Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Крах чёрных гномов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ростислав Самбук

Заглавие: Крахът на черните джуджета

Преводач: Лиляна Райнова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1980

Редактор: Майа Драгнева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Владимир Коновалов

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1815

История

  1. — Добавяне

Секретарят на Вайганг, висок като върлина риж мъж със зачервени клепачи, го изслуша, опипвайки го внимателно с подвижните си очи. Помисли една минута и точно когато Петро вече искаше да наруши паузата, попита:

— Писмото у вас ли е?

— Да.

Секретарят протегна ръка.

— Моля…

— То е адресирано лично до господин Фон Вайганг…

Секретарят се намръщи и едва помръдна тънките си устни:

— Напразно губим време, господин Кремер. Ще предам писмото на губернатора и той сам ще реши да ви приеме или не.

След няколко минути секретарят се върна. Самият му вид говореше много — тук препоръката на бижутера се ценеше високо. Той се усмихваше любезно и заговори със съвсем друг тон:

— Моля седнете и почакайте, господин Кремер. Ето ви последните вестници и списания. Губернаторът ей сега ще ви приеме…

Петро впери във вестника невиждащ поглед. Никога през живота си не беше се вълнувал така. Наистина губернаторът — това се знае със сигурност — никога не се е срещал с племенника на Ханс Кремер, а колкото до подробности от живота на бижутера, с тях се е запасил предостатъчно. А ако се окаже, че Карл нещо не знае, то нали не е бил в много близки отношения с Ханс Кремер и семейството му.

Секретарят изчезна зад тежката врата. После се появи и учтиво я разтвори.

— Господин губернаторът ви чака.

Дълъг, светъл кабинет, с огромни размери. Бюрото отсреща в дъното изглежда малко; човекът, седнал зад него, също изглежда малък. Но като се приближи, Петро разбра, че се е излъгал: зад голямото дъбово бюро седеше висок, широкоплещест човек с късо подстригана коса. Той протегна през бюрото ръка и любезно каза:

— Радвам се да видя племенника на моя стар приятел и бивш колега. Откога не сте се виждали с чичо си?

„Проверява — помисли си Кирилюк, — в края на писмото е написана датата.“

— Почти месец, откакто се разделихме.

— Толкова дълго ли сте пътували от Бреслау?

— Нещо не ми провървя: в Краков се простудих и близо месец лежах болен от възпаление на белите дробове — обясни Петро.

Губернаторът замълча, почуквайки с молив по бюрото в такт с някакви свои мисли.

— А как е уважаемият Ханс?

— В последно време извърши няколко сполучливи сделки. А що се отнася до здравето на чичо ми, засега не се оплаква — поскърцва.

— „Поскърцва?!“ — Устните на губернатора се разтегнаха. Изглежда, това означаваше усмивка.

— Скърца в пряк и преносен смисъл. — Петро си позволи да се пошегува.

Шегата бе посрещната благосклонно.

— Даже на младини гласът на Ханс скърцаше — каза Вайганг и притвори очи. — А все още ли събира онези, как се казваха?… Е?… — нетърпеливо щракна с пръсти, очаквайки да му подскажат.

— Сигурно имате предвид страстта на чичо ми да събира килими.

— Ха-ха-ха… Интересна страст…

Ясно беше, че губернаторът се канеше да продължи разпита, затова Кирилюк реши да го изпревари.

— В стаята, в която отседнахте, когато бяхте на гости у чичо ми малко преди войната, си стоят все същите килими. А през прозореца наднича същата стара круша — каза усмихнат той.

— Тогава, струва ми се, освен мене гост на Ханс беше и вашият баща — сякаш между другото подхвърли Вайганг.

— Моят баща? Навярно… — Петро навреме съобрази. — Навярно сте срещнали някой друг у чичо ми. По това време баща ми не беше вече между живите.

Лицето на Вайганг се проясни.

— О, да, да, той почина през тридесет и четвърта.

— През тридесет и шеста — поправи го Кирилюк.

— Как лети времето! Колко неща съм забравил. — Вайганг почукваше с молива в такт с някакъв марш и Петро разбра, че той прекрасно помни всичко и само се преструва, че е забравил. — Би ми било интересно да видя сега Ханс. Сигурно е остарял?

— Ето как изглеждаше само преди месец. — Кирилюк извади от джоба си снимка и я подаде на губернатора.

Снимката беше един от главните му козове: беше сниман с Ханс Кремер и Лоте на фона на тяхната къща. Когато Вайганг вдигна поглед от снимката, Петро разбра, че повече няма да го разпитва. Губернаторът се усмихна добродушно.

— Колко е пораснало това момиче! Помня го съвсем малко.

— Лоте я сполетя голямо нещастие — развълнувано каза Петро. — Мъжът й Теодор Хелерт…

— Зная за това печално събитие. Хелерт можеше да стане гордостта на Германия. Как понася мъката вашата братовчедка?

— Само времето може да заличи такава рана…

— Лоте има силен характер — кимна Вайганг. — Тя е истинска арийка!

Кирилюк забеляза как губернаторът го гледаше, без да го вижда, вглъбен в някакви приятни спомени. Може би си спомняше как са ходили за риба с Ханс, когото той (ако старият Кремер не преувеличаваше) просто боготвореше.

Петро си помисли, че това минутно лирическо отстъпление може да му бъде полезно. И не сбърка.

— Какво мога да направя за вас? — наруши малко удължилата се пауза губернаторът.

— Искам да започна тук самостоятелна работа — каза Петро с делови тон. — По-късно мога да стана филиал на фирмата „Ханс Кремер“.

— А още по-късно на фирмата „Ханс и Карл Кремер“ — покровителствено се усмихна Вайганг.

— Точно така, господин губернатор. Няма да крия, че именно тази перспектива ме вдъхновява.

— Всъщност, вие сте прав. Някой трябва да продължи делото на Ханс. И така, с какво мислите да започнете.

— Ако нямате нищо против, мисля да отворя в града бижутериен магазин. Имам на първо време малко стока и оборотен капитал. По-нататък ще зависи от това как ще потръгне работата. — И като се поклони, сякаш предварително благодареше на Вайганг, Петро добави: — Разбира се, не мога да разчитам на откритата подкрепа на такава високопоставена личност като губернатора на окръга, но за мене има голямо значение всяка казана от вас добра дума.

Вайганг одобрително го изслуша и каза малко надуто:

— Немските власти са заинтересовани от подновяването на търговията в източните райони. Вашата инициатива, млади приятелю, заслужава поощрение. Дейността ви ще подпомогне укрепването на велика Германия и ние ще ви подкрепим. Отбийте се утре при моя секретар. Той ще получи необходимите инструкции във връзка с вашето предложение.

Петро се поклони и като помисли, че аудиенцията е приключена, стана. Но Вайганг го спря с движение на ръката.

— Къде сте отседнали?

Петро оцени изключителното внимание, което проявяваше към него всемогъщият губернатор.

— Засега в хотела.

— Ако мислите да се установите за дълго тук — посъветва го Вайганг, — започнете от хубавото жилище. — Помисли малко и продължи: — Бих желал племенникът на моя стар приятел да живее в моя дом. За вас — величествено добави той — това ще бъде най-добрата препоръка. Секретарят ще ви съобщи приемните ми дни.

Петро се поклони още веднъж. Докато вървеше към вратата, той почувства почти физически проследяващия го поглед на губернатора. Крачеше бавно, макар че му се искаше да подскочи от радост. Бавно излезе на улицата, пресече градината, застлана с жълти есенни листа, и чак тогава въздъхна облекчено.