Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (30)

28

Лука се събужда стреснато. В първия миг не разбира къде е. Сънувал е. Нищо приятно. И целият е плувнал в пот. В стаята сигурно е четирийсет градуса. До него спи Дора. Той се заглежда в нея, преливащ от любов. И от любопитство. Все още е любопитен. Всичко в нея го изненадва постоянно, отново и отново. Това, което познава, той го обича. А в това, което не познава, се влюбва на момента. Но всичко, абсолютно всичко му е близко и познато, сякаш веднъж вече го е изживявал. Или няколко пъти. Що се отнася до Дора, Лука е ненаситен.

Той се опитва да стане, без да я разбуди. Леглото обаче се разскърцва. Дора промърморва нещо неясно в гънките на чаршафа. Лука се промъква в банята и затваря вратата след себе си. Много му се иска да вземе душ, ала не желае да вдига силен шум. Освен това би било по-добре да се изкъпе заедно с Дора. Затова излиза на пръсти на балкона, с надеждата да има свеж бриз. Никакъв шанс. В този късен следобед не духа мистрал. Морето е тихо, даже някак мазно. Никакво движение, никъде. Всичко се е стаило и чака.

— Лука! — тихо го вика Дора.

С един скок той е до нея. Не е трудно в тази малка хотелска стая. Те се срещат тук винаги когато стаята не е заета. За щастие, се случва често, понеже тя е толкова малка и скромна и непредставителна. Прекарали са тук безброй много нощи. Наслаждавали са се на морето. Мълчали са заедно с него. Заобиколени от пинии, даряващи спасителна сянка. Твърде много светлина. Когато имаш тайни. Когато искаш да си необезпокояван. Когато всеки друг човек е в повече. Когато по-добре се справяш в здрача. Когато можеш от леглото да докоснеш тавана на стаята.

— Дора — прошепва той в ухото й. В тази стаичка джудже. Която е като цял един свят. Като цял един живот. Безграничен. Безкраен. Несвършващ. Като глъбините на океаните. Неизследван. Тайнствен. Плашещ. Неустоим. Запленяващ. Като броя на звездите. Безбройни. Непознати. Страховити. Неразрушими. Безсмъртни.

— Лука! — Дора се обръща по гръб и го придърпва върху себе си. Една целувка за дневника.

— Чаках те. Хайде да отидем под душа.

— Защо бързаш толкова…

И ето че те отново се любят и светът изглежда наред. Наивен е този свят и те двамата в него!

— Дора…

— Да?

— Обичам те… — … само теб винаги теб през целия си живот ти си моят въздух моят пулс ти си безкрайно в мен морето, което виждам си ти рибите, които ловя ти си ги примамила в моята мрежа ти си моят ден и моята нощ и асфалтът под обувките ми и вратовръзката на шията ми и кожата по тялото ми и костите под кожата ми и моята лодка и моята закуска и моето вино и моите приятели и моето сутрешно кафе и моите картини и моите картини и моята жена в сърцето ми и моята жена и моя жена моя жена моя жена…

Наивен и нищо неподозиращ е светът!

— Как ще продължи оттук нататък?

Лука мълчи. Не иска да каже, че не знае. Тя вече знае това.

— Както досега, не може да продължи.

— Обичам те.

— Достатъчно ли е?

Лука мълчи. Не иска да каже, че не знае. Тя и без това го знае.

— Защо не можеш да се разделиш с нея?

Лука увесва глава. Чувства се мизерно. Дора вижда колко уморен е той, разкъсван, изнурен от борбата между искане и можене. Как този двойствен живот го изсмуква и посрамва, как гризе силите му.

— И не ми казвай, че е заради Катя. Никой не може да ти забрани да се грижиш за дъщеря си, да я виждаш. Всичко е само въздух под налягане. — Дора усеща, че пак се ядосва и как този разговор отново я унижава. Защото подобно нещо не й е нужно. Би трябвало да е ясно. Всичко би трябвало да е ясно. Просто, както би казал Зоран.

— Ако ти можеше да си там…

Това пък я вбесява. Защото тя разбра. Той няма смелостта да се наложи. А това, че я обича, не означава нищо. Не е достатъчно.

— Не мога повече така. Ще си вървя.

И той тутакси е плътно до нея и я уверява, че никога няма да го допусне и че тя е неговият живот, без нея той е мъртъв. И Дора няма сила да се брани и съпротивлява, тя знае, че ще умре, ако никога повече не бъде докосвана от него. Ако никога повече не вижда очите му. Всеки ден. Цял ден. Ако той не я люби. Тя няма да го понесе. Всичко е просто и недвусмислено и тя няма голям избор. Оставя се да я прегръща и утешава и убеждава и тя остава. И те се любят. А после отиват на разходка из града. Открито и безсрамно, държат се за ръце. Ала Дора знае — това не е победа. Неговият дом не е неин. По някое време на деня пътищата им трябва да се разделят, пък било и само защото той трябва да си облече чиста риза или да се обръсне. А ризите му глади друга, жената на Лука. На Дора й се повдига. Колко по-лицемерен и лъжлив още може да стане светът! Срамота! Някой ден всички те ще се вкаменят като колони от сол.

Дора и Лука знаят, че това не е последният подобен разговор. И са постоянно нащрек. Тайно се наблюдават. Заплашват да се разпаднат.

А би трябвало да е толкова просто.

Лука се събужда стреснато. В първия миг не знае къде е. Сънувал е. Нищо приятно. И е плувнал в пот. В стаята сигурно е четирийсет градуса. Усеща нежно, плахо докосване по гърба си. Дора. Той отваря очи. Пред него има малка масичка. В ъгъла телевизор. До него — прозорец с пуснати пердета. Тъмно е. Вляво от главата му има кресло. Това не е хотелска стая. Със сигурност не е. А и той вече знае къде е. Лежи на дивана в своя хол и все още усеща ръката върху гърба си. Тя се размърдва. Предпазливо. Не е Дора. Не може да бъде. Той скача от дивана. Стои там по слипове, а Клара, все още наведена над облегалката на дивана, го гледа. Лука познава този поглед, макар много отдавна да не го е виждал, не го е възприемал. Тя е с прозрачна червена нощница и под нея Лука вижда съвсем ясно все още понаедрялото й от бременността тяло. Той отвръща поглед от нея. Тя се изправя и казва тихо „Лука“. Гласът й е дрезгав, пълен с минало, което Лука долавя. Но той не изпитва никакъв интерес. По-скоро е стреснат, отколкото бесен. „Лука“, повтаря тя и се приближава. Но Лука изпъва ръка пред себе си, сякаш да се защити, да я възпре. „Но ти си мой съпруг, Лука“, промълвява нежно тя, едва помръдвайки устни. Лука отстъпва крачка назад, все още опънал ръката си. После още една. Тръска глава. Той не иска. Той не я иска. Не иска и да я унижава. Но тя не се оставя да бъде спряна. „Клара, престани!“ Не се случва нищо, тя вече е точно пред нето, ръката му е безсилна, Клара обляга тялото си на неговото и на него му се завива свят от гадене, той прави крачка назад и казва: „Не, Клара, Не, не искам!“ Нейните ръце обаче са върху неговите рамене, устата й го целува по гърдите. „Не, Клара, не!“ Но тя продължава. „Ти си моят мъж, обичам те, искам те“, и тялото й сега е много тежко, залепено за неговото и той знае, че ей сега ще повърне. Страхува се да не загуби съзнание. „Не!“, изкрещява той и не го интересува дали някой ще чуе и ще се събуди, той има чувството, че трябва да се бори за живота си. И той с все сила я отблъсква от себе си и тя полетява през стаята, на сантиметър се разминава с малката масичка и пада на килима пред дивана. Не помръдва. Просто остава да лежи там. Лука се вслушва напрегнато. В стаята е тъмно, все още е нощ. Никакво движение. Той го направи! После чува тихо скимтене, шум, който той обикновено свързва само с животни. Лука отива до Клара. „Клара, стани!“, казва той, но нищо не се помръдва, няма и отговор. Той я наблюдава как лежи на пода. Нощницата й се е дръпнала нагоре, Лука вижда краката й и голото й дупе. Не чувства нищо. Като мъртъв е. Бавно го обсебва чувството на унижение и той бързо влиза в банята. Увесва глава над мивката, не може да рискува и да се срещне с отражението си в огледалото. Пие вода от чешмата. Не може да престане да пие. После все пак престава, понеже вече не може да диша, но оставя водата да тече. Подпира се на ръба на умивалника и разтърсва енергично глава, сякаш иска да я освободи от гледките от преди малко. Веднъж завинаги.

Завинаги и за вечни времена. Дора.

Лука не знае колко дълго е стоял заключен в банята. Когато отваря вратата и влиза в хола, там няма никого. И е светло. Лука се облича бързо и безшумно и излиза от апартамента. Има една-едничка мисъл: Дора.