Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jeden Tag, jede Stunde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Наташа Драгнич. Всеки ден всеки час

Немска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

ISBN: 978-954-8657-92-1

История

  1. — Добавяне

12

Лука прекарва три месеца при Дора в Париж.

— Не искам да си тръгвам — казва Лука на сутринта след това. Дора лежи в ръцете му. Светът си е съвсем наред, дори нещо повече.

— Никога повече не бива да си тръгваш — гласът на Дора е сънен и заглъхва някъде върху неговото рамо.

— Но аз никога не съм си тръгвал.

— Онзи път не се брои, аз бях още дете и нямах избор. — Възможно е тя ей сега да заспи.

— Може би, но въпреки това аз останах, а теб те нямаше, и това не трябва никога повече да се случва.

— Добре, съгласна съм. И не трябва никога повече да се случва ти да си тръгваш, дори и никога да не си си тръгвал — гласът й едва се чува.

— Съгласен.

— Чудесно.

— И как ще го направим? Какво ще правим сега? — неговият глас е много по-буден от нейния.

— Ще спим.

Речено-сторено.

 

 

Лука живее при Дора.

— Твоето жилище ми харесва, толкова голямо и топло. И тук мирише толкова приятно — Лука се разхожда насам-натам, с ръце в джобовете, докосва всичко с поглед.

— Това съм аз, мирише на мен. На мен с теб — Дора го следва, с ръце в джобовете. В неговите джобове. — Но да е голямо? Не. Та това е просто студентска квартира.

Лука се смее.

— Какво има?

— Ти изобщо нямаш представа какво е студентска квартира и колко хора могат да живеят в такава като твоята.

Той се обръща, поглежда я, очите му са пълни с нежност. Дори с възхищение. Сякаш нейната наивност е нещо ценно и уникално.

 

 

Лука спи в леглото на Дора.

То е истинско френско легло „персон и половина“. Лука никога не го е разбирал това „персон и половина“: какво означава един човек и половина, що за човек ще да е?! Обаче е уютно и двамата нямат шанс да не се докосват цяла нощ.

— Никога не съм заспивал така с някого, прегърнат и притиснат. Не можех изобщо да търпя някой да ми диша във врата.

— Ти стана нов човек. И то за рекордно време — тя се усмихва и го целува.

— Не, аз най-сетне станах стария, онзи, който винаги съм бил. Но без теб…

— Точно така, запомни го: без мен има само многоточие.

Двамата се споглеждат и всичко е ясно.

Понякога Лука се буди в леглото на Дора и не е сигурен къде се намира. Мисли, че все още е в Загреб, в леглото на някоя жена, с която се е запознал предишната вечер, ала после се пробужда и носът му и той подушва Дора, косата й, ухаеща на театър, и кожата й, ухаеща на рози (това е от нощния й крем, казва тя, една актриса трябва да се грижи за външността си повече от другите жени) и всичко става за секунди, и той се пресяга към нея, държи я, понякога тя само промърморва нещо неразбрано на него или на друг гостенин в нейните сънища, или пък го гали, и те се любят в полусън, с полузатворени очи.

 

 

Лука е в малката трапезария на Лора.

— Това е вкусно — казва Лука и си взема още.

— Да, аз готвя добре, когато съм в настроение — казва Дора с пълна уста и двамата се смеят. Те се смеят много. Никога досега двама души не са се смели толкова много заедно.

— Но как се казва?

— Ами аз сама съм го измислила.

— Въпреки това му трябва име.

— Защо? Всички твои картини ли имат имена?

— Разбира се. Без име не става, изобщо не бих могъл да ги продам.

— Аз обаче не искам да продавам кулинарните си творения!

И те пак избухват в смях и това се повтаря непрекъснато и постоянно се смеят. Сякаш тавите и сърцата им пак са на шест и на девет години. Най-много.

— Това няма значение! Ако утре се наложи да кажа на моите обожатели и купувачи и на журналистите, които никога не ме оставят на мира, кое е любимото ми ястие, какво да им кажа тогава? Нещо като: О, знаете ли, има едно такова, някаква манджа с много зеленчуци и козе сирене, и към него ориз, а сосът е много тъмен, вероятно домати с червено вино — казва Лука и прави смешни гримаси, театралничи, и двамата се смеят.

— Е, добре, щом казваш, тогава ще нарека тази манджа, за която дори няма рецепта, „Лукацони“, написано с „ц“, естествено! — Тя се покланя и той аплодира, и те са щастливи, по-щастливи, отколкото тогава, когато тя бе на шест, а той на девет години.

 

 

Лука се разхожда с Дора из града.

Всеки ден тя изготвя малък маршрут, двамата се обличат топло, първият сняг вече е навалял, но напук на студа те стоят навън, със зачервени носове и замръзнали челюсти. Край на смеха! Студ, от който носът така те боли, че би предпочел да не дишаш. Което, естествено, може да бъде проблем. Затова те си разтриват ушите един другиму и духат топъл въздух в лицата си. Дора постоянно се опитва да се скрие в якето на Лука, но тогава и двамата се спъват и нерядко се приземяват на твърдата земя. Опитват се да се засмеят, но не става. Всичко е замръзнало. На камък. Никакво чувство вече. Край, приключи. Затова те бързо побягват към топлината.

Понякога обаче небето не е така сиво и слънцето си пробива път, и има само няколко облачета, които се набутват пред него, и тогава двамата се споглеждат съзаклятнически, Дора и Лука, малко засрамени от това, че са се сгащили един другиго. И въпреки това!

— Виж, „Художникът“! La penseur!

Oh, là, là! Ще се издадем,_ mademoiselle_!

— Но е така. Бързо, гледай го бързо, преди вятърът да го вземе или да го преобрази!

— Да, например в катедрала, чиято кула е разбита, вероятно от бомба.

— Не разказвай истории! Това са образи, а не процеси! Катедрала! Друг път! Не бива просто да си измисляш нещо, трябва да съответства, иначе изобщо не са ни нужни облаци, можем да си…

— Сега си спомних пак! Точно както тогава!

— Какво означава това „точно както тогава“?

— Ако не ти угаждам…

— Какво означава това „не ми угаждаш“?

— … тогава ти или се натъжаваш, или ревеш…

— Изобщо не рева, аз никога не плача!

— … или побесняваш и повече не искаш да играеш с мен.

— Ти си такова голямо дете, това е толкова тъпо, не мога да повярвам, че наистина го мислиш! — Дора се извръща настрана и с бързи крачки и клюмнала глава се отдалечава от него.

— И ето ни пак. За кой ли път. — Той прихва и тръгва след нея: — Искаш ли да отидем да плуваме? На скалата?

 

 

Лука се оставя на Дора да го развежда и да обяснява всичко.

Първо тя му показва гробището на Монмартр. Там прекарват безброй часове: Дора иска той да види гроба на всеки прочут, най-често непознат за него, човек, тя не може да се насити на тези студени, сиви камъни. Устата на Дора е пълна с имена, които звучат великолепно дори и само заради това, че ги изговаря тя.

Следват забележителностите една след друга, а те, както всеки знае, нямат край, не и в Париж: тук сякаш целият град се състои само от прочути сгради и внушителни, зашеметяващи паметници! И сякаш зад всяка врата се е случило исторически важно събитие, и сякаш във всяка къща се е родила велика личност! Лука се чувства уморен дори само при мисълта за следващия ден и неговите тайни, които изобщо не са никакви тайни, защото ги има във всеки или поне в повечето пътеводители. А понякога му се приисква просто да не прави нищо, да затвори очи и да създава собствени картини в главата си. В крайна сметка обаче той все пак не успява да избяга от чара на този неповторим град и попада в негов плен, точно както Дора и милиони други хора по света. Макар че за него е важна само една причина: това е градът на Дора.

 

 

Лука чака Дора, когато тя е в театъра.

Понякога той просто трябва да я остави да върви сама, да я целуне, да я прегърне за последно засега, още веднъж да докосне къдриците й и да я види как изчезва през входната врата или в сградата на театъра, ако я придружи дотам. И тогава животът му изпада почти в застой. Остават му само безбройните погледи към часовника, който все се прави, че е спрял.

Би могъл да използва времето и да се обади, например, на баща си или на Ана. Да им каже какво се е случило. Ала той не иска. Най-вече не иска да размишлява над това, защо не го прави. Затова предпочита да гледа часовника, който за пореден път със сигурност е спрял.

После обаче, един ден, в един от онези излишни часове на самотата, той открива някого, който го кара да забрави чакането. Пабло Неруда. Лука никога не е чувал за този поет, но попада на книгата в етажерката на Дора. „Стиховете на капитана“ и „Сто любовни сонета“. Лука никога не е обичал поезия. Никога не я е разбирал. Тези стихове обаче го удрят, подобно на юго-дъждовния южен вятър у дома, в Хърватия, който не ти позволява да дишаш. И въпреки това не можеш да избягаш от него. Постоянно, отново и отново, обръщаш глава срещу вятъра, за да бъдеш докоснат и обхванат от него. Вземи ми хляба, ако искаш, и въздуха вземи ми ти, но остави ти твоя смях. Толкова проста може да бъде лириката. Лука не го е знаел. Любима моя, ние се открихме, от жаждата обзети, се изпихме, водата цяла и кръвта, ние се открихме, от глад обзети, се изхапахме до кръв, тъй както огън хапе, до рани и до кръв. Тъй разбираема и ясна. Но ако ти усещаш всеки ден, всеки час, че ти за мене си определена, с непобедима сладост, и ако всеки ден разцъфва цвят по твоите устни, за да ме търсиш мен, тогава смей се, мила тоя, смей се. Моя, тъй се повтаря в мене този огън, и нищо в мен не гасне, не се забравя нищо, и моята любов от твоята се храни, любима, докато ти си жива, в твоите ръце ще бъде тя, без моите да е напускала. Лука е сигурен един милион процента: Неруда трябва да ги е познавал, Лука и Дора. И трябва да е написал тези стихове само за тях. Трябва да научи испански. Трябва да може да прочете тези думи на езика на Неруда. Няма търпение Дора да се прибере, тогава ще си четат един другиму стиховете. Като безкраен разговор.

 

 

Лука разучава с Дора нейните реплики.

И Дора се смее до сълзи.

— Ти не можеш, не знаеш френски! — Тя покрива устата му с целувки, всяка отделна бръчица от смеха, всяко ъгълче.

— Естествено, че мога, слушай! — И той произвежда серия от звуци, които не означават нищо и никога няма да значат нещо, той почти пее в старанието си да звучи като на френски. И Дора се смее до сълзи.

— Правилно беше, нали?

Дора само го гледа влюбено и гали лицето му.

— Впрочем, изобщо не е задължително да говоря френски, достатъчно е само да следя твоите думи и да ти подавам някоя ключова думичка, ако ти потрябва. — Той закрепва пред себе си неразбираемия текст, а между веждите му се появява дълга бръчка.

— Добре. Хайде, какво чакаш, потегляме, mon capitaine! И не бъди строг с мен, ако забравя някоя дума.

— Ще видиш, аз съм безпощаден! Наказанието ще бъде ужасно, внимавай…

И какво правят? Смеят се, естествено. Сякаш е нелечима болест.

 

 

Лука посещава Дора на репетициите.

Да, понякога му е позволено. Тогава той седи в салона, най-отзад, почти на последния ред, и я слуша. За него това е като специална награда, макар да не разбира почти нищо от това, което говорят актьорите на сцената! Това обаче не му пречи ни най-малко, защото може да гледа Дора, да я слуша, да й се възхищава, дори малко да я ревнува от стария крал, който накрая може да я държи твърде дълго в прегръдките си. За Лука ревността е съвсем ново чувство, най-вече по отношение на жените. Защото той все още си спомня много добре първия ден на Дора в детската градина и нейната приказно красива, уникална, идеална чанта, на която той не можеше да се насити. Тогава той усети ревност. Макар че беше по-скоро завист. Да, и той искаше такава, не го дразнеше, че и Дора има. Сега обаче го дразни това, че онзи старец там може да я докосва просто така, даже трябва да я докосва! Че това е част от нейната професия. Той преглъща шумно. Какво ли му предстои още? Целувки, милувки, голи сцени? Изведнъж му прилошава и той тича в мъжката тоалетна, за да напръска лицето си с вода. Да удави очите си в студени капки, та да не виждат повече такива картини. Които живеят само в главата му. „И как беше? Аз как бях? Хареса ли ти?“ Неговият отговор е дълго мълчание. Преди да я вземе в прегръдката си и да я притисне много силно.

— И аз те обичам, ljubavi moja jedina.

Лука си намира мляко ателие, с помощта на Кристиан, наема го и рисува всеки ден по няколко часа.

Да, той успява да го направи и това го радва невероятно много. Но рисува само когато Дора е заета, когато няма време за него. И може би точно защото Дора рядко няма време за него, той рисува бързо, много бързо. Никога не е рисувал толкова бързо. Би могъл да рисува дори със затворени очи, тъй лесно картината излиза от него, сякаш е фотография и е достатъчно само да натиснеш едно копче, и всичко е готово. Запленява го този нов начин да запълва платната с бои. Всичко това е една огромна изненада, а Лука обича да бъде изненадван, той разглежда готовата картина, никога досега не е виждал нещо такова, пред очите му се ражда нещо неописуемо, създадено от неговите четки за грундиране, плоските, кръглите четки и тези от хермелинов косъм, и макар Лука невинаги да знае какво се е родило, той знае, че е добро, даже много добро. Като неговия нов живот. Той знае, че в този момент е всичко, което изобщо някога ще бъде.

 

 

Лука продава и две картини, пак с помощта на Кристиан.

С мъка и със свито сърце. Защото двете картини са любимите му създания, сърцето му бие по-бързо, когато ги гледа, а едната от тях той искаше непременно да подари на Дора. Но купувачът иска точно тези двете и Лука се съгласява, защото му трябват и пари, за себе си, за Дора, за всичко, което ще дойде: още много неща ще дойдат, той го усеща съвсем сигурно, и заради това иска да е подготвен, не бива да им липсват пари, нищо не бива да се проваля само защото нямат пари, абсолютно и изобщо нищо. Той е уверен, че може да продаде всичките си картини, възлага това на Кристиан.

— Нищо да не остане. Когато се върнем на морето продай всичко!

Кристиан се учудва, повдига питащо вежди, които е оскубал до една съвсем тънка ивичка — било заради някакъв бас, някакъв глупав и безсмислен и детински бас, какъвто може да се случи само между ергени на средна възраст.

— Дора напуска Париж?

— Разбира се, след премиерата, когато тя… Не знам, мисля, че ще стане така. — Той поглежда неуверено приятеля си, надявайки се на съгласие. — Ти как мислиш? Тя ще дойде ли с мен?

— Не знам. Но не си го представям. — Честността му удря Лука подобно на еднолитрова кутия с черна боя. Той започва да брои.

Кристиан обаче е донякъде запознат с начините за бягство на Лука. Поставя длан върху ръката на приятеля си.

— Ти просто продължавай да рисуваш, всичко ще бъде от добре по-добре.

И така, Лука рисува, а Кристиан продава, а Дора прелива от щастие.

 

 

Лука посещава изложби и музеи.

Понякога сам, понякога с Дора. Дора знае всичко и се ориентира много добре. Цели часове, и то всеки ден, двамата прекарват в Лувъра. Седят или стоят пред шедьоврите на всички епохи и мълчат. Всяка дума би била в повече. И двамата не могат да се наситят най-вече на импресионистите от колекцията на Жан Валтер и Пол Гийом в ремонтирания, отворил наскоро тази година, Мюзе дьо л’Оранжери. Колко много имена! Лука ги знае всичките, те са като стари приятели, сякаш открай време са го съпровождали през живота му, подкрепяли са го, насочвали са погледа му. Лука почти изпада в екстаз. Ръката му стиска до болка дланта на Дора, ала тя не казва нищо. Знае какво означава да си сляп, ням и глух от чувства. Обсебен. Носен от пороя на страстта.

— Аз съм един от тях — казва тихо Лука. — Аз съм един от тях.

 

 

Лука вечеря с Дора в уютни малки ресторанти с превъзходна кухня.

Те са цяло изкуство, тези ястия. Напомнят му на неговите картини, на тези особени смесици от цветове, които понякога се получават случайно, но от които въпреки това или пък точно заради това се ражда незабравимото. Той вкусва от всичко, любопитен е. Опитва се да поръчва сам, а келнерите, в зависимост от категорията на ресторанта, се подсмихват, усмихват се, смеят се или пък се обиждат, когато той произнася имената на ястията: да, звучи като френски (Лука има музикален слух, а и от известно време вече е тук!), обаче не означава нищо, даже абсолютно нищо. Би умрял от глад, ако я нямаше Дора, дотам се стигна.

— Какво бих правил без теб?

— Ще умреш.

И на всички всичко става ясно.

 

 

Дора подарява на Лука стихове от Неруда на испански.

Лука се запознава с Жана, най-добрата приятелка на Дора.

И с Папу, естествено. Naturellement! Четиримата се разхождат в парка Монсо, младите жени му разказват смешни истории от детството си и се смеят много, а Лука завижда, иска му се и той да е бил с тях. И макар Папу да е вече много стар и да се движи едва-едва, Лука без усилия си представя колко див и палав е бил по онова време. В главата му се раждат картини, някои от по-късно — вече в ателието му. Една от тях той подарява на Жана, другата — на Дора.

— Дора никога не е говорила за теб. А аз съм най-добрата й приятелка!

— Аз просто го бях забравила. — Дора не лъже. Поглежда го, изпълнена с любов.

— Не си искала да си спомняш за мен — поправя я Лука.

— Не разбирам. — Жана седи между тях в кафенето и гледа ту единия, ту другия.

— Беше твърде болезнено да мисля за него. Нямаше да го преживея, така си мислех. И затова го забравих — гласът на Дора става накъсан и Лука я поглежда разтревожено.

— Но сега съм тук. И оставам. — Той протяга ръка през масата и докосва лицето й, а Дора го намества в дланта му. Тя затваря очи. Около устата й пробягва усмивка, подобно на лек бриз.

— Луда история — изпъшква Жана и си поръчва още една чаша вино. О, защо пък чаша, я цяла бутилка! За всички.

 

 

Лука отива с Дора на гости у майка й.

— Не, не мога да повярвам!!! Като в роман! Направо ще го издам като книга! И аз дори бих те познала, да, наистина. У теб все още се вижда малкото момче, в очите, да, най-вече в очите. Напомнят ми на някого. Дора, на кого ми напомнят очите му, толкова зелени, толкова дълбоки и яснозелени? Дора, какво ще кажеш? А твоите картини, просто фантастични, чисто и просто казано, сякаш от някакъв друг свят! Какво ще кажеш за една малка монография с твоите произведения, а? Би могло да се направи. Е, аз все още не мога да повярвам. След толкова много години, такова нещо не се случва всеки ден. Деца, запомнете това, то е нещо уникално. Духовно родство, така го нарече Марк, когато му разказах. Непременно трябва да се запознаеш с него, Лука, ще си допаднете чудесно, нали всички вие сте хора на изкуството! Дора, представи си, вие всички сте творци! Така се радвам да те видя отново. Като си спомня какво беше тогава и колко неразделни бяхте, като два преварени макарона, така бяхте залепнали един за друг! Божествено! Трябва да се срещаме по-често, да предприемаме нещо заедно. Толкова съм щастлива, че вие двамата пак се намерихте. Така е правилно. Чисто и просто, това е правилното. По онова време си мислех, че… Но не, нека да не говорим за това сега, когато всичко е наред. Да, моя Дорице, тогава, в онези години, не беше лесно…

 

 

Лука отива с Дора на гости у баща й.

И след като Иван изпива втория си коняк, той се усмихва срамежливо.

— Ами, това е съвсем необикновена история, деца. — Той си налива трета чаша. Щедър е с ценната течност. — Вие със сигурност ли не искате? — Той посочва с глава бутилката.

— Не, благодаря. Аз пия само вино, но не и сега, не искам да се излагам пред вас. — Лука опипом търси ръката на Дора и я стиска леко. Тя е тук. Така е добре.

— Сега какво ще правите? Какви са плановете ви? — Иван сяда отново в старото кресло, което преди шестнайсет години беше чисто ново и много модерно. Днес не е нито едното, нито другото. И Дора знае, че точно заради това то подхожда много добре на баща й, и от това й става болно.

— Не знам — Лука поглежда Дора и се усмихва.

— Още не сме говорили за това — усмихва се в отговор Дора.

И ако не бяха така откровено влюбени, на човек би му прилошало от толкова много усмивки.

— Питай ни нещо по-лесно, тате — Дора се опитва да не бъде тъжна в компанията на баща си. Затова се опитва театрално да прикрие чувството на безнадеждност, та тя го може, нали е актриса, това е нейното амплоа. Лука го знае. За това постижение обаче тя няма да получи „Златна палма“.

— Още колко време ще останете в Париж? — пита Иван и поглежда двамата, сякаш е искал да каже: Е, по-лесно ли е така?

Дора се разсмива, става и го целува по бузата. Лука тръсва глава, а погледът му остава прикован върху белия килим, осеян с много следи.

 

 

И Лука обича Дора.

С целия си живот. Не може да сравни с нищо тази любов. С нищичко, което познава. Той си мисли за малкото момче и неговата най-добра приятелка, тогава, когато той все още не знаеше, че хората могат да изчезват, просто така. Дори когато го правят с предварително уведомление. Това не променя нищо. Махат се. Няма ги вече. Мислеше ли той тогава, че ще я види някога отново? Не знае. Но сега тя е тук, и той също е тук, и всичко е наред. Защото Дора го обича. И той обича Дора. Преди да те обичам, любима, не ми принадлежеше нищо. Нерешителен бродех из града, из деня. Значение нямаше нищо, и име нямаше нищо. Светът бе от въздух, така предполагах аз. Усмихнатите сълзи на Дора са хлябът му и водата му. И той не би се учудил, ако сам започне да съчинява поезия. Макар че, защо му е? Никой не го може по-добре от Неруда. Всичко е казано. Човек никога не бива да се опитва да подобри нещо, което вече е съвършено.

 

 

И Лука е щастлив. Толкова щастлив, колкото трябва да си, когато си щастлив. Лука не мисли за Макарска. Почти всичко, което той иска и от което се нуждае, е тук до него. Само морето отсъства.

Няколко седмици след изложбата обаче Лука все пак се обажда на баща си.

— Тате, аз съм — произнася той, а после следват мълчание и срам.

— Лука, сине, как си? Всичко наред ли е? — Гласът на Зоран е спокоен.

— Чудесно е, не се притеснявай.

— Добре.

— А ти как си?

— Много добре.

— Как върви хотелът?

— Горе-долу. За Нова година обаче ще дойдат близо сто души, всички искат да празнуват тук.

— Ами това е добре.

— Да.

— За бизнеса.

— Сигурно.

— Ходи ли за риба?

— Да, миналата неделя.

— И?

— Зле. Зле.

— Е, така е понякога.

— Да, знам.

— Ами, хайде тогава.

— До скоро, сине.

Лука звъни само още веднъж в Макарска.

Обажда се на Ана. Съвсем друга история.

— Аз съм.

— Лука, къде си? Какво правиш? Кога ще си дойдеш? — Ана се вълнува, но това не й пречи да бърбори. О, не, не и на нея.

— Не знам.

— Какво е станало? Ти къде си?

— Все още съм в Париж.

— Какво правиш там? Нали искаше да се върнеш още преди две седмици, най-късно!

Това е почти укор.

— Знам.

— Какво значи това „знам“!? Просто си ела у дома!

— Ще видим.

— Това пък сега какво означава!?

— Ще се обадя пак.

— Обади се на Клара. Тя нищо не казва, но се е побъркала от притеснение. Не можеш просто така да изчезнеш…

— Ще се обадя пак.

— Лука, какво става? Какво се е случило?

— Не мога да ти кажа сега, така, по телефона…

— Тогава си ела у дома! Не може така!

— Всичко е наред, Ана. Наистина.

— Обаче съвсем не звучиш така.

— Ще се обадя пак.

— Не забравяй да се обадиш на Клара!

— До скоро, Ана.

Той не се обажда на Клара. Естествено, че не го прави. Няма Клара. Клара е един друг живот, не е неговият. Неговият живот е Дора. Но нито дума за Дора. Той иска да я запази само за себе си колкото е възможно по-дълго.

И през цялото това време я обича. Страстно. Безусловно. Изцяло.