Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jeden Tag, jede Stunde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Наташа Драгнич. Всеки ден всеки час

Немска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

ISBN: 978-954-8657-92-1

История

  1. — Добавяне

1

Лука вижда белия свят с един тих, плахичък вик и после млъква, когато усеща водата по кожата си. Годината е 1959, а мястото Макарска, тихо пристанищно градче в Хърватия. Акушерката Анка, която е и съседка на семейството и затова не й е трябвало много време, докато откликне на паническите викове на бъдещия баща, проверява три пъти дали всичко е здраво и налично в определения брой, и си мисли: Какво странно дете. Тя тръсва леко глава. Какво ли ще излезе от него, такъв тих и замислен, сякаш е на осемдесет години и вече е виждал света. И все пак сляп като коте. Изтощената майка на Лука пита дали всичко с детето със сигурност е наред и защо то не плаче повече. Акушерката успокоява сама себе си, като отговаря на Антица — майката, заедно, с която вече са изпили безброй литри силно турско кафе, — отговаря й, че всичко е отлично, нека сега да си почива и да спи, и да събира сили за по-късно, за малкия си син, голям момък бил той, ще има да се чува за него. Майката си го иска. Иска да го държи. Той се казва Лука, съобщава тя гордо и малко срамежливо. Акушерката знае вече и кима в знак на съгласие, веднага се виждало, че този тук е истински Лука, и тя взема замлъкналото момченце, чиито очи са широко отворени, сякаш са неговият единствен прозорец към света, и го слага в ръцете на майка му. Едно сляпо коте, мисли си пак тя. В миг заспиват и двамата. Майка и син. Топъл ноемврийски ден е. Тих, безветрен и слънчев. Зима, която още не е зима.

Лука е на три години. Баща му Зоран го взема за първи път със себе си на риболов. Той има малка лодка, която Лука нарича своя. Тогава Зоран винаги се смее и намигва на майката. Тя също се усмихва. Бащата взема ръката на Лука в своята и двамата отиват на пристанището. С дясната си ръка Лука се държи за баща си. В лявата носи малка чанта с куп цветни моливи и блокчето си за рисуване. Лука обича да рисува с моливи и бои. Не ходи никъде без тази чанта. Днес иска най-вече да лови риба. Но и да рисува. По пътя срещат много хора. Предимно на площад „Качич“. Всички ги поздравяват, всички ги познават и се усмихват на Лука, и го питат какво ще прави. От гордост Лука едва говори. „Риболов“, казва той, твърде високо, и скрива чантата с боичките зад гърба си. Хората се смеят. Някои престорено се чудят, толкова малко момче, така не може, било забранено. Лука се мята между страха, че могат да му забранят, и възмущението, че смеят да се съмняват в решението на баща му. Той обаче само прави сериозна физиономия и стиска потната ръка на Лука: Всичко е наред, не трябва да се притеснява. Те продължават пътя си. Вървят ли, вървят покрай крайбрежната алея, където Лука се придържа откъм страната на морето и гледа водата. Поздравява с тих възглас всяка риба. И така — чак до лодката. Пътят не е дълъг за бащата, ала за едно тригодишно момче това си е голям излет. Лявата ръка вече го боли. Чантата е тежка. Толкова много моливи! Лодката се полюшва между други, също такива малки лодки. VIA 38. Номерът с червен цвят. Почти всички лодки са бели, с тънка синя ивица, очертана от всички страни. Или пък са съвсем бели. Лука вече вижда лодката на баща си. Милиони пъти е бил на тази лодка. Може би дори по-често. Но никога не е ходил на риболов. За Лука морето и лодката стоят над всичко. „Когато порасна, ще стана моряк“, казва той. Или рибар. Бащата пъргаво се качва в лодката. Вдига Лука високо над морето и го слага до себе си. Лодката не е голяма, но има малка кабинка. Лука сяда. Наблюдава баща си как умело насочва лодката извън пристанището. Някой ден Лука ще бъде същият като баща си. Потеглят към открито море. Минават между полуостровите Свети Петър и Осеява. В края на морето, откъдето все още виждат каменните останки на храма „Свети Петър“ — това беше заради земетресението, беше страшно, цялата къща трепереше и мама плачеше, а татко отведе всички в мазето и продължи много дълго, по-дълго от всичко, което Лука познава, и го беше страх, много го беше страх, обаче те се справиха, и не се случи нищо, само плюшените му играчки се разхвърляха, татко се погрижи за всичко, — баща му изключва мотора. Лодката се понася по водата. „Как се казва онзи остров, ей там?“ — пита Зоран. Лука обича тази игра. Много е добър в нея. „Брач“ — отговаря той. Гласът му трепери, макар че е сигурен в себе си. „Добре. А зад него?“ Лука бързо отвръща: „Фар“. Бащата се усмихва: „Да, почти правилно. Казва се Хвар. Но това е трудна дума, понякога и аз не мога да я произнеса.“ Лука се замисля, надява се, че не е оплескал нещо. Бащата изважда въдицата. Значи, всичко е наред. От вълнение Лука постоянно преглъща. Навежда се отвъд борда и търси рибите. Вика им да побързат, да са готови, той идва. Потапя малката си ръка в морето. „Насам, насам, рибчице“, шепне той. После вдига поглед и среща очите на баща си. Днес е най-хубавият ден в живота ми, мисли си Лука и затваря очи. Морски обитатели гризкат пръстите му.

 

 

Докато ръката на Лука мами рибите в морето, Дора идва на бял свят с вик, който е толкова остър, че акушерката Анка избухва в смях. Годината е 1962, родилната зала в болницата на францисканския манастир. Такова силно, яко момиче, казва Анка. Майката Хелена е изтощена и не може да каже нищо. Не може и да се усмихне. Може само да мисли за това, че всичко най-сетне е минало. Най-сетне. Първото и последното дете, мисли си тя. Затваря очи и заспива. Шумната съпротива на Дора не й пречи. Акушерката се възхищава на силата на малкото същество. Поглежда с любов Дора. Гали я по главичката и по треперещото телце. Акушерката е стара — макар че в сравнение с това същество всеки е стар — и има много опит. Израждала е безброй деца. Виждала е всичките. Но това момиче! Крещейки неуморно пронизително, то се промъква в сърцето й. Без да се заблуди. Без заобиколни пътища. Акушерката усеща как очите й се наливат с тихи сълзи. Тя няма собствени деца. Никога не се е омъжвала. Годеникът й загина във войната. Застрелян от италианци. След това вече нямаше мъж за нея. Така беше едно време. А сега, след голямото земетресение през януари, от къщичката й остана само западната стена и тя е принудена да живее при по-малката си сестра и да понася мъжа й, който твърде често е пиян и много обича да пуска вицове за нейното безбрачие. Подли, неприлични вицове. Тя свива показалеца си и с кокалчето докосва малката, кръгла уста на момиченцето. Изненадано и разсеяно, то млъква, а почти слепите му очи намират очите на акушерката и се залепват за тях. Ще се казва Дора, но това вече се знае.

 

 

Дора е на две години и е палаво момиче. Майка й казва, че е дива. Дора не разбира какво значи, но й е все едно. Защото майка й се усмихва, когато го казва. А баща й я слага върху раменете си и тича с нея наоколо, сякаш е конче. „Дора се смее, цял град трепери“, твърди майка й. На две години Дора говори така, както никое друго дете не може. Сякаш вече е на пет. „И всичко разбира“, казва не без гордост майка й. На Дора никога нищо не й стига. Трябва всичко да пипне, всичко да види, да отиде навсякъде. На улицата, в Калаларга, на крайбрежната алея или на площад „Качич“ тя подвиква нещо на всеки забързан минувач, а забързаният минувач, забравящ бързането си, се спира, усмихва й се, макар и неуверено и учудено, и я поздравява или й отговаря. Дора ходи много уверено, никога не пада, но тя и не тича, просто ходи много бързо. Крачките й са дълги, изглежда странно, понякога дори смешно, когато я гледаш. Дора не иска и да скача. Слиза от някой зид с една крачка в празното пространство. „Страх ли те е?“, пита майката. Дора избягва погледа й и не отговаря. И не скача.

Лука е на пет години и му се ражда сестра. Тя се казва Ана и е малка, и плаче много, а майка му едва се държи на крака, а баща му работи повече от всякога, и Лука го вижда все по-рядко, и той трябва да рисува невероятно много, из цялата къща висят картините му. Сега Лука ходи на детска градина, макар че майка му не работи, и другите деца понякога са много гадни към него, затова той влиза в тоалетната и плаче, и рисува там, където никой не го вижда, даже и леля Бера, която всъщност се грижи за всички деца, но него обича особено много. Тя често го гали по косата, усмихва му се топло или му намигва, а най-често чете неговата любима история, дори и другите деца да викат, че историята била скучна и че вече я знаели наизуст. Всъщност Лука би останал целия ден в детската градина и изобщо не би се връщал у дома, където тази тъпа сестричка плаче и мама е уморена, а татко го няма и на самия Лука все повече му е до плач, макар че той го потиска и никой не го вижда. И въпреки това е нещастен и иска всичко да си бъде както преди, когато баща му все още ходеше с него за риба и двамата излизаха с лодката надалеч в морето и той рисуваше рибите и можеше да ги лови и баща му задаваше весели, понякога трудни въпроси, като например: щом бялата крава дава бяло мляко, тогава какво мляко дава черната крава? Което, естествено, не е лесен въпрос, но той знаеше всички отговори. А понякога оставаха чак до залез-слънце, но винаги, винаги им беше много хубаво заедно.

 

 

Дора разбира. Майка й говори ясно и бавно и е тъжна, и Дора разбира. Но Дора не е тъжна, задето още сега, на две години, трябва три пъти в седмицата да ходи на детска градина, понеже мама трябва пак да работи, а Дора няма баба и дядо наблизо, които да я наглеждат. Баба и дядо живеят много, много далече. Дора често им е ходила на гости. В един голям град. „Столицата, чисто и просто“, казва мама; тогава татко се ядосва и я поправя. Белград била столицата, Загреб бил само един голям град. В Белград живее и президентът. Мама промърморва нещо под носа си. Дора вижда, че тя не е щастлива. Не е заради президента, него всеки го обича, той винаги е обкръжен от деца и цветя, но заради този град, в който той живее, мама не е щастлива. Затова Дора, когато е насаме с мама, казва: „Ще отидем при баба и дядо в столицата.“ А мама се усмихва и бързо се оглежда. Загреб. Трябва да пътуват дълго с колата, за да стигнат там. Толкова дълго, че Дора на няколко пъти заспива. Дора си спомня всичко. Главата й е пълна с картини, които миришат и говорят и понякога също имат и вкус. И тя може да опише всичките с думи. „Каква памет има момичето!“, вика майката и не може да повярва. „Като слон“, казва бащата и се чуди. Странно дете, мислят някои, ала не казват нищо. Дора не се замисля за това. Понякога стои дълго пред огледалото и се наблюдава в него, лицето си, което се променя толкова бързо, сякаш са сто различни лица. Това й харесва. Такава е тя. Всичко това е тя. И тя се радва на децата в детската градина, които все още не е видяла. Също и на играчките. Не я е страх. „За Дора целият живот е приключение“, постоянно повтаря майка й и повдига вежди, което изглежда много смешно и Дора избухва в смях. А татко чете вестника.

 

 

Лука вижда новото момиче, което тъкмо влиза. Черната му коса, дълга и вълниста. И лъскава. Като люспестата обвивка на риба. То е малко и слабо и бързо и по-младо от всички други деца в детската градина, и той не може да отлепи очи от него. Майката на момичето носи чантата му, която е на бели и сини райета. С голяма жълта риба в средата. Лука я харесва много, тази чанта. Макар че не може да разпознае рибата. Той самият има черна раница, която не си е избирал сам и затова веднъж я нарани с ножицата, та да получи нова. Обаче не успя, стана само още по-лошо. Сега раницата е грозна и повредена. Затова Лука я крие в една найлонова торба и разнася торбата със себе си. И никой не забелязва. Само да имаше такава прекрасна чанта като на новото момиче! Той вече се вижда как се разхожда с тази прекрасна чанта, в нея са боичките и скицникът, всички му се възхищават и му завиждат. Той прекосява гордо площад „Качич“, запътва се бавно към Маринета, където се събират всички хора, за да видят него и неговата нова прекрасна чанта. Никой не може да отлепи очи от него! Тогава може би мама ще се усмихне и ще целуне татко, както преди, тихо ще изрече татковото име, ще го каже няколко пъти — Зоран, Зоран, Зоран. Лука вече го чува. А татко ще се усмихне доволно и ще отиде с Лука за риба. Да, със сигурност ще го направи и ще му задава много трудни въпроси, като например, ако мама и татко са бели, но детето е родено в Африка, какъв цвят на кожата ще има то? Което е труден въпрос, но все едно, той знае всички отговори. Само да имаше такава чанта! Като на новото момиче. Той не може да отлепи очи от нея!

Дора влиза в детската градина, изпълнена с очакване, и се оглежда. До рафта за книги стои едно голямо момче и я наблюдава. Това не пречи на Дора. Тя съблича якето си. Не иска мама да й помага, докато голямото момче я наблюдава. Може би това си е така в детските градини. Може би един от тях трябва цял ден да стои така и да наблюдава други деца, може би това е някаква страхотна игра. Дора изгаря от нетърпение да се включи и тя. Иска сама да събуе и обувките си. „Но какво има, Дорице?“, учудва се мама. Мама не разбира. Тя не знае, че това е една страхотна нова игра и че момчето я наблюдава, и че тя трябва да бъде смела, ако иска да играе с тях, и тя непременно иска също да стои така неподвижно до рафта с детските книжки, о, да, във всички случаи иска това. И Дора тръсва глава и не казва нищо. Защото изведнъж главата й става такава мека и гъбеста и пълна и празна и надута като балон и гореща и лека и трепереща и прозрачна. Тя затваря очи. Левият й крак е бос. И тя остава да седи там. „Ама какво ти е, злато мое?“, пита пак майката. Дора я поглежда. Ей сега мама ще заплаче. Моя Дорице!

Лука не се помръдва. Обляга се на голямата етажерка за книги и затаява дъх. Страх го е, че чантата може да изчезне, ако той отпусне мускулите си и поеме въздух, фиксира с поглед чантата, докато му става зле и от очите му потичат сълзи. Брои: едно, две, три, четири, пет, шест, седем… После светът му се разтваря в нищото и той се свлича на пода. Всичко около него е тихо. Той изчезва постепенно. Като картинките на книжка, чиито страници той пуска много бавно.

 

 

Дора дотичва първа до припадналото момче. Кляка, става от дребна по-дребна. Очите й се ококорват, докато лицето й, което е от бледо по-бледо, се изгубва и сякаш се състои само от очи. Тя навежда глава над момчето и преди жената, която коленичи от другата му страна и вдига нагоре краката му, да я отпрати или да я изпревари, Дора го целува по розовите устни. „Дора!“, вика ужасено майка й. Няма време за галени имена!

 

 

Лука чува тих глас върху лицето си: „Ти си моята Спяща красавица, само мой, събуди се, принце мой, ти си моят принц, само мой…“ После до ушите му достигат и други гласове и думи, и той, объркан и слаб, отваря очи и…

… тя вижда очите му, които се отварят бавно, объркания му поглед, устните му, които се движат без звук…

… но той не може да каже нищо, затова се усмихва плахо и…

… тя също се усмихва и…

… той неуверено вдига ръката си и дланта му се протяга към нейното лице, и той докосва дългата й черна коса и се пита къде ли е останала чантата и дали сега няма да я склони да му я подари, за да го ободри, и…

… тя още веднъж прошепва съвсем тихо, толкова тихо, че само устата й се движи: „Мой принце, само мой…“