Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (26)

След един ден се състоя срещата на Карл Кремер с Фридрих Улман.

Карл слезе в мазето, но не видя никого. Освети с фенерчето олющените стени, погледна часовника си. Шест часът… Някой прошумоля зад гърба му. Кремер загаси фенерчето, пристъпи към дъното на мазето.

— Не се безпокойте, ние сме — глухо се чу в тъмнината дрезгавият глас на фелдфебела. — Елате тук, това място може да ви послужи.

Щекер освети край стълбите тясно, закътано зад срутените тухли място.

— Удобна позиция — поясни той. — Аз съм тук. Вие влизате и нищо не виждате, а аз ви виждам.

— Добре сте го обмислили! — с уважение каза Карл.

— На ваше разположение сме! — усмихна се Щекер.

В дъното на прикритието Карл забеляза стар човек с работническа куртка и шапка с увиснала периферия. Гледаше строго и сякаш отчуждено. Но сигурно само изглеждаше така — здраво му стисна ръката, сякаш изпитваше силата му. Спокойни, бавни движения, целият му вид напомняше Заремба. И той като Заремба миришеше на машинно масло, на метал и силен тютюн. Карл веднага почувства симпатия към този възрастен, як мъж.

— Другарят Улман е запознат с работата — започна Щекер, след като се настаниха на дъската край стената. — Той е от онова селище. Може да му се доверите, както на мене.

Улман се покашля.

— Да пристъпим към въпроса — каза спокойно той. — Искате да проучите подстъпите към завода за синтетично гориво. Правилно съм разбрал другаря Щекер, нали?

— По-точно да открием неговото уязвимо място — обясни Кремер. — Всеки ден заводът произвежда по един ешелон с бензин. Трябва да се сложи край на това.

— Това е целта — Улман сложи ръка върху коляното на Карл; даже през дрехите се чувстваше коравата му мазолеста длан, — а ние трябва да намерим пътищата за изпълнението й. Сега не мога да кажа нищо утешително — всичко това е неочаквано за мене… Има наистина един вариант…

Улман млъкна, бръкна в джоба си за цигара. Карл му предложи от своите.

— Генералски… — каза Улман нито одобрително, нито осъдително. — Вариантът е следният… В нашето селище живее един старец. Миньор, сега — пенсионер. Добър човек, верен другар. Беше мобилизиран при строежа на завода. — Улман отново млъкна, само червеното огънче на цигарата му проблясваше в тъмнината. — Преди на територията на завода имаше шахти. Повечето от тях отдавна са изчерпани, изоставени и затрупани. Старият Гибиш ги знае като петте си пръста. Може би той ще ни изведе.

Няколко секунди Карл обмисля плана на Улман. Той беше малко неопределен и неясен, но перспективен. Кремер стисна ръката на Улман — голяма, грапава.

— Кога може да очакваме резултати?

Улман стана, направи няколко крачки и повика Карл. В ъгъла, до самия вход, повдигна една тухла. Тесният лъч на фенерчето освети под нея добре замаскирано скривалище.

— Наминете тук след около четири дни — каза, като помисли. — Ще намерите съобщение кога да се срещнем.

— Като си помисля — започна Кремер, — всеки ден ешелон от цистерни с бензин…

— Те минават през нашия възел, млади момко — потупа го по рамото Улман. — Аз ги композирам. Мислите, че ми е леко?