Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (4)

2

— Виждаш ли там, най-малкото, като топче лед?

С изпънатата си ръка, в чийто край, между лепкавите пръсти, стърчи бяла близалка. Дора сочи високо в небето и макар главите им да са съвсем близо една до друга, Лука не може да го види, това облачно топче лед.

Двамата са се изпънали върху покрива на кабината и сега наблюдават облаците, които лекият летен бриз гони по небето. Ранен следобед е и наоколо е много тихо, само от време на време минава някой турист. Всички местни се крият от парещото слънце, кепенците на прозорците са затворени, хората търсят най-дебелата сянка и се опитват да не се движат: при такава жега понякога е трудно дори да дишаш.

Това го знаят всички, освен туристите, които по цял ден щъкат насам-натам неуморно и без шапка и накрая свършват в спешното отделение. Лука знае това съвсем сигурно. Всяка сутрин наблюдава плажа, където припечелва джобните си пари близо до жълтата къща за чадъри под наем. Той е на девет години. Хубав е. Така казва и Дора. Пуска косата си по-дълга и тя сияе на слънцето, сякаш е пълна с брокатен прах. Много бледата му кожа сега е добила наситен шоколадово-кафяв загар. У дома Лука често разглежда тялото си в огледалото. Не му харесва съвсем, че е толкова слабоват. Но това скоро ще се промени, защото през май Лука започна да тренира водна топка. Всяка сутрин става в седем часа, хапва набързо филия хляб и тича на тренировка. Клубът се казва „Галеб“. Още баща му е играл там водна топка.

Преди много години, естествено. Преди Лука да се роди. Там го видяла мама и се влюбила в него. Всички момичета се влюбват в състезателите по водна топка, това е ясно! Те са високи и силни и просто добри. По-добри от футболистите. Той се радва на това. На водата и на приятелите и на мускулите. Само дето ще свърши още през септември! Гаден септември! И Дора. За това не бива да мисли. За септември и за Дора — на един път. Не бива. В никакъв случай.

Дора идва на плажа всяка сутрин по едно и също време, като него — освен когато го е гледала на тренировка, което се случва често. Тя постила хавлиената си кърпа до неговия сгъваем стол, наблюдава го, докато той рисува, ходи да плува, когато той си почива, и остава до обяд. Тогава заедно си отиват вкъщи, понякога, когато един от двамата има пари, си купуват сладолед в млечния бар, единственото място в Макарска, където има сладолед — Дора, естествено, си взема шоколадов, за нея няма нищо друго на света, освен шоколад, а Лука избира лимонов, той много обича този кисело-горчив вкус, който освежава чудесно и остава още дълго по езика, понякога даже и след обяда — и където винаги трябва да стоят на опашка. Те се разделят едва на малкото кръстовище, после Дора се затичва по малкия стръмен хълм, а Лука завива надясно, а след това два пъти наляво. И понеже са гладни само когато са двамата заедно, у дома те чоплят намусено из чиниите си, бутат насам-натам храната, гълтат цели хапки, без да са ги сдъвкали добре. Майките се ядосват, чудят се, тревожат се, шегуват се с това, крещят им, заплашват ги, слагат ръка на челото им, внимателно ги наблюдават, готвят любимите им манджи, отчайват се, разпитват, свиват рамене. После раздигат масата и всеки се оттегля в стаята си, за да преживее непоносимо горещия следобед и за да си почине. Така и трябва да правят децата.

Дора и Лука обаче се измъкваха, всеки ден, през цялото лято, докато родителите бяха в стаите си за малка следобедна дрямка. За тях почивката е най-голямото прахосване на ценно време, което могат да прекарат заедно. Както и всяко друго време, което те не преживяват заедно.

— Виждаш ли го, или не го виждаш? — Гласът на Дора е вече малко нетърпелив. — Не трябва да казваш, че виждаш нещо, ако не го виждаш!

Тя си играе с косата си. Както винаги.

Лука мълчи. Мисли си за септември и затова предпочита да не казва нищо. Обръща се към нея и я гледа как съсредоточено наблюдава облаците. От месеци вече. От години. Ако той ослепее, ще му е все едно, защото знае лицето й наизуст — и в душата, и в ума.

— Това не се брои. Зачитат се само облаците, които наистина си видял. — Тя диша възбудено, а клепачите й започват да потрепват. — Е, какво? Ако не ги виждаш, аз печеля! Понеже ти не видя и предишните, макар че бяха толкова ясни. Не можеше да бъде нищо друго, освен победна колесница с гълъб на покрива. Виждаше се ясно. Ти обаче не я видя… — Тя си поема въздух и след кратка пауза казва съвсем тихо: — Или вече не искаш да играеш с мен?

От пристанището излиза лодка. Моторът бучи силно. Морето се вълнува едва забележимо, но е достатъчно, за да полюшва нежно Дора и Лука. Телата им се докосват леко, разделят се пак, докосват се, разделят се, докосват се…

— Аз виждам всичко, видях и гълъба, само че искам ти да спечелиш. Иначе се натъжаваш много, а това не ми харесва.

— Изобщо не е вярно…

— Не обичам, когато си тъжна, изобщо не обичам.

Лука все още лежи на една страна и наблюдава лицето на Дора. Само не мисли за това, казва си той, че скоро няма да го има.

Дора мълчи известно време. После сяда и обгръща коленете си с ръце.

— Не съм тъжна. Това изобщо не е вярно. Не съм тъжна, когато не печеля. Подло е да казваш подобно нещо, когато то изобщо не е вярно. Попитай, когото искаш. Подло е. Да казваш нещо, когато то изобщо не е вярно. Всички ще ти кажат, ти само попитай.

Тя слага чело върху коленете си.

Лука не може да я гледа повече. Сърцето му бие силно и неравномерно. В главата му всичко се обърква. Той също сяда. Не смее да диша. Затваря очи и брои: едно, две, три, четири…

— Престани! Дишай! Или искаш пак да припаднеш?

Дора го разтърсва толкова силно, че той се накланя настрани и едва не пада в морето. Лука отваря очи. Лицето на Дора е съвсем близо, черните й очи са огромни като две тави с пица, каквито той видя наскоро в ресторант „Плаза“. Бяха толкова големи, че келнерите едва ги носеха. Тавите трепереха в ръцете им и Лука си помисли, че всеки момент пиците ще се приземят на пода. За съжаление това не се случи.

— Хайде да плуваме — казва направо той и става. Скача от покрива на кабината върху напречната дъска, а от там — на брега. Без да чака Дора, тръгва с големи крачки към Свети Петър. Към скалата. Скоро я чува зад себе си. Той се усмихва. Тя е съвсем лека, като облачето. В главата му тутакси се ражда чудесна картина.

— Аз все пак го видях, но не беше ледено топче, това е тъпо! Беше футболна топка, на която въздухът е изпуснат!

Изминаха четири години, откакто Дора дойде за първи път в детската градина, а Лука изпадна в несвяст. Четири години, откакто Дора и Лука станаха неразделни. Никой не се чуди. Никой не задава въпроси. Всички ги гледат с интерес, защото Макарска никога досега не е преживявала такова нещо. Никой не се смее. Дори другите деца. Те играят с тях или пък ги оставят на мира. Нещо странно витае из въздуха, когато Дора и Лука са заедно. Не може да се нарече мир, нито буря. Ухае на мандарини и на печени бадеми и на море и на прясно опечени бисквитки и на пролет. Сякаш двамата са обгърнати от облак. Някои твърдят, че той, облакът, бил тюркоазен на цвят, други пък, че бил оранжев. Домица, старицата, която винаги седи пред къщата си в края на гората между крайбрежната алея и плажа, казва, че бил светлосин, почти бял като небето лете. И тя кима многозначително и затваря почти слепите си очи. Откакто тя предрече земетресението преди шест години, хората малко се страхуват от Домица, ала постоянно ходят при нея за съвет. Най-вече млади, влюбени жени.

По някаква причина и родителите не намират за странно, че едно двегодишно момиче и едно петгодишно момче са станали приятели. И то какви! Понякога се гледат замислено, сякаш си спомнят за нещо, което е по-добре да бъде забравено. Тогава хората ги виждат да се усмихват отсъстващо и замечтано. И това е всичко. Те никога не казаха нищо и правят всичко възможно децата да се виждат всеки ден, даже и извън детската градина. И когато веднъж Лука дойде в детската градина с чантата на Дора, а тя — с неговата скъсана раница, никой не забеляза. И на никого не му хрумна да попита къде е найлоновата торба.

Ана, четиригодишната сестра на Лука, също иска да играе и да излиза с тях, което пък най-често не се нрави на Лука и Дора. Понякога обаче, най-вече през голямата лятна ваканция, на Лука му се налага да я взема с тях. Така решава майка му и той не може да се измъква. Тогава тримата седят около неговите плажни чадъри и хвърлят камъчета в морето, ала в никакъв случай, абсолютно в никакъв случай Дора и Лука не ходят на тяхната скала! Скалата на полуостров Свети Петър е само тяхна, принадлежи единствено и само на двамата, и някаква натрапчива сестра или някое друго дете нямат място там. Това е ясно. Не е нужно Дора и Лука да говорят за това, дори не се налага да си разменят съзаклятнически погледи. Могат да ходят с Ана за сладолед. Това става. Един сладолед не е нищо особено. Или да играят на пицигин в плитката вода, или да търсят най-дебелото дърво. Или да си поделят една кокта, когато са жадни. Това става. Обаче тяхната скала! Никакъв шанс. И още нещо си е само тяхно: облаците. Облаците по небето, което е на всички.

Ана харесва Дора. Тя иска Дора да бъде нейна приятелка. Вече разказва в детската градина, че Дора действително е най-добрата й приятелка. Всички й завиждат. Всеки познава Дора. Дори онези, които самата тя не познава. Дора е весела и разказва страхотни неща, с нея никога не е скучно, тя има отговор за всичко. Има собствено колело, червено и толкова лъскаво, че се стрелка на слънцето като огромен пламък. И Ана иска такова. Тогава Лука само се засмива и маха, сякаш за да каже, че никой не може да е като Дора. Или да кара колело като Дора. Понякога Ана си мисли, че Дора живее в приказка, всъщност тя е принцеса и е тук само на гости. Ана обича приказки. От време на време Дора й чете такива. Или й разказва. Или измисля нови. Играе й ги като на театър. Ана харесва най-много това. Тогава Дора се превръща в принцеса в опасност, в подла кралица, в огнедишащ змей, плачещ крал, смел принц, и добра фея, в зла вещица. Във всички тези образи — един след друг. Или едновременно. Това е по-интересно от кино. Да, Ана обича Дора. Но най-вече защото Дора й издаде една тайна. Показа й как да се гледаш в огледалото, как лицето ти се променя просто ей така и ти можеш да станеш каквото си поискаш. Дори и без никаква история, а просто така, само защото искаш, само защото имаш настроение за това. Дора го нарича важно упражнение. Тя събира филмови списания и знае всичко за всички актьори. В някои дни тя разрешава на Ана да докосва снимките на прочути актьори, но само за малко и бегло. Докато преброи до пет. Ана е много благодарна на Дора за това, но все пак си мисли, че Дора е твърде строга. Какво толкова може да се случи? Та това са само фотоснимки! „Някой ден и аз ще бъда такава“, прошепва понякога Дора в тези мигове, а Ана не разбира точно какво иска да каже — толкова красива или толкова прочута или толкова тайнствена или толкова черно–бяла.

Дора обича Ана, тя е сестра на Лука, а Дора обича всичко, което може да раздели с Лука. Ясно е коя е най-важната. Лука направи за нея — за Дора и за никоя друга! — герданът от раковини. Само Лука държи ръката й така, че сърцето на Дора бие по-бързо и тя трябва да преглъща по-начесто. Само с Лука тя споделя любимата си близалка — бялата, кръгла, с шарен ръб по края и фигурка в средата. Не я е гнус да продължи да я облизва, след като е била в устата на Лука. Така, както майка й не се притеснява да яде с вилицата на Дора или да пие от нейната чаша. „Такива са майките“, казва майката и се усмихва. А Дора се пита защо изпитва същото, когато става дума за Лука, макар тя да не е негова майка. Стопроцентово не е! Това наистина би било смешно — майката да е по-млада от детето си! Веднъж тя дори си изми зъбите с неговата четка. Освен това и Дора много би искала да има сестра или брат. Да си има нещо такова мекичко, пухкавичко, „гушкавичко“, с което да си играе. Майка й казва, че е по-добре да си вземе куче или котка. Но Дора не иска. Малко се страхува от котки. Съвсем малко, естествено, защото Дора всъщност не се бои от нищо. Като онова момиче някъде в чужбина, което не усещало болка и лекарите после установили, че е тежко болно и кървяло по цялото тяло, без самото то да забележи. Разликата обаче е в това, че Дора не е болна. В никакъв случай. Никога в живота си не е боледувала. Тя просто не изпитва страх. Чисто и просто, както би казала майка й. Тя често го казва: чисто и просто. Това е нещо като кодова дума, разпознавателен белег. Като при седемте козлета и бялото краче на майката коза. На Дора й е смешно, понякога брои колко пъти на ден майка й го казва. Тогава мама ококорва очи и клати глава. Наистина е смешно. Дора обича майка си. И Лука. Но то е съвсем различно. Дора отрано разбра, че човек — чисто и просто — може да обича по съвсем различни начини.

И Лука обича Дора. Той намира страхотно всичко у нея. Често пъти си пожелава тя да е негова сестра, защото тогава ще са заедно винаги — цял ден и цяла нощ. Би било страхотно, една такава сестра. А може би пък — не. Понякога Лука не е сигурен, защото в тези мигове има едно чувство или няколко, които са му напълно непознати, дори го плашат и когато го връхлетят, той се радва, че може да изтича вкъщи, където няма никаква Дора и всичко е ясно и познато и просто. Тогава той ляга в леглото си и се опитва да мисли за нещо друго, а не за Дора. Но напразно. Тя винаги е там, в главата му, той вижда дребничкото й лице, големите й очи, чува я да се смее и да разказва, тя може да разказва безкрайно, и вече му липсва, той става, изтичва от къщата и я търси. И винаги я намира. За да се вмъкне после заедно с нея в болницата, която се намира в манастира, нещо като църква, понеже Дора обича миризмата и високите тавани в чакалнята. Те сядат и известно време се правят, че чакат лекаря или родителите си, обаче всеки вече ги познава и най-често ги оставят на мира, след като са им се усмихнали. Защото двамата винаги поздравяват учтиво. Веднъж Дора му показа помещението, където тя се е родила. Страхотно! Тя споделя с него всичко. Ами, като истинска приятелка.

 

 

— Чакай ме!

Тя не успява да крачи като него, той я чува зад себе си. Като кученце. Дора все още не тича. Просто отказва, Лука не може да я накара да тича. За него това е загадка. И Дора е загадка за него, въпреки че той не познава друг човек толкова добре, колкото Дора. Той знае всичко за нея. Всичко. Това, което не е преживял лично, тя му го разказва. Това, което тя не му разказва, той го усеща. Дора е част от него, както кракът му или косата му. Белите му дробове. Затова той не бива да мисли за септември. Защото изведнъж животът може да престане да бъде естествен, разбиращ се от само себе си. И той изведнъж може да забрави да диша.

 

 

— Чакай ме!

Дора се разбързва. Крачките й обаче нямат шанс да настигнат Лука. Камъчетата под краката й скърцат. Очите й започват да парят. Тя си забранява да плаче. Заплашва сама себе си с най-жестоките наказания, ако пусне дори една-едничка сълза. Няма да хапне никога повече сладолед. Или шоколад. Или да ходи с Лука в „Партизан“, в лятното кино. А това би било жалко, защото ще дават няколко хубави филма, които тя непременно трябва да гледа. С Елизабет Тейлър, любимата й актриса. Тя е най-красивата жена на света. Или ще си забрани да чете хубава книга. Или…

 

 

— Защо плачеш?

Лука се плаши ужасно, когато Дора плаче. Изпотява се. Той обърсва с голата си ръка потта отчелото си. Всичко лепне. Погледът му се стрелва от главата на Дора към краката й. Само няколко крачки ги делят от скалата, фарът вече остана зад гърба им. Наблизо няма хора. Чува се само морето.

— Изобщо не плача.

Лука обаче съвсем ясно вижда сълзите й.

— Плачеш!

— Не е вярно!

Крещят си като две спорещи птици. Дора скръства ръце пред гърдите и го гледа ядосано и обидено. Ръцете на Лука висят до издълженото му слабовато тяло, той има само една цел — да не мисли.

— Защо тогава очите ти са мокри?

— Не са!

— Обаче — са! Страшно мокри са, по-мокри, отколкото съм аз след тренировка.

— Лъжеш, лъжеш! Това е само пот! — И тя трие с две ръце лицето си, изобщо не иска да престане, ръцете й се движат все по-бързо, натискат все по-силно…

— Престани, ще те заболи!

Лука се опитва да спре ръцете й, но тя не му позволява, бори се, сякаш защитава живота си. А после изведнъж спира. Застива като камък. Лука чувства, че май би могъл да спре да диша. Започва да брои наум. Никой не го чува, съвсем сигурен е. Стиснал е устните си толкова силно, че не може да му се изплъзне никакъв звук.

Сети се дори да остане с отворени очи. Нищо не може да го издаде.

— А ти пак ще припаднеш! — Дора го блъсва в корема и бързо се отдалечава към скалата.

Лука отваря очи — значи все пак ги е затворил! Колко глупаво от негова страна! — и тръгва след нея. Малко преди тя да стигне до скалата, той хваща ръката й — тя е гореща и потна и хлъзгава — в своята и я задържа. Той все още няма онези страхотни мускули, тренировките по водна топка все още не си личат по тялото му. И въпреки това хватката му е сипна и категорична.

Дора се спира. Сама. На Лука не му се налага да прави нищо. И ето ги сега. Над тяхната скала. Под парещото слънце на ранния следобед. Останали без дъх.

 

 

— Може би е по-добре да излезем с лодката!

Гласът на Лука е съвсем тънък. Той държи ръката на Дора. Стои върху един голям, доста остър камък, но в ума си се вижда да отплава с лодката, до него — Дора, която се държи за ръба на кабината, сякаш се страхува да не падне в морето. Той се ухилва. Тя, естествено, никога няма да си признае, че се страхува. Точно тя — никога! Той обаче знае по-добре. Тя не се бои от водата, просто не иска да падне там.

Двамата често са излизали с лодката на баща му, разрешено им е, стига да остават близо до брега и да не се бавят повече от час. До Братуш и обратно. Или до Тучепи и обратно. Лука познава лодката на баща си така, както Дора познава колелото си. Той е майстор капитан.

— Не искам.

Макар че тя всъщност няма нищо против. Лука го знае. Тя обича да бъде на лодката, сама с Лука, истинско приключение. Под нея — морето и всичките риби и непознатите глъбини. Над нея — небето с всички негови облаци, а всеки от тях поотделно разказва по една вълнуваща история, стига само да слушат правилно. Трябва да държиш очите си отворени, но не съвсем, клепачите трябва да се присвият малко, докато останат само цепки, като при китайците. Тогава различаваш всичко много по-ясно.

— Защо не?

Лука не разбира. Обикновено тя винаги иска да се вози в лодката. Той още помни първия път. Тогава им разрешиха да отидат само до Осеява, а баща му и майката на Дора ги чакаха на пристанището и през цялото време не ги изпускаха от очи. И въпреки това им беше хубаво и те се кискаха, а Дора едва не падна в морето, когато се опита да се прави на делфин, който се извива и скача. Те никога не бяха виждали делфин, само на снимки. Лука обича делфините, толкова му се иска да срещне някой. „Ти веднага ще умреш от страх, ще си помислиш, че е акула“, изсмя се тогава Дора и пак за малко не падна във водата. Тя обаче плува добре. И двамата са добри плувци. „Като риби“, винаги казва майка му, която не обича много морето. Прекарала е половината си живот „зад планините“, страхува се от водата и така и не се научи да плува. Ако изобщо влиза във водата, то е само на плиткото. „Сигурното си е сигурно“, казва тя и поглежда недоверчиво баща му. Таткото на Лука само се смее и я целува или поне го правеше по-рано, днес почти не се смее и я целува още по-рядко. Но Лука не иска да мисли за това сега, когато септември е на прага, а Дора изведнъж вече не иска да се вози в лодката. Постепенно всички тези неща му идват в повече. И не знае какво да прави. Той е едва на девет години, дори не е завършил първия си тренировъчен сезон в отбора!

— Искам да сляза долу, при скалата — казва заинатено тя, ала в лицето й има нещо отнесено, сякаш той току-що я е изтръгнал от съня.

— Както искаш.

„Но ти вече нямаш много време“, крещи собственият му глас в главата му. Скоро всичко ще свърши и ние вече няма да можем да яздим заедно вълните в моята лодка. И той си представя най-дивите картини, събития, които никога не са се случвали и няма да се случат, които са твърде опасни и напълно невъзможни. И му се приисква да брои.

 

 

Скалата е висока и стръмна и гола. Но преди да пропадне в морето, тя съвсем леко изплезва език и образува едно такова малко плато, излъскано от вълните, по-скоро площадка, върху която да се изпънеш, при условие че преди това успееш да стигнеш до долу — това означава, че познаваш пътя. А понеже скалата е не само стръмна, но и се спуска скосена навътре, площадката не се вижда отгоре. Тя е тайна. Тайната на Дора и Лука. Преди година те откриха една обрасла с трева пътечка, водеща от една съседна остра скала към морето, а от там — тесен, страховито тъмен тунел, отвеждащ до площадката. Всъщност Дора откри и двете — и пътечката, и тунела. Повърхността на площадката е гладка и мека, така че можеш да легнеш там и без хавлиена кърпа. От скалата над площадката е израсло малко, кръгло пиниево дръвче. Просто така. От камъка. Сякаш от нищото. Там, където скосената част на скалата се среща с площадката, се образува малка, неудобна пещера. Скривалище, което пази дори от дъжд, не допуска и слънцето да влезе, когато то се люлее, закотвено най-горе в небето. И понеже пещеричката е на по-високо ниво от площадката, не я достигат и вълните. Когато Дора и Лука ги няма, тя се обитава от раци, мравки и миниатюрни, прозрачни морски организми. Те постоянно намират останки, които после хвърлят в морето. А тази пролет една лястовица си сви гнездо в пинията джудже. Лука нарисува картина с младото лястовиче семейство и, разбира се, я подари на Дора. Без тя да го пита. Естествено, тя щеше да го направи, ако той не я беше изпреварил. Тази скала е техният общ дом. Отворен към островите Брач и Хвар. Без табелка с имена, без звънец. И въпреки това е техен дом. Слънчево ясен.

 

 

— Не съм плакала.

— Хайде да плуваме.

Пред тях морето ниже перлен гердан от лъскави вълнички бебета.

— Имам нещо за теб, виж! — Дора протяга към него омазаната си с шоколад ръка.

— Какво е това?

— Шоколад. Нарича се „Моцарткугел“. Даде ми го жената в хотела, когато й занесох вестника. Вкусен е.

— Ти откъде знаеш? Може да е отровен!

— Че защо да е отровен? Ти просто завиждаш — казва Дора почти натъжено и наблюдава смаляващото се топче в дланта си. — Ти никога не си ял толкова вкусно нещо.

— Не го ща. Не бива просто така да ядеш всичко, което ти подаряват чужди хора.

— Знам. Обаче аз познавам жената. Тя идва и миналата година. Ние сме приятелки.

Лука пак чува сълзите в гласа й. Той се обръща и бързо закрачва към скалата, преди да започне да върти очи.

— Все ми е едно. Тогава ще отида да плувам сам, а ти можеш да си ядеш моцартовия шоколад с твоята най-добра приятелка! Ама че тъпо име!

— Точно така ще направя! Ще отида с нея да се гмуркам, гадняр такъв!

Тя търчи след него. Чак до скалата. Там сяда на прашната пътека и се залавя да бели пъстрата хартия от шоколада. В лятната жега формата на топчето е пострадала доста. Това не пречи на Дора. Тя го лапва наведнъж и облизва мястото върху дланта си, където е било топчето.

Лука я наблюдава. Наблюдава тъмното петно върху ръката й. После се извръща бързо и тръгва пак. Бърза, твърде припрян е, не е достатъчно предпазлив и лесно може да се подхлъзне, ала му е все едно, трябва да се махне колкото се може по-далече от шоколадовото петно върху ръката на Дора.

— Какво правиш? Ще паднеш! — Дора става и хуква след него. Не спира да говори. — Искаш да си счупиш врата ли и да паднеш във водата? Тогава аз ще трябва да те вадя, а ако после си умрял и само лежиш тук, утре ще трябва да ходя сама в музея на мидите, а тогава на кого ще показвам и ще обяснявам всичко, ако ти си мъртъв и аз извадя от морето само един труп, а какво ще трябва да кажа на баща ти или на майка ти, те ще кажат, че аз съм виновна и че е трябвало да те пазя по-добре…

И тогава то наистина се случва. Лука извиква, а почти едновременно с него извиква и Дора, защото вече не вижда Лука, тя тича, едва не си счупва врата, и тогава го вижда. Лука стои на площадката и брои, тя съвсем сигурно знае, че той брои, макар да й е обърнал гръб, и тя е бясна, толкова е бясна и така й е омръзнало постоянно да го пази и надзирава, че се хвърля върху него и започва да го удря слепешката.

— Престани веднага, просто престани, аз…

А после и тя го вижда. И изпищява. Извръща глава настрана, заравя я в рамото на Лука, което е твърде мършаво, костите се забиват в лицето й и я боли, но тя се радва на тази болка, тя е добре дошло разсейване. Всичко е по-добро, отколкото да мисли за това, което току-що е видяла. Ще повърне. Ей сега ще стане, усеща го съвсем сигурно.

 

 

— Какво ще правим сега?

Дора се опитва да задържи в себе си телешкото печено, подсолените картофки и манголда, доматите, краставиците и марулята, шоколадовия сладолед и моцартовото топче, които са решени да напуснат стомаха й. Дора не смее да отпори уста.

— Дора, какво ще правим сега?

Лука я поглежда учудено, очите му са плашещо огромни. Но той все още диша. Значи, Дора може да отмести поглед от него. Тя се насилва да погледне мъртвите чайки. Отначало само с едното си око. Такъв е планът й. След като едното око е свикнало с гледката, тогава може да опита и с двете. Няма да е лесно! Тя примигва ту с лявото, ту с дясното око. Може го, упражнявала се е. Всяка добра актриса трябва да го може.

— Какво правиш там?

— Размишлявам — казва Дора. Лъже, но само малко, защото тя се опитва да разсъждава, наистина, макар да не се получава.

— Дали ги е застрелял някой? Нали е забранено! И защо точно на нашата скала?! Не трябваше да го правят, това си е нашата скала, те нямат…

— Замълчи! Не мога да мисля!

Дора го поглежда гневно.

— Каквото и да се е случило и който и да го е направил, сега ние трябва да се погрижим за тях, те сега са наши, пред нашата врата са.

Лука се замисля.

— Искаш да кажеш, като онези деца, дето ги оставят в кошница пред църквата, за да се грижат други хора за тях ли?

— Да, точно това искам да кажа.

Дора се гордее с Лука.

— И какво ще правим с тях?

— Ще ги погребем, много ясно. Горе в гората.

— Мислиш ли, че някой ги е застрелял?

— Не. Мисля, че са се били.

— Да се бият ли? За какво?

— За някоя женска, за какво друго! И така са загинали и двете.

— Мисля, че това е тъпо.

Лука не вярва на такова нещо.

— Романтично е — гласът на Дора е замечтан. — Да обичаш някого толкова, че да правиш всичко за него… — Тя се усмихва, сякаш е някъде другаде. Сякаш знае някаква тайна, която може да остане скрита за Лука, ако той не се постарае.

Това не се харесва на Лука.

— Глупости — казва той и се приближава до мъртвите чайки. Съблича тениската си и увива птиците в нея. Ръцете му треперят. Той обаче непременно иска да покаже, че не се страхува.

— Така, хайде, да тръгваме.

 

 

Това е последният ден на август 1968 година.