Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jeden Tag, jede Stunde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Наташа Драгнич. Всеки ден всеки час

Немска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

ISBN: 978-954-8657-92-1

История

  1. — Добавяне

6

— Моля те, отвори! — гласът на Ана е неясен, но упорит и настойчив точно защото е толкова тих; мислиш си, че можеш да се скриеш от него, да му се изплъзнеш, но това е огромна илюзия. Дори през затворената врата гласът на сестра му е изпълнен със сила. Дори в тази ситуация.

Лука лежи на леглото в родната си къща и плаче. Съвсем тихо. Не е тъжен. Гневен е. Лежи по гръб, втренчил поглед в тавана, и си представя, че той е небето. Че лежи на плажа, а тъмните петна по тавана са облаци… И тутакси осъзнава, че това е гигантска грешка. Има табута, които с право са табута. Които по никакъв начин, абсолютно никога по никакъв начин не бива да нарушаваш.

Като например да наблюдаваш облаци. Или дори само да си представяш, че можеш да ги наблюдаваш.

В този миг гневът започва да се смесва с тъга. Сега думите на Ана звучат като дъждовни капки. Бързи, безбройни капки.

— Моля те, пусни ме вътре, моля те!

Тя казва „моля“, но няма това предвид. Тя го изисква. Дори наум не й минава, че можеш да й противоречиш. Въпреки това тя е мила и нежна и истинска. И все пак е едва на тринайсет години.

Като татко, мисли си Лука. Силна е като татко. Той й завижда заради това. И на него му се иска да е като татко. Това чувство на сигурност и защитеност. Макар и вече да го няма тук.

През миналата година татко ги напусна, просто си тръгна. Просто ей така, на бърза ръка се премести в друг, напълно чужд град. Взе си лодката и изчезна. И макар Лука да има адреса му и да може да го посещава по всяко време или да говори с него по телефона, за него татко все още е изчезнал. Безследно изчезнал. Вече не е там, където би трябвало да бъде. При него. При Ана. При мама. Избяга. Просто така. Въпреки че години наред имаше сигнали, предвещаващи изчезването му, то все пак стана изведнъж. Никой не го смяташе за възможно. Никой. Освен Ана. И мама. И роднините. И съседите. И приятелите. И всички, които го познаваха. Само синът му беше изненадан. Сякаш бе имал облаци върху очите си. Или боя. Години наред Лука можеше да наблюдава как щастието бавно се оттичаше от лицето на баща му. Смехът. Насладата от живота. Той се загърна в мълчание, с празни очи се скри от света. Отдръпна се, от него, своя син. Своя приятел. Вече можеше да го намериш само на лодката. Докато накрая изчезна съвсем. И никой не каза нищо. Сякаш това бе най-нормалното нещо на света. Никакви въпроси, нищичко. Само Лука тичаше нагоре-надолу като обезумял и го търсеше. „Порасни“, каза Ана, малката му сестричка. Майка им само извръщаше глава и мълчеше. Лука имаше чувството, че тя дори не се сърдеше на бащата. Сякаш беше съгласна с това. Но Лука, Лука не беше съгласен! Бяха го предали и изоставили и той не можеше да направи нищо. Да тича наоколо, както тогава — преди една година, когато това се случи, сега няма смисъл, не е решение. Ако тогава го беше срещнал, да, тогава може би всичко можеше да бъде друго. Но така! Онова безцелно търсене! Толкова смешно. Толкова патетично.

Други взеха решението за него. За кой ли път. „Порасни“, каза Ана, неговата малка сестричка.

— Не, не искам!

— Ти не ме обичаш!

Жерар се извръща настрана от Дора и навежда глава. Дора не е сигурна дали той наистина е наранен, или обиден или тъжен или всичко това е само игра, за да я свали въпреки всичко. Ходят вече от една година. Беше хубава година. Дора се наслаждава на това, как той я ухажва и се старае. Добър е с нея, а сърцето й бие по-бързо, когато той държи ръката й. През януари ходиха заедно на откриването на центъра „Жорж Помпиду“ и бяха сред тълпата на гарата, когато Ориент експресът „Париж — Истанбул“ пое на последното си пътуване, а през април, когато умря Жак Превер, тя часове наред му рецитира стиховете му, и плакаха заедно, тя повече от него, но това не означава нищо. Тя му има доверие. И въпреки това. Има нещо, което тя не разбира, нещо, което я смущава и я възпира. Тя копнее за целувките му, за прегръдката му. Той гали толкова хубаво косата й. Винаги казва, че обича косата й. Толкова е лъскава. Харесва й как той изговаря името й. Как го шепне в ухото й. Как устните му я докосват леко и я карат да потръпва.

Но тя не го обича. Съвсем сигурна е в това. Само дето не може да му го каже. Защото го харесва. Чувства се добре с него. Не иска да скъсат. Не, в никакъв случай. Просто не иска да спи с него.

Тя е едва на петнайсет години. Твърде рано е.

— Не мога, още не.

Това е една почти лъжа. Защото тя никога няма да го иска с него. Тя го знае, без да знае защо. Знае, че той няма да е първият й мъж. Това не е чувство, а е убеждение, което я владее — така, както тя владее сцената, когато стои там и казва текста си или пък мълчи или просто гледа партньорите си.

— Защо не?

Тя не може да каже. В никакъв случай не може да каже истината.

— Какво чакаш? Какво още ти липсва?

Морето, иска да каже тя. Облаците. Скалата… Тя се разтреперва. Чувството, че там имаше нещо. Някой. Все още е там. Може би.

 

 

Лука лежи в кревата си и наблюдава тавана над себе си. Толкова години минаха. Половината от живота му. Нямата половина. Мъртвата половина. Която той искаше да съживи чрез рисуване. Време в свръхдоза. Цвят в излишък. И тишина.

 

 

Дора избяга от Жерар, не намери друг изход, защото не се сети за правилните думи. Избяга. И сега седи, потънала в голямото пухкаво кресло в стаята си, в празното жилище. Татко в командировка. Мама в офиса. Вероятно. Дора е сама в огромния апартамент, който е толкова далеч от най-важните неща. От нея и от нейния живот. От живота отвъд сцената, в който тя трябва сама да се грижи за думите. Години, изпълнени с мълчание и слепота. Тя не помръдва. Не иска да търси. Както много често през тези години, тя има чувството, че може да е опасно, ако търси. Ако намери. Ако види. Как се стигна дотук? Това е възрастта, „чисто и просто“, би казала майка й.

 

 

Детинщини. Само да можеше Лука да повярва в това. Да забрави всичко. Може би сега е подходящият момент да си тръгне от тук. Сега, когато ги няма. Татко изчезнал. Мама умряла.

 

 

Телефонът звъни. Дора продължава да седи неподвижно. Трябва да размисли. Чуди се, че за нея все още има по-важни неща от актьорството. Защото не мисли за ролята си в новата пиеса, която ще се поставя в края на учебната година. Жан-Пол Сартр. Тя би предпочела Камю, намира езика му за по-мек. Но сега Дора не мисли за това. Опитва се да си спомни. Имаше нещо там. Пристанището. Един малък град. Само няколко улици, достатъчно широки за автомобили. Без светофари. Имаше лодки. Множество малки лодки. И рядко валеше дъжд. Имаше вкусен шоколадов сладолед. И сладкиши. И смешни кръгли близалки. И хората бяха много мили. Беше горещо през лятото. Много горещо. И тя имаше син бански костюм, от Италия. Татко й го подари. С малки лъскави камъчета, които проблясваха във водата като опашка на русалка. В морето, не във водата. Разликата е в онези малки зрънца, които полепват така приятно по кожата, а когато изсъхнат, оставят весели бели рисунки. Тогава кожата се свива и се появява напрежение, което е приятно и означава щастие.

И пак звъни телефонът, а Дора не помръдва.

Не се сеща за името. Защо не се сеща за името?

 

 

Лука лежи в леглото си и наблюдава тавана над себе си.

Върна се вкъщи един час по-рано от обичайното, отпадна последният час, математика, и това беше добре, защото той не бе особено добре подготвен. „Мамо“, беше извикал той, „Дойдох си.“ Нищо. Но това не беше необичайно, майка му от месеци не беше ставала от леглото: откакто татко се изнесе, тя бе постоянно болна. Без диагноза. Без лекарства. Без надежда. Значи, може би все пак предадена и изоставена. В един момент Лука престана да се старае. Защото при опитите си да я разведри, той ставаше смешен и глупав в собствените си очи. Като клоун. Нищо нямаше смисъл. Той отиде в кухнята и си взе ябълка. Захапа я. Жадно. Зазяпа се през прозореца. Беше горещ пролетен ден. Искаше да отиде на плажа и да порисува малко преди тренировката. Изведнъж тишината го притесни. Имаше в нея нещо, което го накара да отиде в стаята на майка си. Тя лежеше там. Главата й извърната към вратата, сякаш го беше чакала. Очите отворени. „Мамо?“ Очите отворени и неподвижни. „Мамо!“ Естествено, че той разбра всичко в първия миг. Естествено, че не искаше да разбира нищо. Пристъпи към нея. „Мамо.“ Съвсем тихо. Хвана протегнатата й ръка. Хладна. „Мамо.“ Сложи длан върху челото й. Хладно. Сухо. „Мамо.“ Наведе се съвсем близо до лицето й. Устните малко разтворени. Сякаш щеше да се усмихне. Лука вече не помнеше кога за последно я бе видял да се усмихва. Още по-малко пък да се смее. „Мамо.“ Не се изненада, че тя мълчеше и не отговаряше нищо. Лука приседна до нея на кревата. „Мамо.“ Пръстите му се плъзнаха по лицето й. То беше отпуснато. Спокойно. Почти доволно. В главата му натрапчиво се появи думата „уравновесено“. Лука сложи глава върху гърдите й и затвори очи. „Мамо.“ Не чу нищо. Никакво туптене. Главата му не помръдна. Нито на милиметър. Или поне нанометър. Гърдите й бяха като камък. И все пак меки. По някакъв болезнен начин. „Мамо.“ Той я погали по главата. По бузите. По шията. По мършавите рамене. По ръцете. И сетне пак по главата. По косата. По бузите. По шията. По мършавите рамене. По ръцете. И после пак по главата… „Мамо.“

После дойде Ана. „Мамо!“, крещеше тя. Плачеше. „Мамо, не, моля те, недей, мамо, не, моля те, мамо.“

Лука стана и прегърна Ана, подържа я така. Не много дълго. Не чака, докато тя се успокои. Не. Ана плачеше непрестанно. Ридаеше. Високо, непрекъснато и неудържимо.

Затова Лука излезе безмълвно, отиде в стаята си и се заключи. Предаден и изоставен. Вторачен в тавана.

И така вече от часове.

 

 

Дора отваря очи и усеща солта по кожата си. В устата. Вкусът е толкова познат. Малко горчив. И отново звъни телефонът. Това име! Би трябвало да можеш да си спомниш едно име! Макарска! Ами да, разбира се, това не е тайна. Но другото.

 

 

Може би той наистина трябва да се запише в Художествената академия и да се погрижи за своето бъдеще. Нещо съвсем ново. Да, никак няма да е лошо. Идеята му допада. За разнообразие може пък той да се махне, да изостави други. Няма смисъл да остава тук и да чака и да държи позиция. Заради кого?! Всички си заминаха.

— Лука, отвори вратата! Трябва да говорим, трябва да повикаме лекаря, да уредим погребението, да вземем решения. Моля те!

Да, Ана е права. Той трябва да вземе решение. Да порасне.

 

 

Телефонът пак звъни. Дора продължава да седи неподвижно. Трябва да размисли. Трябва да поеме на това пътешествие, изпълнено със спомени, макар да няма виза за него. Чувствата се появяват и пак изчезват, преди тя да успее да ги поеме. Ала тя разбира, че е важно. Ако иска да продължи напред, трябва да го направи сега. Да се остави на течението, да се отпусне. Да се самозабрави, за да си спомни. Морето под ясното небе. От там трябва да започне. Не е в Южна франция, не. Не е там, където през последните години тя постоянно ходеше с родителите си. Не е и в Бретан, не, в никакъв случай. Трябва да има и друго море. Страхът ще я води. Ще бъде неин пътепоказател. Към скалата. Тя изхълцва високо, останала без спомени. От какво се страхува?

 

 

Той отваря вратата и в един миг на яснота — и на объркване — вижда пред себе си малко, слабичко, тъмнокосо момиче, което му се усмихва с огромни черни очи, протяга му ръка и го взема със себе си…

— Най-накрая!

Ана е едва на тринайсет години, а е мъдра като Тома, стария рибар, който неизменно седи до своята лодка на пристанището и се занимава или с мрежите, или с лулата си. Тъмната му кожа, белязана от слънцето и вятъра и солта, излъчва топлина. Старият чичо Тома винаги има време. Не говори много. Но можеш да седнеш при него и да разказваш. Или да помълчиш с него. Така или иначе, скоро ти става по-добре. Много по-добре. Със сигурност. Добиваш увереност и си готов за следващата стъпка. Вече не те е страх и дори се радваш на това, което идва. Изведнъж ти се приисква да бъдеш изненадан.

Лука прегръща малката си сестричка и я държи много здраво. Тя има нужда от него. Разбира се. Навярно на нея той може да помогне. Би било чудесно. Да може да помогне на някого. Да може да съществува за някого. Да може да го задържи.

На шест години човек твърде млад ли е?

— Съжалявам, толкова съжалявам… — Лука плаче в косата на Ана. Тя е гъста и с цвят на златист мед и дълга и той може добре да се зарови в нея. Но не го прави. Твърде дълго се кри. Край на това. Сега ще бъдат взети решения и той ще се погрижи нещата да не станат още по-трудни. Ана се успокоява в ръцете му. Лука не знае какво чувства тя, облекчение или гняв, вярва ли му, или не.

— Аз ще се погрижа за всичко, не се тревожи, аз ще го направя…

Ана не помръдва, диша съвсем тихичко и потреперва от време на време. После пак притихва.

— Съжалявам, твърде дълго те оставих сама, съжалявам, ще поправя всичко, обещавам ти, всичко ще се оправи… — Така би могъл да говори и сам със себе си, заради себе си.

— Искам татко да се върне у дома — гласът на Ана е бистър като морето през зимата.

Ето, толкова е просто.

Въпросът е: за какво? Твърде млад за какво?

 

 

Нощ е. Лука не спи. До него в леглото е сестра му. Тя диша спокойно и равномерно. Усмихва се леко насън. Лука не се учудва. Да, наистина, днес майка й умря, но тя въпреки това се усмихва, защото татко й ще се върне вкъщи. Тя все още си е едно момиче. Тринайсет години. Колко голяма е разликата между тринайсет и петнайсет години? На петнайсет все още дете ли си? Понякога му се струва, че за последно е бил дете, когато беше на три години. Но не всички са като него. Значи, петнайсет може да означава всичко.

Твърде млад за живота. За остатъка от живота, би могло да се каже. Щом като на шест всичко вече е ясно и решено, какво тогава остава за бъдещето? В главата на Дора ври и кипи.

 

 

Лука става и отива до гардероба, тихичко го отваря. Не иска да събуди Ана. Най-долу, в най-дълбокия и най-затънтен ъгъл, има една дървена кутия, която той веднъж, преди много години, украси — изрисува я с морски мотиви и я облепи с най-различни мидички. Той слага длан върху нея. Не се случва нищо. Тя нито ухапва ръката му, нито я опарва. Въпреки това той изважда внимателно кутията от там. Вече не помни точно какви неща има вътре.

Луната е пълна и огрява ярко стаята. Не му трябва друга светлина. Той поставя кутията върху килима пред кръстосаните си крака. По-тежка е, отколкото той предполагаше. Гледа я, слага дланите си върху нея. Пръстите му се задвижват сякаш от само себе си; така седи той там, посред нощ, и гали малкото дървено ковчеже. Той е на осемнайсет години, но тази нощ се чувства като осемгодишен. Защото, когато беше на девет години, тогава…

 

 

На Дора й се струва, сякаш трябва да сглобява пъзел. Сякаш има всички нужни части, ала няма мостра. Няма картина, по която да се ориентира. Това й се вижда безнадеждно. И може би наистина е смешно, всичко е внушение и детинщина. Може би тя просто пораства и узрява. „Това е от възрастта, чисто и просто“, би казала майка й. Да, би могло да е. Само да не беше това чувство. И една кутия някъде из това жилище, едно ковчеже с нейните неща от един друг живот. От нейния възможен живот някъде. Телефонът звъни. По дяволите! Дора става и излиза от стаята. От апартамента. Заключва вратата след себе си, сякаш това е някаква декларация.

 

 

На сутринта след погребението Лука отива на гости у дома на своята учителка по рисуване. Госпожа Месмер живее в стара каменна къща в края на града, където крайбрежната улица продължава нататък към Дубровник. Живее сама. Мъжът й почина преди десет години. Беше художник. Навсякъде из къщата висят неговите картини. Няма снимки, поне не в коридора или в хола. Лука и госпожа Месмер сядат на терасата, госпожа Месмер поднася чай с лед и Лука се чувства като възрастен.

Двамата пият и мълчат. Приятно мълчание. Гледат към морето. От тази тераса има успокояващ изглед, чак до полуостровите Свети Петър и Осеява. Часът е 9,45, фериботът за Сумартин напуска пристанището. Лука не бърза. Усеща как вътре в него се разстила спокойствие. Намества се удобно в мекото тапицирано плетено кресло.

— Видях баща ти. Той пак е тук, това е добре — госпожа Месмер не го поглежда, занимава се с чашата си.

— Да, добре е.

— Чух, че щял да поеме стария хотел в Доня Лука.

— Да, така се говори.

— Това е добре.

— Да, добре е.

И пак млъкват и двамата.

— Имате красива къща.

— Да, нали?

Те пият и мълчат. Лука има чувството, че времето е спряло. Сякаш изобщо не го има, времето. Той затваря очи, не мисли за нищо. Той е истински майстор в това, да не се мисли за нищо.

— Значи, ти промени мнението си — казва тя, навежда леко глава и го поглежда над ръба на очилата си. Той все още не казва нищо. — Това е добре. Много се радвам… — Тя отпива малка глътка леден чай. — Ти си най-големият талант, на когото някога съм имала честта да преподавам или да познавам лично. Много се радвам…

Тя оставя чашата си. Стъклото улавя слънчевите лъчи и проблясва пъстро и весело.

— Това е единственото, което искам да правя. Цял живот. Искам да рисувам. Нищо друго, само да рисувам. Тази чаша, която държи в плен светлината. Морето по всяко време, във всички сезони.

— Добре.

— Морето и светлината. Искам да рисувам това, което е вътре в мен.

Тя не отговаря, за няколко секунди остава безмълвна. Наблюдава го задълбочено. Сякаш го вижда за първи път. Не. Така, сякаш винаги го е знаела.

— От това може да боли.

Това е всичко, което тя му казва.

После, след като са мълчали повече от достатъчно, тя става, изважда от най-горното чекмедже на раклата в хола един залепен плик за писмо и му го връчва. Лука го стиска, тъпичкото писмо, гледа учителката си. Едновременно срамежливо и развълнувано.

— Това писмо те чакаше твърде отдавна. То ще улесни малко твоя път. Но само външния.

Тя застава на прага.

— Ще се видим утре в училище — добавя и допира длан върху бузата му. С обич. С утеха. С пълно доверие.

А Лука мисли за майка си. Която е мъртва. Завинаги, за вечни времена. Изчезна в топлата земя.

Преди първата сълза да стигне до окото му, той бързо се обръща и се втурва по улицата. Почти на бегом. Но не го блъска кола. Не, това не е неговата съдба. А и в Макарска все още има съвсем малко коли, годината е 1977.