Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (2)

Кирилюк развърза парашутните въжета и се огледа. На стотина метра от него имаше рядка широколистна горичка, а край нея — стълбове с високо напрежение. Изтръпна — ако се беше спуснал малко по-наляво, щеше да падне точно върху жиците.

Краката му затъваха в торфището. Петро пренесе парашута на малкото хълмче до горичката. Там беше по-сухо и ако се случеше нещо, можеше да се скрие в храстите.

Започна да сгъва парашута. Работеше бързо и сръчно, както го беше учил инструкторът. Усмихна се: вчера правеше това на летището в Подмосковието, а днес е вече във вражеска Германия.

Кирилюк зарови парашута и грижливо покри отгоре земята с чимове. Погледна компаса и тръгна през гората към шосето за Дрезден.

Небето просветля. Гората беше рядка, само тук-там на пътя му се изпречваха гъсти храсти. Петро се стараеше да ги заобикаля, за да не се изцапа или, не дай си боже, да скъса модното си сиво палто от скъп вълнен плат.

Вървеше, като се спираше често и се оглеждаше, в случай на нещо по-добре щеше да бъде да изчака в горичката. Няма да му бъде лесно да обясни защо той, богат търговец, съвсем не в туристически дрехи, броди рано сутринта из гората, и то доста далече от шосета и големи населени места. Всъщност автострадата се оказа наблизо. След половин час Петро съвсем неочаквано видя на няколко крачки пред себе си километражен камък и широката асфалтова лента, значи летецът почти точно беше изчислил разстоянието. Кирилюк провери по картата. Камъкът беше чудесен ориентир — на километър и половина в югоизточна посока пътят беше пресечен от железопътна линия. Тук, край моста, ще бъде най-удобно да дочака някоя кола.

Петро тръгна по горската пътечка и излезе на страничен път, който свързваше автострадата с близкото село. Без да бърза, стигна до моста. Под навеса на автобусната спирка нямаше никой. Облекчено въздъхна и остави пътната си чанта на пейката.

Минаха няколко товарни камиона, но не спряха. С бясна скорост профуча закрит опел адмирал.

Но ето го и автобуса, стар, раздрънкан, с високите бутилки на газгенератора си. Потегли бавно, като остави след себе си завеса от черен дим. Петро се настани на задната седалка и веднага почувства как му олекна — приятно е в Германия да си солидният търговец Карл Кремер, който носи в куфарчето си няколко пачки едри банкноти и скъпоценности, скрити в двойното му дъно.

Петро подаде парите, без дори да погледне кондуктора. Внимателно преброи рестото и го прибра в кожения портфейл.

Мушна портфейла в джоба си, сложи меки кожени ръкавици, подпря се на сребърната дръжка на бастуна си и задряма. Поне така помисли кондукторът, който веднага се изпълни с уважение към този още млад, но толкова солиден господин.

Като се давеше и тресеше, автобусът набираше скорост. Карл Кремер наблюдаваше пътя през полузатворените си клепачи. Нито едно селище, автострадата е изнесена извън градовете и селата — само гори с пожълтели листа и ниви.

Постепенно движението се засилваше. По шосето летяха предимно товарни камиони. Карл Кремер ги проследяваше с оценяващ поглед, като се стараеше веднага да определи и запомни характера на товара им.

Забеляза товарен мерцедес и заключи: „Трети камион с мини. Да, мини са, няма съмнение, точно в такива сандъци ги превозват. Затова във всяка кола има охрана. Значи, някъде наблизо ги произвеждат. Да не би ей там, вдясно от шосето, където се издига заводски комин? Точно оттам изскочи натоварен камион, също като ония, които беше видял преди малко. Има и знак, че влизането е забранено. Значи военен обект. Момент, на кой километър? На сто тридесет и седем километра от Дрезден, източно от автострадата има завод за производство на мини…“.

Карл Кремер беше сигурен, че няма да забрави за сто тридесет и седмия километър. Левицки го учеше от пръв поглед да помни десетки цифри.

Сърцето на Карл се стопли, като си спомни за Левицки. Този вече на възраст подполковник се отнасяше към него като към син. Няма значение, че изискваше от него почти невъзможното: за два-три месеца да научи това, което при нормални условия хората научават за години. Седем часа сън, през останалото време — занятия. Имаше само две свободни вечери на месец. Може да си представи човек как ги очакваше — тогава се срещаше с Катруся.

Катруся работеше във военната болница. Нито веднъж не закъсня за среща. Може би знаеше, че всяка минута му е разчетена, а може би (той се залъгваше с тази мисъл) идваше по-рано, защото нямаше търпение да го види…

Те се разхождаха по московските улици или седяха на някоя пейка в парка почти до единадесет часа, когато той трябваше да се връща. Петро не обичаше да ходи с Катруся на кино или на театър — нямаше смисъл, защото през цялото време гледаше само нея. Повече му харесваше ей тъй, просто да седи, да гледа Катруся и да я слуша, да я слуша… За какво ли само не разказваше тя — за своите ранени, за неприятното скарване с главния лекар, за писмото на брат си Богдан, за впечатлението си от последния филм…

Особено обичаше минутите, когато Катруся четеше писмата на Богдан. Не само защото Богдан му беше приятел и всяка вест от него го вълнуваше и радваше, а защото виждаше как Катруся сияе от щастие, четейки изписаните с едър почерк листове.

На Богдан му беше криво, че след освобождението на Лвов не можа да отиде в армията. Избраха го за секретар на горкома на комсомола и сега по цели дни тичаше из града и организираше работата на младежите по разчистването на улиците, насочваше ги към производството, за да може час по-скоро да се възстанови необходимата за фронта продукция, създаваше първични комсомолски организации. В началото му се струваше, че цялата тази напрегната работа не може да се сравни даже с един малък бой. Но скоро след това, разказвайки как е организирал ремонта на танкове, призна, че и в тила може да бъде полезен.

През това време Лвов наистина беше станал дълбок тил: съветските войски наближаваха границата на Германия и почти всяка вечер Москва се озаряваше от салюти в чест на новите победи. По време на един от тези салюти генерал Роговцев извика при себе си Левицки и Кирилюк.

Погледна ги изпод вежди и с ръка ги покани да седнат.

— Как върви подготовката на старши лейтенанта?

— Добре — тихо, но ясно отговори Левицки. — Мисля, че като имаме предвид военната обстановка, след месец-два ще бъде готов.

— Значи след два месеца? — попита генералът. — А не може ли по-рано?

Подполковникът разтвори ръце:

— И така темпото е невероятно…

— Жалко, жалко… — замислено проговори Роговцев. — Но няма как, налага се да приключим… Имате ли нещо против, старши лейтенант?

Кирилюк шумно отмести стола и стана:

— На вашите заповеди, другарю генерал!

— Седнете, седнете… — намръщи се генералът. — И изобщо по-добре ще е да забравите всичко това. Строевата подготовка не е най-важното нещо за нас.

Левицки леко се усмихна. Знаеше добре слабостта на генерала. Роговцев обичаше стегнатата военна стойка. Но в същото време разбираше колко важно е за разузнавача да не издава военната си подготовка.

— Карл Кремер — продължи Роговцев — никога не е служил в армията. Освен това, струва ми се, той имаше нещо на крака си и ходеше с бастун, затова не трябва да има военна стойка. Тя може да му струва скъпо.

— Но нали с Карл Кремер е приключено преди три месеца — започна Кирилюк — и…

— Там е работата, че не е приключено — прекъсна го генералът. — Бижутерът Кремер трябва отново да се появи на хоризонта. Разбира се, при други обстоятелства и на друго място.

Роговцев извади от чекмеджето на бюрото си папка с документи и започна да ги прелиства.

— Знаете ли къде се намира в момента групенфюрерът от SS Фон Вайганг? Впрочем, откъде ще знаете? И така, Вайганг е специален пълномощник на райхсфюрера на SS в Саксония. Според получените от Берлин сведения, ръководи отдел на Главното имперско управление за безопасност „037-S“, който се намира в Дрезден.

Генералът вдигна очи, за да види какво впечатление са направили думите му.

Подполковникът седеше небрежно облегнат на стола, сякаш нищо на света не го интересуваше, а още по-малко някакъв си групенфюрер от SS. И само по това как леко повдигна вежди и бързо погледна генерала можеше да се забележи, че съобщението го беше развълнувало силно. Кирилюк не разбра нищо. Гледаше с широко отворени очи ту генерала, ту подполковника.

— Разрешете! — осмели се да наруши мълчанието той. — Имате предвид предишния губернатор на окръга, моя, тъй да се каже, опекун и покровител.

Роговцев кимна.

— Моля ви — каза той, като внимателно гледаше Кирилюк — да ни припомните някои подробности от познанството ви с Вайганг. Или най-добре разкажете ни всичко подред. Какво се случи след бягството ви от лагера?

— През нощта на девети ноември четиридесет и първа година — започна Кирилюк в строго протоколен стил: свикнал беше, не за първи път разказваше биографията си — беше организирано групово бягство на военнопленници от лагера край Лвов. Бях ранен в крака.

Генералът го прекъсна:

— Това зная с подробности. Значи, след бягството вие и вашият приятел Богдан Стефанишин сте се скрили в дома на неговата сестра Екатерина Стефанишина. Тя ви е запознала с един от ръководителите на лвовската нелегална организация Евгений Степанович Заремба. Така ли беше?

— Тъй вярно. Евгений Степанович идва при нас няколко пъти. Разбрах, че ни проверява. Веднъж дойде късно вечерта, беше явно развълнуван. Тогава проведе с мене истински изпит по немски език. Изглежда моите знания го задоволиха, защото на следващия ден Заремба ми разказа за Карл Кремер.

— И веднага ви предложи да го заместите?

— Нямаше друг изход. В условията на нелегалност не е лесно да се намери човек, който свободно да говори немски.

— Така… така — съгласи се Роговцев. — Заремба ви е обяснил, че на шосето Мостиска — Лвов партизаните са обстрелвали лека кола. Пътниците в нея са били убити. От взетите документи е станало ясно, че един от тях е Карл Кремер. Той е носел препоръчително писмо от своя чичо в Бреслау бижутера Ханс Кремер до губернатора на окръга групенфюрера от SS Фон Вайганг. Помните ли текста на писмото?

За миг Кирилюк притвори очи. Че как може да го забрави? С това писмо започна кариерата му на разузнавач! Какъв ти разузнавач! Едва сега научи някои неща, а тогава просто изпълни дълга си, доколкото можеше… Сигурно един професионален разузнавач щеше да използва много по-добре предоставените му възможности…

— Ханс Кремер пишеше — започна той, — че неговият племенник Карл иска да отвори в Лвов бижутериен магазин и молеше своя стар приятел Вайганг да му помогне. Пишеше му на „ти“, което също говореше за техните близки отношения. От писмото се виждаше, че Вайганг не се беше срещал дотогава с Карл Кремер. Това беше навело Заремба на мисълта с помощта на препоръчителното писмо да се проникне в дома на групенфюрера. Но Карл Кремер, макар и приблизително, трябваше да се ориентира в работите на семейството Кремер. Заремба ме снабди с документи на името на бижутера Херман Шпехт, другар на Карл Кремер, и аз заминах за Бреслау, за да събера сведения за Ханс и Карл Кремер. В противен случай Вайганг можеше веднага да ме разкрие.

— Кога пристигнахте в Бреслау? — попита Роговцев.

— В края на ноември.

— По-точно?

— На двадесет и шести.

— Момент… — Генералът запрелиства папката, а Кирилюк, наблюдавайки бързите движения на пръстите му, се пренесе няколко месеца назад: спомни си как пристигна в Бреслау — голям, сив немски град…