Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (51)

Карл повика Руди в стаята си, затвори вратата и каза без излишни обяснения:

— Когато утре тръгнем за Краузе, трябва да направите така, че Шрикел да седне в колата на Фон Вайганг.

Рехан изпъна шия и погледна Кремер.

— Защо?

Карл замълча за малко, като обмисляше дали да каже на Руди.

— Има вероятност да заемете мястото на Шрикел — каза той и с удоволствие видя как почервеняха ушите на Рехан.

— Можете ли да уредите това? — не повярва Рехан.

— Назначаването ви зависи от Фон Вайганг, нали?

— Разбира се.

— Може да се смятате началник на канцеларията.

— Какво ще направите с Шрикел?

— Наистина ли ви интересува неговата съдба?

Рехан вдигна рамене. Замисли се…

— Шрикел ще тръгне с вас — каза той уверено.

— Сложете го до шофьора.

Руди кимна.

— Това ли е?

Карл се усмихна.

— Вие напредвате, Рехан. Добре ще бъде никой да не знае за нашия разговор.

— Не ме мислете за идиот, Кремер! Впрочем, искам да купя на Хилда бисерна огърлица. Толкова страда, като гледа скъпоценностите на Ернестина Краузе.

— Можете да й купите не една огърлица — отброи парите Кремер. — Внимавайте, никой не трябва да знае, че харчите такива суми.

— На всички казвам, че съм се сдобрил с баща си — хитро примижа Рехан. — Старецът се е изплашил от бомбардировките и е заминал на село — не може да се провери.

— Умна глава сте — поласка го Кремер, — не може да се намери по-добър кандидат за мястото на Шрикел.

Надникна в коридора, убеди се, че няма никой и пусна Рехан. Легна на дивана, подложи ръце под главата си. Направи всичко, каквото можа — сега трябваше само да чака.