Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (31)

Пред Дрезденската банка стояха няколко разкошни коли. В такива коли се возят крупни индустриалци, банкери, търговци, министри… Кремер бавно излезе от банката, спря се и заразглежда минувачите. В този момент се приближи кола, от която изскочи новият познат на Кремер и услужливо отвори вратата на лимузината.

Карл веднага разбра всичко. Подаде с небрежно движение бастуна си и спокойно се настани на кожената седалка. Мерцедесът потегли плавно и се понесе по широката улица към края на града.

— Е, хайде да се запознаем. — Новият познат хвана волана с лявата ръка, а дясната протегна към Кремер: — Юрий Ветров. Също така — Антон Хазелбах, притежател на гараж и автосервиз в Нойщат. А за вас, Петро Кирилюк, съм слушал. Ето че се запознахме.

— Значи с вас е била резервната ми явка? Вече не знаех какво да правя — призна Карл. — Явката се провали, едва се спасих, а дните си текат. И отникъде вест… Съвсем сам! Бях решил утре да търся връзка с вас.

— Наистина лошо — съгласи се Ветров, — но можеше да бъде и по-лошо.

— Защо арестуваха Марлен Пелц? — попита Карл.

— Имаше три квартири, от които излъчваше предаванията по различно време и на различни честоти. И все пак пеленгаторите я засякоха. Много, много ми е мъчно за Марлен…

Колата излезе от града. Ветров увеличи скоростта.

— Най-сетне да си отдъхнем — каза на руски той, — цяла вечност не съм слушал родна реч.

— И не трябва — продължи на немски Карл, — ще се изпуснем някъде — и край.

— Така е — жално въздъхна Ветров, — но през цялото време да ломотиш на немски… Не си ли забелязал, че понякога главата започва да ти се надува от него?

Ветров зави по горски път и след малко спря на поляна между гъсти елхички. Излезе от колата, протегна се.

— Като те гледам, не ти липсват сили! — с възхищение каза Карл.

— Не се оплаквам…

Кремер от пръв поглед хареса Ветров. Открито лице, руси коси, чисти сиви очи — всичко у него му допадаше.

Попита:

— Имаш ли връзка с Центъра?

— Имам. Не пряка, но имам.

— Нужен ми е взрив.

— Защо ти е Центърът? — учуди се Ветров. — Словашките партизани ще ни изпратят взрив. Ще се намерят и сигурни хора.

Карл почувства как по лицето му се разлива щастлива усмивка.

— Наистина ли? — възкликна радостно. — Ти си златен човек!

— Защо златен? — сви рамене Ветров. — Просто делови. Работата ни е такава, по всяко време може да ни дотрябва взрив. Успя ли да проучиш подстъпите към завода?

Карл заразказва. Юрий слушаше внимателно, от време на време го прекъсваше с някой въпрос. Накрая заключи самоуверено:

— Ще подпалим този вонящ бензин така, че няколко дни ще трови въздуха на фрицовете.

На Кремер не му хареса тона на Ветров.

— Не се хвали, като отиваш на бой — каза разсъдливо той. — Всичко може да се случи.

— Че аз хваля ли се? — искрено се учуди Юрий. — Обикновена акция, изисква само по-голяма предпазливост. Основното е направено, ние само ще довършим работата.

Кремер го гледаше недоверчиво. Какво е това — самохвалство или наистина дълбока увереност в своите сили? Но едва ли биха изпратили тук някой самохвалко.

След време Кремер разбра, че самохвалството на Ветров е привидно. Той най-старателно обмисляше всяка операция и преценяваше всички варианти, защото знаеше с кого има работа. Най-малката грешка можеше да доведе до големи загуби.

В групата на Ветров имаше още трима човека. Двамата бяха поляци, третият — украинец. Източни работници при „истински“ немски господар.

Групата на Ветров беше извършила вече няколко смели операции.

Карл предложи да се връщат. Седна отзад, да не бие на очи. Седеше със затворени клепачи и говореше, сякаш диктува:

— Предай в Центъра: съгласни ли са да привлечем за работата и фелдфебел Щекер. Той би могъл да дава сведения за дислокацията на военните части, за натовареността на железопътните възли и други сведения от военен характер.

— Ясно — кимна Ветров.

— Групенфюрер Вайганг ми предложи съвместни търговски сделки. Още не зная какво се крие зад това. Съгласих се — това беше най-сигурният начин да спечеля доверието му. Надявам се след време да разбера с какво се занимават в действителност Шрикел и помощниците му. — Помисли малко и завърши: — Това е.