Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (33)

31

Докато цял свят празнува обединението на двете германски държави или се чуди на това, или се бои, Дора и Жана седят в ресторант „Жул Верн“ на втория етаж на айфеловата кула, едно от най-скъпите места в Париж, й вдигат наздравица за двайсет и осмия рожден ден на Дора. Годината е 1990.

— За теб, ma cherie! И за още много успешни години като тази!

Бузите на Жана вече са се зачервили, тя не понася особено добре алкохол, една чаша вино, и вече трябва да се напъва, за да си спомни собственото име. Затова Дора я пази внимателно, една чаша, и край. И то само защото е рожденият ден на Дора и понеже тази година тя спечели две награди, и понеже миналата седмица започна репетициите на новата пиеса. Роля мечта за нея, роля, която винаги е стояла на първо място в списъка й: Маги в пиесата на Тенеси Уилямс „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Филип Дедийо ще играе ролята на Брик, това я радва. Тя го познава още от академията, той завършваше, когато тя постъпи в първи курс, гледала е почти всички негови изпълнения в академията. После за известно време той изчезна от парижката сцена, опитваше се да направи кариера в Ню Йорк, но преди една година се завърна в Париж, за да изпълни брилянтно Хамлет. А сега двамата ще играят заедно. Дора е много развълнувана. Миналият петък след репетицията те пийнаха по чаша вино.

На сутринта Дора каза на Жана, че в очите му имало някакъв глад, и се закиска като ученичка след първата целувка. Жана — и тя. Как иначе. Все още са най-добри приятелки, както тогава на пейката в парка Монсо. „Ти си на път да се влюбиш в него“, извика Жана, а Дора отвърна: „Глупости“, и после те пак се смяха и се замеряха с възглавници. Като две млади котета, игриви и неразумни.

— Благодаря ти, Жана. — Дора пие виното бавно и се наслаждава на всяка глътка и всяка хапка от вкуснотиите в изискано декорираната си чиния. Това е празник за очите и небцето, скъпо струващ празник, но днес това няма значение. Тя все още е жива и е добре и има успех и може да си позволи подобна почерпка. Във всички случаи. Поглежда града под тях и усеща как я изпълва дълбоко спокойствие. Но и вълнение. А най-вече благодарност. Тя е още жива. Макар да има теми и неща, забранени във всяко отношение, особено пък определени имена, един цвят на очи, една определена усмивка. Строго секретно. Спомени за пръсти и за устни. Дора изведнъж се задъхва, трудно си поема въздух.

— Дора, какво ти е?

— Нищо, аз само се… Нищо.

Жана я поглежда мнително. Тя, естествено, знае за какво става дума тук. Все едно и също. Достатъчна е една миниатюрна дреболия, за да пренасочи мислите на Дора. Жана се притеснява. След пет години човек би си помислил, че… Но не, не и при Дора. Нищо не се е променило. Нищо.

Животът обаче е пълен с изненади. В следващия миг до масата им застава хубав мъж и Дора отново успява да се усмихне.

— Филип!

Филип се покланя и лепва на бузата на Дора една дълга целувка. Жана вижда как Дора затваря очи, сякаш й се иска да изчезне в тази целувка.

— Добър улов беше!

Лука само кимва безмълвно, а Винко си запалва цигара. Хладилната камера е пълна с риба, ще вземат много пари. Винко сваля шапката си и се почесва по главата.

— Мразя тези шапки! Толкова бодат!

— Все е по-добре от измръзнали уши.

— Или замръзнала коса! — Винко пак си слага шапката.

— За това няма нужда да се притесняваш, приятелю! Винко се прави, че иска да зашлеви една плесница на Лука, и двамата прихват. Хубаво време е, спокойно, безметежно. Лука е доволен. Дано да остане винаги така. Няма връщане. Все по-често се сеща за баща си и как той си тръгна, просто изчезна, и лодката заедно с него. Тогава на Лука му беше много мъчно, страдаше, но днес разбира всичко и сам би искал да постъпи така, да се разтвори във въздуха или във водата. Да изчезне безследно. Защото понякога спокойствието, което той си избра, просто не се понася, понякога животът го изненадва, направо го напада, изпълва го с болка и еуфория и желание, и тогава му се налага да бяга. В морето. Далече. За да не му се налага да брои, за да може да диша. Защото сега, когато и Ана я няма (преди две години изведнъж й хрумна, че все пак иска да следва, при това ни повече, ни по-малко, а точно медицина!), няма кой да се грижи за неговото дишане. Затова не може да си позволи подобно нещо, да брои. Сега вече той бяга. Това е новата тактика: да бяга, без да избяга. Но поне му остава илюзията, един опит. Да се отскубнеш, за да се върнеш обратно, поне да подушиш живота така, мимоходом.

— Какво ще правиш с парите? Ще си купиш ли нова шапка?

— Много смешно! Наистина! — Винко изгася цигарата си и хвърля фаса в празна кутия от бира. Такива има цели купища, понеже бира никога не им липсва.

— Не, сериозно. Какво ще правиш с парите?

— Бисерка казва, че най-сетне трябва да се оженим.

— Ами ти?

— Аз не трябва да се женя — отвръща Винко, накланя глава назад и се заглежда в небето. — Не, приятел, всичко може да си остане така, както е.

— Това обаче няма да мине. И ти го знаеш — отбелязва Лука.

— Да, знам, но докато мога, ще се самозалъгвам. Позволено е, нали?

— Да, драги, мечтай си колкото искаш, докато можеш. Макар да чух, че вече са разглеждали булчински рокли.

— Ох, стига! — Винко въздъхва престорено измъчено, а Лука се усмихва.

— Или пък ще отидеш доброволец да разчистваш дърветата по шосето в Лика.

— Тези проклети сърби! Какво си въобразяват всъщност!

— Провокации, приятелю, чисто и просто провокации! Трябва да ги игнорираме.

— Лесно е да се каже. Ако изневиделица на пътя пред теб се изпречи някой дънер и не можеш да продължиш? Мато каза, че изобщо няма нищо смешно. Той си дойде от Загреб миналата седмица. Наистина не е за смях…

И те млъкват за известно време.

— Мислиш ли, че може да започне война? — Лука поглежда приятеля си.

— Не знам, с тези откачалки всичко е възможно, не знам, но нещата не изглеждат добре.

— О, стига! Надявам се, че ще се научат да разговарят едни с други, преди тази дървесна революция да ескалира.

— Ще трябва да бъде супер експресен курс! Имам чувството, че времето ни изпреварва.

— Ами да, вярно е. Погледни ни нас двамата! Нищо неподозиращи, като тези риби тук в хладилната камера!

Винко прихва, запалва си нова цигара и отлива обилна глътка бира. Хубаво време, добро време, време на усамотение по мъжки, и Лука му се наслаждава. Чувства се добре. До мига, в което и той накланя шава назад и вижда облаците на нощното небе. И му се завива свят. Но той не може да се отлепи, трябва да ги гледа вторачено, сякаш животът му зависи от това. Без сам да забележи, Лука възкликва високо.

— Лука, какво ти е?

Винко познава приятеля си. И знае историята, която не бива да споменава, и вижда болката в очите на приятеля си, която понякога отстъпва място на абсолютна пустота или на гняв, или на безнадеждността. Ала той знае още, че не бива да казва нищо. Трябва да се прави, че няма нищо, че не вижда нищо. Това, което във всички случаи може да направи, е просто да бъде там, да не оставя Лука сам, винаги да го държи под око. Да го разсейва.

— Как е Катя в детската градина, харесва ли й?

Изведнъж Лука се връща пак на земята. Далече от облаците, които не придобиват никаква форма. Погледът на Лука среща очите на Винко. Струва му много усилия, за да остане при приятеля си.

— Добре е — отговаря бавно той. — Харесва й да бъде с другите деца. Плаче, когато я вземаме. Възпитателката казва, че никога не са имали подобен случай.

— А какво прави Клара?

— Мисля, че пак се е заела да открила танцова школа. Твърди, че този път наистина щяла да успее. Още няколко документа и разрешителни и подписи, и готово.

— Добре.

— Точно така.

— Ами Дора?

— Днес има рожден ден.

На сутринта след рождения си ден рожденичката се събужда с леко главоболие и неприятен вкус на гнило в устата. Дора се пресяга към шишето с пода до леглото си, но не намира нищо. Отваря очи и тутакси забелязва, че не е в своята спалня, не лежи в леглото си. Предпазливо извърта глава към другата половина на кревата. По дяволите! Тя, която винаги е казвала, дори се е клела никога да не се забърква със сценични партньори. Никога. Трябва да се изчака, докато всичко приключи, продукцията, репетициите, представленията, за да прекараш после една или две повече или по-малко незабравими нощи с някой Орест или Антоний. А сега това! По дяволите, да му се не види! Ролята е твърде важна за нея, та да я застрашава по този начин. Макар че Филип много й харесва. Между тях прехвърчаха искри още при първата им среща. И сексът съвсем не беше лош, не, трябва да му се признае! Готино си беше, доколкото тя може да си спомни, защото се беше понапила. Но въпреки това. Трябва да спазваш поне собствените си правила! Законите са измислени, за да бъдат нарушавани, но не и собствените правила! Докъде ще доведе иначе това!?

Дора се измъква от леглото предпазливо и много леко, с надеждата то да не скърца или да не издава други звуци. Късмет! Тя събира набързо дрехите си и излиза от спалнята. Отказва се да влиза в банята. Облича се в коридора. Бързо, бързо. В мита, когато ръката й хваща бравата на вратата, чува гласа на Филип: „Дора, Дора, къде си?“, глас, който приближава. И тя хуква да бяга. Още веднъж извади късмет!

Вечерта обаче ще се наложи да се изправи лице в лице с него на сцената. Е, нищо! Просто ще се скрие зад образа на Маги.

Лука седи в любимата си кръчма и пие вино. Главата му виси над чашата, сякаш търси там злато. Салонът е пълен. Хора, музика, смях, викове, звън от чаши и бутилки.

— Лука, ето те и теб! — Винко се провиква през цялото помещение, за да бъде чут.

Лука вдига глава и го поглежда малко объркано, и Винко веднага разбира, че приятелят му вече е изпил твърде много.

— Виж, това е Саня, приятелка на Бисерка от Дубровник. Кажи: Здравей, Саня!

— Здравей, Саня — повтаря послушно Лука и оглежда момичето между Винко и Бисерка. Саня е дребна, но косата й е приказно черна и очите й са тъмни, а в това състояние Лука може да си представи всичко възможно. Което и прави. Образът не е ясен, което прави нещата много по-лесни. Той може да вижда каквото иска да види. Което и прави. Саня се усмихва не съвсем кротко и възпитано, а по-скоро така, сякаш има неприлични мисли. Сяда до Лука и отпива от чашата му.

Винко и Бисерка се споглеждат объркано. Винко се оглежда. Клара я няма наблизо. Е, то това щеше да го учуди. Когато погледът му се връща отново върху Лука и Саня, нейната лява ръка е върху бедрото на Лука, а дясната й — на тила му. Носовете им вече са толкова близо, че и пръст не би могъл да мушнеш между тях. Винко поглежда питащо приятелката си, която би предпочела да се е оженила вчера, а не утре. В отговор тя само свива безпомощно рамене. И точно толкова секунди трябват на Лука и Саня, за да впият устни един в друг.

Все едно, всичко е безразлично, мисли Лука с мътната си глава. Мога просто да продължа там, където престанах, преди да ме посети животът. Кого го е грижа, все едно, нищо няма значение… И ето че те двамата вече са навън и се насочват към плажа. Все едно, нищо няма значение.

А близо месец след двайсет и осмия си рожден ден Дора установява, че е бременна.