Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (35)

Събуди се на разсъмване, напипа под възглавницата чантата и стана. Зае се с тоалета си. Едва сега си спомни, че за последен път яде вчера сутринта — едва дочака закуската.

За да не се обръща назад, на излизане от хотела Кремер се спря за миг пред огледалото и оправи вратовръзката си. Забеляза в едно от креслата плешив човек в модерен сив костюм. Човекът гледаше Карл над вестника. А може би така му се беше сторило?

Карл се престори, че е забравил да попита нещо портиера, мина край непознатия и едва не го закачи. Извини се. Онзи дори не вдигна очи, само измърмори нещо под носа си.

Кремер разговаряше с портиера обърнат така, че да вижда всяко движение на плешивия. Сигурно му се беше сторило, че го е наблюдавал. Той внимателно четеше вестника си. На излизане незабелязано се огледа — плешивият не му обръщаше никакво внимание.

Кремер зави в първата пуста пресечка и се скри бързо в една отворена врата. Постоя, огледа се внимателно. Улицата продължаваше да бъде безлюдна, мина само някаква жена с дете.

Кремер въздъхна облекчено. „На страха очите са големи“ — помисли си той и продължи не по шумните булеварди, а по тихите пресечки. Обикаля така, докато накрая се загуби. Неочаквано иззад ъгъла изскочи такси. Тъкмо навреме. Кремер помоли шофьора да му покаже Цюрих. Около дванадесет часа излезе на централния площад. Хотелът, в който имаше среща, се намираше зад ъгъла. Там го пресрещна човек в тъмен костюм.

— Хер Кремер, ако не се лъжа? — попита учтиво той. — Мистър Харленд вече загуби надежда да се срещне с вас.

Погледът на човека се спря на кожената чанта на Кремер и квадратното му лице се раздвижи. Навярно това означаваше усмивка, защото устните му се разтегнаха и човекът загрухтя като угоен шопар.

— Моля, оттук — учтиво прихвана Карл под лакътя и тръгна към стълбата.

— Откъде ме познавате? — учуди се Кремер.

— Щяхме да бъдем лоши търговци, ако не познавахме тези, с които се каним да работим — уклончиво отговори човекът.

— Но аз не ви познавам… — Карл решително се спря на стълбата.

— Вие не познавате и мистър Харленд, но въпреки това идвате при него.

Това беше логично, Карл не можеше да не се съгласи със своя спътник. Не е ли все едно кой ще го заведе.

Сякаш в отговор на мислите му, човекът каза:

— Мистър Харленд не искаше да питате за него портиера. В нашата работа излишната реклама само пречи.

И отново Карл се съгласи с него. Кимна му в отговор.

На втория етаж се спряха пред врата на стая „лукс“. Човекът в тъмния костюм я отвори със собствен ключ. Кремер прекрачи прага и чу как зад гърба му изщрака ключалката.

Голяма стая с килим, мека мебел и ниска масичка с бутилки и сифон. Току-що тук бяха пушили скъпа цигара, даже започна да го дращи нещо в гърлото.

— Моля седнете — предложи спътникът му. Самият той остана до вратата като на пост. На Кремер това му се стори подозрително. Спря по средата на стаята и недоволно се огледа.

— Къде е мистър Харленд?

— Не се безпокойте — чу зад гърба си любезен глас, — ще успеете да се видите днес и с мистър Харленд.

Карл се обърна и отстъпи крачка назад. Какво е това — евтина измама или клопка? Същият плешив непознат, който му направи впечатление във фоайето на хотела. Същите немигащи очи, тънко очертани вежди и лъскав череп.

— Мистър Харленд? — попита Карл машинално.

Плешивият поклати отрицателно глава.

Кремер бръкна в джоба на сакото си.

— Оставете… — спокойно каза плешивият. — Джон стреля по-бързо и от най-добрия чикагски гангстер! — и кимна към вратата.

Неговият спътник беше вече с пистолет в ръка. Черното дуло не помръдваше, а самият той се беше навел напред като пружина, готова да се разтегне при най-малкото докосване.

— Кой сте и какво искате? — попита Кремер с неестествен глас.

Плешивият се поклони любезно и посочи креслото до масичката с бутилките.

— Моля…