентир.

Зад елите е завоят, където навярно вече са се притаили десантчиците и момчетата на Юрий.

Кремер остави автомата на коленете си и без да иска, бутна шофьора с дулото. Шофьорът нервно отмести оръжието, отвори уста да каже нещо, но замълча. Карл не му обърна внимание.

Сега е завоят и… Сигурно вече са чули шума на моторите и са затрупали пътя.

Вече след завоя камионът хлътна в една дупка и Кремер, изтощен, се отпусна на облегалката. Пътят не беше затрупан. Значи Ветров беше закъснял.

Карл погледна часовника си — минаваше шест. Юрий си мисли, че сега излизат от Дрезден. А може би се е случило нещо със самолета, или може би немците са забелязали парашутистите?

Кремер за миг затвори очи. Сега камионите ще минат през този участък и отново ще се заизкачват в планината. Никой вече няма да ги спре. Още тази вечер американските самолети ще се приземят и…

Заскърца със зъби и едва не застена от отчаяние. Ами ако…

— Спрете! — заповяда на шофьора. Той послушно спря и погледна въпросително. — Вижте някой да не е изостанал?

Когато есесовецът скочи от кабината, Кремер провря ръката си под таблото и скъса един кабел. Бързо намушка във вътрешния джоб на палтото си два пълнителя за автомата.

Шофьорът се върна.

— Всичко е наред, може да тръгваме.

Карл кимна. Обърна се към прозореца, като се стараеше да задържи бясното биене на сърцето си. Слепоочията му туптяха: туп… туп… туп…

Слушаше как шофьорът тихичко ругае, докато натиска стартера.

— Не иска да запали… Момент…

Слезе, хлопна вратата и се надвеси над мотора. Карл скочи и застана до него. Шофьорът се ровеше в жиците, проверявайки запалването. Приближи се шофьорът на втория камион. От мерцедеса излезе Вайганг и тръгна към тях. Карл взе от кабината автомата си.

— Отивам да погледна пътя… — обясни на Вайганг — и да се поразтъпча малко, ще ме настигнете.

Без да дочака отговор, тръгна напред, по самия край на пътя, над рекичката. Вървеше бавно, като понакуцваше леко. Вайганг му извика нещо, но Карл само се обърна и махна с ръка, да покаже, че ще чака зад завоя. През цялото време следеше с крайчеца на очите си дали се вижда още първият камион и щом се убеди, че вече не го виждат, побягна.

Пътят се врязваше в планината в продължение на около километър. Кремер пробяга стотина метра, като се оглеждаше внимателно наоколо. Накрая намери това, което търсеше. На едно място скалата не беше така стръмна и той се изкатери по нея на около четири метра нагоре, където две ели бяха вплели корените си в скалата. Зад второто дърво, което беше по-нагоре, имаше малка яма между корените.

Карл хвърли палтото си, за да не му пречи. Разрови игличките, залегна в ямата и насочи дулото на автомата. Остави до себе си резервните пълнители. Позицията беше удобна. Не е като в окоп, но може да си скрие главата зад стъблото. Най-важното — пътят се вижда като на длан и те могат да минат само под него.

Взе на прицел камъка, който стоеше непосредствено след завоя, прилепи буза до автомата и затаи дъх. Направи всичко каквото можеше, и не му оставаше нищо друго, освен да чака. Може би ще успее да ги задържи до идването на Ветров, а може би не ще го дочака… Все едно, ще се сражава, докато има патрони в пълнителите, с една дума — до последен дъх.

Кой знае защо по-рано този израз му се струваше малко високопарен и шаблонен. А сега си помисли точно така — до последен дъх — и не намери в него нищо високопарно; да, той ще стреля, докато вижда враговете и докато ръцете му могат да държат оръжието.

Сякаш в отговор на неговите мисли зад завоя забоботи мотор и почти едновременно на завоя се появиха три черни фигури. Постояха малко, огледаха се и продължиха напред, като държаха автоматите готови за стрелба.

Кремер се притаи. Тези дула нека си вървят. Главното е да се покаже камионът. Той ще се прицели в шофьора, камионът ще задръсти пътя и тогава няма да могат да минат. Докато има патрони…

Камионът бавно се показа иззад скалата. Карл не бързаше. Когато се доближи, изпрати един откос. Колата тръгна надясно. Блъсна се с бронята си в скалата и едва не се обърна. Тези, които вървяха пред нея, побягнаха назад. Карл се прицели в черните фигури и стреля. Един есесовец падна, а другите успяха да се скрият зад камиона. Почти веднага оттам затрака картечница. Куршумите цепеха стъблото на елата, върху главата на Карл се посипаха сухи иглички и трески. Прилепи лице към земята. С крайчеца на очите си следеше пътя. Есесовците довлякоха още една картечница и откриха безразборно огън с автоматите. Куршумите кършеха елови клонки, вдигаха фонтанчета от пръст под носа на Карл, плющяха по стъблото. Той не помръдваше, разбрал тяхната тактика: да го притиснат към земята и да се опитат да си пробият път с камиона. И наистина, вратата от другата страна на кабината се отвори и един есесовец направи опит да влезе. Карл откри огън. Не знаеше дали го е улучил, само видя как се пръсна предното стъкло. Сигурно го беше улучил, защото никой вече не се опита да се промъкне към кормилото. Карл почака няколко секунди и изпрати кратък откос по гумата. Камионът полегна върху джантата и окончателно задръсти пътя.

За минута стрелбата утихна. Явно се съвещаваха. След това картечниците затракаха с удвоена ярост. Под самата скала се показаха есесовци. Карл повали първите двама, но останалите тичаха напред, падаха и тичаха. Падна още един… Есесовците не издържаха, избягаха от пътя и залегнаха зад големите камъни по брега.

Сега бяха защитени от стръмния бряг и можеха да се целят в Кремер от съвсем друга посока.

Карл веднага почувства това. Едва вдигнал автомата, от брега се посипа дъжд от куршуми. Нещо го парна под лакътя. Ръката му започна да изтръпва, пръстите му не се подчиняваха, но въпреки това улучи още един есесовец, който се опитваше да мине откъм тила му. Опипа ръкава си — дланта му стана червена от кръв. Обърна се на една страна, за да превърже раната, но по стъблото, над самото му ухо, веднага заплющяха куршуми.

Кремер предпазливо се премести към дъното на ямата. Сега вече — край. Погледна късчето небе, което розовееше, и като прехапа устни от болка, внимателно повдигна глава. Някакъв нахалник в черно отново пресичаше пътя — изпрати дълъг ред, но не улучи. Повали есесовеца чак когато беше на десетина метра от него — успя да види изкривеното му лице.

Есесовецът лежеше на пътя, дращейки с пръсти по земята, и Карл гледаше ръцете му — възлести пръсти с изпочупени нокти. Странно беше да ги гледа човек как се подават изпод маншетите на черния мундир.

Кремер не забеляза веднага, че куршумите не свирят вече над него, не чаткат по скалата, не плющят по стъблото. Учуден, погледна към брега: три самотни фигури бяха хвърлили оръжието и стояха с вдигнати ръце. А над Карл някой стреляше с картечница.

„Ветров“ — помисли си той. Опита се да стане, но закачи с рамото си елата. Остра болка прониза тялото и мозъка му, коленете му се подкосиха — падна тежко с главата надолу и се търкулна по стръмния склон.

Първото, което видя, когато дойде на себе си, бяха сиви, внимателни очи, които го гледаха с интерес. Карл премести поглед по-нагоре — видя ярка петолъчка на кепето! Веднага разбра всичко и се усмихна щастливо.

Сивите очи изчезнаха някъде и над Карл се надвеси Ветров. Юрий го гледаше съчувствено.

— Как е? — прошепна Кремер.

— Успяхме… — разбра го Ветров.

Без да обръща внимание на болката в ръката, Карл стана. Опря се на Юрий. Край тях момчета в маскировъчни халати сменяха колелото на камиона. Малко по-нататък, зад мерцедеса, стояха група войници и цивилни, заобиколени от хора с автомати.

— Фон Вайганг? — дрезгаво попита Кремер.

Ветров кимна към пленниците.

— Там е.

Като се подпираше на Юрий, Карл тръгна към мерцедеса. По-късно той никога не можеше да си прости това. Но тогава нещо много по-силно от любопитството го тласна натам. Искаше да погледне Вайганг в очите и това желание беше по-силно от него.

Момчетата с автоматите се отместиха и той срещна погледа на групенфюрера. Вайганг се беше подпрял на скалата, която се издигаше над стръмния склон. Беше остарял с десет години, бузите му прежълтели, устните му свити в горчива гримаса, а челото му прорязано от три дълбоки бръчки. Гледаше объркано, навярно не можеше да разбере какво точно се беше случило. Инстинктивно се устреми към Кремер, но в следващия миг се дръпна, вдигна ръка.

— Вие… — прошепна с омраза той. — Вие…

Карл искаше да каже нещо, но размисли. Плъзна поглед по лицата на останалите. Фрау Ирма, закрила лице с длани, не гледа, притихнала в отчаяние. По дебелите й, грижливо поддържани пръсти — халки, пръстени. Дузеншен гледа мрачно — черните му очи горят от ненавист. И изведнъж, единственото спокойно лице. А, да, това е Денис Кларк. Пуши цигара и се усмихва.

— Добре проведохте тази акция! — изплю угарката в краката на Кремер. — Но вие знаете кой съм. Искам незабавно да ме освободите.

Карл учтиво му отговори:

— Вашето искане е справедливо, но като се има предвид ситуацията… В интерес на вашата безопасност е да не ни напускате веднага.

— Аз протестирам! — повиши глас Кларк, но Кремер вече не му обръщаше внимание. Обърна се към Юрий, искаше да се посъветва какво да правят с пленниците, но той изведнъж го блъсна силно в гърдите. От болка му се зави свят. Все пак дочу глух звук, сякаш някой стреля над самото му ухо. Но защо Юрий залитна?

Двама войника в маскировъчни халати едновременно се хвърлиха напред. Прозвуча още един изстрел. Войникът се хвърли върху този, който стреляше, и чак сега Кремер разбра, че това беше Вайганг. Но защо залитна Юрий?

Забравяйки за болката си, Карл го подхвана със здравата си ръка. Изведнъж едрото тяло на Ветров омекна, натежа — Карл едва го удържаше. Някой помогна да положат Юрий върху постлания направо на пътя маскировъчен халат. Войник с три нашивки на пагоните напипа пулса му и разтревожено поклати глава. Някакво момче в цивилни дрехи сложи главата на Юрий на коленете си и внимателно го погали по бузата.

„Василко“ — спомни си Карл разказите на Ветров. Стоеше неподвижно. Сякаш и най-малкото движение щеше да причини болка на Юрий. Но защо войникът с трите нашивки свали кепето си? Защо плаче Василко?

Все още не вярвайки на това, което се беше случило, Карл коленичи до другаря си, прилепи ухо до куртката му, по която се разливаше червено петно. Сърцето не бие, ръцете изстиват. А колко силни бяха тези ръце само преди няколко минути!

Кремер притисна буза до едрата грапава длан на Ветров. И изведнъж разбра: Юрий го блъсна, а куршумът, предназначен за него, Карл, улучи…

Ръцете му вече са съвсем студени и нищо не може да ги стопли. Как можа да се случи?… Юрий преживя толкова… сега ли трябваше да…

— Старши лейтенант Кирилюк! — извика някой силно, — старши лейтенант Кирилюк! — повториха зад гърба му и чак сега Кремер разбра, че викат него. Вдигна глава. Лейтенант с гъсти мустаци и сипаничаво лице го гледаше нетърпеливо.

— Какво искате? — Карл не можеше да остави ръката на Юрий.

Лейтенантът повика Кремер настрани:

— Нищо не може да се направи! — каза съчувствено той, но на Карл думите му се сториха сухи и бездушни. — Жалко за другаря Ветров… Но вече съмна, време е да потегляме.

— Какво? — не разбра Карл.

— Трябва незабавно да тръгваме! — твърдо повтори лейтенантът. — Може би са чули стрелбата и… — не се доизказа той.

— А-а… Значи, ето за какво… — разбра най-сетне Кремер. — И какво предлагате?

Лейтенантът извади от чантата си карта.

— Изобщо обстановката не ми харесва много — започна, като разгъваше картата. — След ден-два нашите ще превземат Дрезден и ще навлязат в Судетите, но не е изключено през това време немците да ни открият и да ни избият като мухи. Ветров мислеше да се върнем към Теплице и да изчакаме нашите в горите. Но там сега хитлеристите прегрупират остатъците от силите си и е опасно да се движим по тези места. Трябва да изчезнем, да се изпарим, тъй да се каже… Знаете ли какво представлява този път? — проследи с пръст едва забележима линия върху картата.

— За първи път съм по тези места… — набръчка чело Кремер. — Но нямаме друг изход. — Той се беше овладял вече. — Пленниците — в един камион. Шофьорите да се преоблекат в немска униформа. Ще тръгна с мерцедеса отпред. Имаме сигурни документи, ще се опитаме да се промъкнем до планината.

Сложиха тялото на Ветров в първия камион. Зад кормилото на мерцедеса седна Василко, облякъл мундира на Дузеншен. Завързаха ръцете и краката на пленниците, запушиха им устата, бързо освободиха един камион, натовариха ги и ги покриха с брезент. Кремер се стараеше да не гледа нататък — такава омраза кипеше в него, че не беше сигурен дали ще се овладее, ако види Вайганг.

Преминаха планинската рекичка по разнебитен дървен мост и веднага свърнаха към планината. Пътуваха бавно: през цялото изкачване — дълбоки коловози, дупки. Моторите прегряваха. Налагаше се от време на време да спират.

По склоновете на планината, от двете страни на пътя, се спускаха гъсти гори. Мълчаливи и мрачни, без нито една пътечка. Като мъртви, даже не се чуваха гласове на птици. Карл много се изненада, когато изведнъж един огромен бор се залюля и се сгромоляса пред тях, като им прегради пътя. В същия момент по мерцедеса откриха автоматен огън. Кремер бутна Василко от седалката и сам падна върху него, прикривайки го с тялото си.

„Ако немците видеха зад кормилото есесовец — успя да си помисли Карл, — нямаше да стрелят… Значи…“

Мръщейки се от болка, той бавно бръкна в джоба си, напипа носната си кърпа, едва достигна вратата и като излезе навън, я вдигна вместо бяло знаме.

Стреляха още няколко секунди, навярно за да ги сплашат. След това от гората се изсипаха лошо облечени хора с решителни лица. Обкръжиха Кремер. Други се затичаха към камионите.

— Гледайте, съветски офицер! — Момче със закърпена куртка сочеше камионите на един човек с гъста, стигаща до очите му брада.

Карл се обърна и видя лейтенанта. Той беше скочил от каросерията и тичаше към тях.

Кремер попита на руски брадатия:

— Партизани ли сте?

Брадатият изумено го погледна, но кимна.

— Партизани! — Карл тупна по рамото дотичалия лейтенант. — Те ще ни помогнат.

Брадатият направи крачка напред, без да спуска автомата. Лейтенантът пристъпи насреща му.

— Лейтенантът от Съветската армия Абатуров! — вдигна ръка до кепето си той. — Изпълняваме специална задача и молим за вашата помощ.

Брадатият не го разбра добре, но някой от партизаните бързо преведе думите му.

— Но как… — Командирът с недоверие гледаше есесовците зад воланите на камионите.

— Момчета, сваляйте мундирите! — махна с ръка лейтенантът и този непринуден жест убеди брадатия.

От камионите наизскачаха войници.

— Как попаднахте тук? — попита брадатият, търсейки с усилие руските думи.

Абатуров недвусмислено посочи към небето.

— Трябва ни площадка за кацане… — делово започна той, като си помагаше с жестове. — Има ли тук нещо подходящо?

Брадатият радостно закима с глава.

След час камионите спряха в едно село. В действителност не можеше да се нарече село — няколко къщички на брега на планинска рекичка. И неголяма ливада. Като сумтеше недоволно и проклинаше планинската местност, Абатуров ходеше по полянката и пресмяташе ще могат ли да кацнат тук самолети. След четвърт час стана известно, че самолетите ще пристигнат вечерта.

А през това време на малкото селско гробище копаеха гроб. Карл сам избра мястото — под стройна ела, малко встрани от параклиса, за да се вижда и планината, и реката, и гората. Пръв хвърли шепа пръст върху нерендосаните борови дъски на ковчега и дълго след това седя край пресния гроб. Мислеше, че е сам. Но като се обърна, видя зад себе си още двама, гологлави и тъжни — украинец и поляк.

— Ти си Василко, нали? — Карл сложи ръка на рамото на този, в чиито ръце издъхна Ветров.

— Да.

— А ти си Юзеф?

Момчето кимна.

Кремер прегърна момчетата и те се заклеха пред гроба на другаря завинаги да запазят в сърцата си спомена за мъжествения човек, чието тяло почива в чешка земя. Постояха още малко под елата и отидоха да помагат на войниците при разтоварването на камионите. Защото животът, с всекидневните си грижи, продължаваше.