Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jeden Tag, jede Stunde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Наташа Драгнич. Всеки ден всеки час

Немска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

ISBN: 978-954-8657-92-1

История

  1. — Добавяне

37

— Виж там! Танцуваща мечка с голяма шапка на главата. Виждаш ли я, мамо? — възкликва възбудено Никола. Протегнатата му ръка не помръдва, макар че вятърът гони бързо облаците и не ги оставя да запазят дълго формите си.

— Естествено! А ти видя ли малката топка в ръката й? — Дора хваща ръката на Никола и залепва върху дланта му една дълга целувка.

— Мечките нямат ръце, а лапи, мамо! — смее се Никола над непросветената си майка.

— Така ли, вярно ли, злато мое? Колко е хубаво, че те имам, за да ме научиш — казва Дора и го гали по черните къдрици. — Но аз виждам и една танцуваща акула, налапала роза в муцуната си. Мисля, че тя ще покани мечката на танц, на едно танго. Ти какво ще кажеш?

Никола се смее весело.

— Мамо, изобщо не става така! Къде ще се срещнат?

— Ами ти нали знаеш, че мечките обичат водата, няма да има проблем, повярвай ми.

И Никола пак избухва в гръмък смях и хората ги гледат и се усмихват.

Двамата лежат на поляната в розовата градина на парка Монсо. Любимото място на Никола. Той обича мириса на рози и историите от детството на майка си, които са се случвали тук или пък в един малък пристанищен град край морето, където той все още не е ходил, обаче мама му е обещала да го заведе там някой ден. Никола е ненаситен за тези истории — за Папу (ах, как му се иска и той да си има куче, но мама казва, че апартаментът е много малък, а на кучето ще му трябва градина), за пълните с приключения плавания с лодката, за тайната скала и вкусния шоколадов сладолед. Никола обича сладолед. Особено когато е толкова горещо, както днес, и той е в лятна ваканция, също както днес. Никола не обича да ходи на училище. Харесва му да се среща там с приятелите си, но изобщо не харесва учителката: тя често пъти е толкова гадна към него само защото мама е прочута актриса! Никола го смята за несправедливо! Пък и нещата, които трябва да учи в училище, не го интересуват особено. Някой ден той ще стане капитан. На голям кораб. Ще изследва моретата и рибите, и китовете, но най-вече акулите. Акулите са любимите му животни. Ама не само големите, известните, не, той харесва най-много акулата цигара, която живее само в дълбоките води, или пък акулата чук, понеже е толкова грозна и на Никола му е жал за нея. Той си представя как другите се подиграват и присмиват на акулата чук. И няма полза от това, че сетивата й са по-остри и тя умее да маневрира из водата по-добре от другите. Ами те са си такива, акулите, подиграват се на всичко различно. Обаче главната задача на Никола като изследовател на акули ще бъде да намери мегалодона, най-едрата акула в цялата история на акулите — била е дълга между дванайсет и четиринайсет метра! — и така да докаже, че не е изчезнала.

Дора наблюдава отстрани сина си и се чуди. Как успя да порасне толкова бързо и толкова много? Довчера беше нейното бебе, а ето че скоро ще стане на десет години, ще я напусне, ще отиде да следва, ще се ожени. Или ще се спуска под водата при човекоядните акули, затворен в клетка! Дора се мъчи да не плаче, но й е трудно, когато си представи любимото й малко чедо очи в очи с бяла акула.

— Мамо, какво ти е? — Ръчичката на Никола докосва бузата на Дора.

— Нищо, сърце мое, просто се взирах прекалено много в облаците.

— Да се прибираме ли? — пита Никола леко разочарован.

— Можем да хапнем по един сладолед — отвръща бавно Дора, сякаш трябва да си помисли.

— Или два! — И Лука пак се смее.

— И тъй като днес не се налага да ходя в театъра, можем да отидем при баба и дядо на село и да вечеряме в градината. Какво ще кажеш?

Никола скача и прегръща майка си с такава страст, че на Дора отново й се доплаква.

— Благодаря ти, мамче, благодаря! Ти си най-добрата майка на света! — Никола я обсипва с целувки, а накрая те пак лягат в тревата и се заливат от смях като две петгодишни деца.

— Всъщност трябва да благодарим на Роже, задето беше толкова мил и даде на мама свободна вечер.

— И Роже е най-добрият! Харесвам Роже — прошепва Никола в ухото на Дора.

— И аз — прошепва в отговор тя.

 

 

Лука седи на плажа и наблюдава десетгодишната си дъщеря, която седи в морето и си играе с камъни. Тя постоянно се обръща към него и го поглежда. Не се усмихва. Тя рядко се усмихва. Само го гледа, сякаш пита: „Ти защо си още тук?“

Лука седи на сянка, защото, макар да е шест часът вечерта, за него слънцето все още е твърде силно. За Мая не е, не. По-малката му дъщеря обича слънцето и не може да му се насити. Ето защо Лука ходи с нея на плажа, когато повечето туристи вече са седнали да вечерят и той не е на смяна в момента. Просто седи там и я наблюдава. Това го успокоява. Като медитация. Той гледа слънцето, морето, опустяващия плаж, пиниите, провесили клони. Дъщеря си. Тя е добре. Справи се. Невинаги всичко изглеждаше добре, но най-лошите времена отминаха. Налага се малко да я пазят, тя не бива да се претоварва физически и все още взема някои лекарства, но това е нищо в сравнение с катастрофата в началото, когато едва не умря.

А сега лудува и пляска в морето и го гледа строго. Така и не се научи да плува. Не поиска. В началото Лука настояваше и я караше насила, но след това я остави на мира. Не е задължително всеки да умее да плува. Лука се сеща за майка си.

— Тате, животните защо не могат да се смеят?

Мая, неговата дъщеря.

 

 

Прекрасна топла лятна вечер. Денят е дълъг. Годината е 2001. Дора и Никола летят по шосето към Версай, където преди пет години Иван построи къщичка за себе си и Хелена. След като Хелена отново му каза „да“ в гражданското, а Никола носеше пръстените и приличаше на чернокос ангел. „Чисто и просто, кръгът се затвори“, бяха думите на Хелена. И в този миг на семейно щастие Дора неволно се замисли за собствения си живот. Той ще стане ли кръг, или ще си остане линия? После погледна сина си и си пожела всичко да се нареди най-добре, каквото и да значи това.

— Мамо, скоро ли ще пристигнем? — Никола седи на задната седалка и чете книгата си. Акулите убийци. Какво друго!

— Да, съкровище.

— Мамо, ти знаеше ли, че акулата има една дупка за пръскане на водата, като кит?

— Не. Гледай ти!

— Обаче не е отгоре на главата, а отстрани, до окото. — Никола не вдига дори за секунда поглед от книгата, която стърчи извън сгънатите му крака.

— Не думай. Това е възхитително. — Дора гледа сина си в огледалото за обратно виждане.

— Мамо, има ли пиеси за акулите? — Сега той все пак я поглежда, очите им се срещат в огледалцето. Той е сериозен и замислен.

— Не знам да има такива. Но бих, могла да попитам, ако е толкова важно за теб. Роже сигурно знае — отговаря Дора. Не се смее. Впечатлена е.

— Не знам. Ти би ли играла акула? — Той не отделя поглед от нейните очи.

— Не знам. Каква ще бъде тази акула? Нали знаеш, че майка ти е придирчива, когато става дума за роли. — Дора му намига.

— Естествено, това ще бъде една много специална акула, най-красивата и най-умната, и най-щастливата акула на всички времена. И естествено, ще бъде главната роля. — Никола е много доволен от новата роля за майка си. Знае какво харесва тя. От години вече ходи на премиерите й и никога не скучае, макар в повечето случаи да не разбира за какво се говори. Защото той обича да наблюдава майка си на сцената, как се променя тя там. Как става друга и въпреки това си остава неговата майка.

— Пристигнахме, виж! Дядо ти вече те очаква!

Дора спира колата, а Никола излита навън почти в същия миг и хуква към дядо си. Иван прикляква и когато Никола се хвърля върху него, двамата падат на земята и хлъцват. Никола избухва в смях и затваря очи. На вратата се показва Хелена, плясва с ръце и вика внука си. Той скача от дядо си и тича при баба си. Прегръдки и целувки до безкрай. Сякаш са истинско френско семейство.

— Човек ще си помисли, че не сте се виждали цяла вечност! — смее се Дора и помага на баща си да се изправи. Той вече не е в първа младост. Дора обаче не иска да мисли за това, опитва се да не забелязва по-малките или по-големите признаци на старостта у родителите си. Иначе й става много мъчно. А Дора е царица в потискането на чувствата.

— Здрасти, Дора! — Иван я прегръща.

— Здрасти, тате! — Дора се наслаждава с цялата си душа на прегръдката. Защитеност — това е истинската дума.

— Мамо, всъщност къде е моят татко?

До тях стои Никола, зад Хелена. Големите му очи са пълни с удивление. Всички вторачват очи в Дора. А Дора вижда пред себе си бащата на Никола и се усмихва. Погледът на Никола обаче придобива някаква злорада, тъмна нотка, която от време на време се забелязва у него и която понякога избива и се разпространява в мислите и чувствата му. Дори в постъпките му. И въпреки това нищо не се променя.

 

 

Лука отведе Мая вкъщи, защото е уморена. Сега той се подготвя за всекидневната си разходка и се надява да не срещне Катя и нейния приятел. При тази мисъл Лука се захилва. Катя ще му се разбеснее. Тя иска да крие засега голямата си любов, макар че целият град вече знае, понеже Андрия е момчето, което ходеше заедно с нея в детската градина и беше най-добрият й приятел, докато двамата не пораснаха и не откриха любовта си един към друг. Когато Катя беше на шест години и я питаха каква иска да стане, когато порасне, тя без колебание отговаряше: съпруга и мама. И сега, на шестнайсет, върхът на нейните амбиции е да стане съпруга и майка. Лука не се дразни. Щом като я прави щастлива! По тази тема обаче имаше постоянни спорове и караници между майка и дъщеря. Но сега, когато е ясно, че Андрия е тук, за да остане, Клара млъкна. Сякаш се предаде. Може би, когато вижда двамата млади, те й навяват спомени за една друга история. Защото има много хора, с които се случва точно това, макар те да го говорят тихо и с ръка пред устата.

Ана, която сега си откри гинекологичен кабинет в Макарска, благоговее пред младите влюбени и с неутешим копнеж си мисли за Тони, който не извади такъв късмет като Лука и загина край Дубровник. Когато гледа племенничката си и нейния приятел, Ана се сеща и за Дора. И се пита дали всички не сгрешиха и не проявиха несправедливост, тогава, когато принудиха Дора да се махне. Ана не знае, знае само, че любовта е свята. Най-вече, когато трябва да се откажеш от нея. Тя вижда също, че брат й не е щастлив, не успя да го постигне. Толкова много пропилени животи. Затова се радва, като вижда Катя да сияе от радост.

Лука не мисли за нищо, свързано с миналото. Научи се да оцелява, това трябва да му стига. Има децата, има лодката си, баща му е още здрав, сестра му се завърна. За онова, което няма, не се замисля. Просто се разхожда с бастуна си. Това трябва да стига.

При фара среща Винко и Ловре, сина на Винко. Двамата са потънали в някакъв разговор. Макар Ловре да е едва на пет години. Не забелязват веднага Лука и той им се наслаждава отдалеч. Каква картина — баща и син. Как му се иска да има син! Но може пък да се уреди с внук! Натам вървят нещата, сякаш Катя бърза.

— Лука, ти да не би да ходиш насън? — Винко му маха с ръка. — Ела, виж какво намерихме.

— Аз ги намерих, парите са си мои! — вика Ловре, защото изведнъж му се събират твърде много възрастни наоколо. А пък, както е известно, те често пъти имат тъпи идеи. Като например да връщаш страхотни неща, които си намерил, или да ги предаваш в полицията. А Ловре е против това. Още малко и ще се разплаче, той вече го усеща съвсем ясно. Ето защо натъртва още веднъж: — Мои са, аз ги намерих, мои са!

Лука се приближава, усмихва се на Ловре, който само го оглежда много недоверчиво, вижда някаква риза, оставена върху камък, и портмоне в ръката на Винко. И се сеща за убитата жена, и се пита защо не го направи навремето. Така ненадейно нахлуват мислите, спомените и чувствата! Как да се браниш срещу тях!

— Мислиш ли, че нещо се е случило? Кой ще зареже просто така ризата и портмонето си? — пита Винко и поглежда угрижено Лука.

А Лука си мисли, че е подлец и лицемер: не намери дори смелостта да напусне Клара — как изобщо си е помислил, че може да я убие. Дишай и страдай, нищо друго не ти остава.

— Помниш ли убитата жена?