Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (30)

В театъра имаше малко хора — половин партер. Това порази Кремер: спомни си Болшой театър, умоляващите погледи на търсещите — няма ли някое билетче повече? Спомни си как Катруся, в тъмна, простичка рокля, седи на третия балкон, опряла лакти на перилата.

Катря, Катруся!

Карл за миг притвори очи и в съзнанието му изникна милият образ.

Когато ги отвори, видя все същия полупразен партер, а до себе си в ложата девойката във вечерна рокля и брилянти на некрасивата дълга шия. Гледа го приветливо, усмихва се, докосва го по ръката и той й се усмихва в отговор. След представлението ще я закара до дома й, ще целуне на раздяла студените пръсти и ще се уговорят за следващата среща — така трябва, друг изход няма. Ернестина ще го гледа в очакване: всеки път се надява, че най-сетне ще каже това, за което тя мечтае. А той избягва този разговор. Защото в дъното на душата си я съжалява. Ернестина не е лоша девойка — умна, добра — и не е виновна, че природата не е била щедра към нея.

Карл знаеше, че фройлайн Краузе е влюбена в него. Ако беше лоша, капризна, щеше да му бъде по-леко. Тогава щеше да „отговори на чувствата й“. Гледаше печалните влюбени очи на девойката и не се решаваше да вземе грях на душата си и да предложи ръката и сърцето си.

Всъщност засега нямаше нужда от това. И така всички добре знаеха характера на техните отношения: Карл имаше повод да разполага свободно с времето си, да се връща в къщи когато си иска, без да буди съмнения.

Днес даваха „Фауст“. Кремер беше доволен. Фауст не беше лош, а Маргарита дори го развълнува. Не се среща често на оперната сцена певица, чието професионално майсторство да е така органично свързано с дълбока чувствителност.

В антракта Карл поиска да остане сам. Настани се в тъмния ъгъл на залата за пушене. Пушеше, а пред очите му още стояха талантливо изиграните сцени.

„Нима и есесовците се вълнуват от трагедията на Маргарита? — мина за миг през мисълта му. — Парадокс ли е това? Може би.“

— Позволете ми да запаля от вашата цигара. — Над Карл се наведе висок мъж с безукорно ушит костюм.

Карл бръкна в джоба си.

Мъжът каза бързо:

— Продавам брилянт чиста проба, шест карата и четвърт.

Кремер изтърва кибрита си. Мъжът се наведе, взе го и запали.

— Ако е чиста проба, мога да го видя — отговори най-после Кремер.

— Благодаря ви. — Човекът му подаде кибрита. — Утре свободен ли сте?

— Да.

— В два, пред Дрезденската банка.

Карл кимна, човекът се поклони учтиво и се отдалечи. Но паролата е точна. Знаят я само трима — полковник Левицки, той, Карл Кремер, и някой трети. И този трети току-що дойде при него.

Ернестина го погледна разтревожено:

— Какво се е случило? Нещо сте развълнуван?

— Истинското изкуство винаги ме вълнува — отклони отговора Кремер. — Освен това обичам много „Фауст“.

Но повече не слуша операта. Гледаше към сцената, но колкото и да се мъчеше, не можеше да се съсредоточи — мислите му летяха далече.