Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (9)

7

Готово. Тя успя. Тя е една от тях. От богоизбраните. Тя го направи. Дора се усмихва. Всъщност то се разбира от само себе си, макар тя да знае, че е всичко друго, но не и това. Тя изкачва многобройните стъпала нагоре и следва другите, които също се отправят към нейния рай. Тя знае, всичко ще тръгне според плана й, който е, казано по-точно, увереност или отсъствие на алтернатива. То е единственият начин да даде израз, да освободи всичките свои животи, бушуващи вътре в нея. Защото, макар Сартр да умря през април, пиесите му останаха и тя ще може да ги играе, всичките. Някой ден.

И докато тя следва бъдещето си, бива изненадана от една картина, мозайка от миниатюрни фрагменти на един друг живот, който живее доста добре скрит вътре в нея и носи в себе си чувството на сигурност и защитеност и щастие, чувство, което тя не иска да разглежда по-отблизо, може би от страх, че е възможно да й липсва, когато отмине, фрагментите са остри като изсъхналите ръбове на миди, меки като топящия се сладолед през лятото, топли като прясно изпечен хляб, бистри и ясни като очертанията на облаци през пролетта, след една солидна доза северен вятър. И всички тези частици са положени в блестящата синева на морето. Това не са спомени. Това е животът, който тя е забравила и който стои пред нея. Всичко е свързано помежду си по някакъв необясним начин. Различно и противоречиво и все пак принадлежащо си.

Защото Дора тъкмо отива на първата си лекция в парижката академия за театрално изкуство — Conservatoire national supérieur d’art dramatique de Paris. Всичко ще се нареди. Вярата й е пълна със страст.

 

 

— Обичам те — думите на Клара галят ухото му.

Лука оставя настрана четката и се обръща към нея. Тя не го прегръща. Спазва предписаната дистанция към тялото му. Такова е правилото: тя не бива да го докосва, докато той работи. Тя обаче постоянно намира нови пътища да не го оставя на мира въпреки всичко, да го кара да я забележи. На него това му харесва и не му харесва, понеже той я обича много, но не иска да го разсейват. Макар той да не е притиснат от срокове. Той никога не страда от недостиг на време. Работите му са готови още преди преподавателите да са поставили задачите. Той живее, за да рисува. Мазгите на четката са неговите вдишвания и издишвания. Дали Клара разбира това?

Клара е чудесна. Тя също е от Макарска, но толкова отдавна вече живее в Загреб, че Лука не я беше срещал по-рано. Освен това тя е с три години по-възрастна от него. Клара преподава танци. Запознаха се преди две години в болницата, където Лука бе на посещение при приятел, попаднал там, след като бе катастрофирал с кола и си бе счупил двете ръце. В съседната стая, зашеметена от силни болкоуспокояващи таблетки, дремеше Клара. Тежко счупване на крака. Тя беше нещо като малка знаменитост и понеже сега вече травмата означаваше за жалост край на многообещаващата й танцова кариера, Клара бе централна тема на разговорите между сестрите и пациентите. Затова Лука реши да я посети, даже й донесе цветя, искаше да я ободри и утеши. И установи, че двамата имат много общи неща. Например, родното място. Така започна всичко. А Клара не се предаваше. След като се наплака, тя подсуши доста раздалечено разположените си очи и се усмихна. Имало и по-лошо, каза тя. Което, естествено, е вярно. И въпреки това. Лука винаги се бе възхищавал на тази нагласа. Клара казва, че било любов от пръв поглед. Тя го видяла, унесена в своя зашеметен полусън, първо си помислила, че сънува, а когато той се оказал реалност, тя вече знаела. Това бил той. „Беше ясно, както желанието ми да танцувам“, обича да повтаря тя.

Лука обаче не може да каже за себе си, че е била любов от пръв поглед. За него първият поглед отдавна е минал. Да, точно така. Толкова отдавна се случи, че той почти никога не мисли за това. За първия поглед. То приключи, веднъж завинаги. Въпреки това обаче беше първият. А всеки знае, че може да има само един първи поглед. Той не разказа на Клара за това. Естествено, че не го направи. Лука не знае много за жените, липсва му нужният опит. Въпреки че вече е на двайсет и една години. Или пък — едва на двайсет и една. Трудно е да се каже. Но той знае, че никоя жена не обича да чува подобно нещо. Най-вече, когато е влюбена. Въпреки това той нарисува неин портрет. Картината виси в танцовата школа, където Клара преподава. Те не живеят заедно. Още не, казва Клара. Лука не казва нищо по въпроса. Той някак не може да си го представи истински. Харесва Клара и не иска да променя нищо. Всичко е точно. Да остане така, както си е. Понякога той си мисли, че не понася много близост. После обаче идва на гости Ана и Лука не може да й се насити. Той вече е забелязал, че в тези моменти Клара го наблюдава особено изпитателно, и допуска, че тя си вади грешни изводи, ала не го е грижа. Вероятно защото Ана и Клара все пак се разбират добре.

Ана харесва Клара. Клара винаги се грижи много любвеобилно за нея, даже я глези като майка, а Ана няма нищо против. Тогава Лука си мисли, че неговата сестричка все още тъгува по майка си, липсва й. Въпреки че татко е при нея, у дома, и той е почти предишният човек. Живеят като двама приятели в малката къща край морето, до хотела, който Зоран управлява вече три години. Ана иска да стане учителка и да остане в Макарска. Влюбена е напълно, стопроцентово. Той се казва Тони и е в същия клас. Тренира водна топка, както Лука навремето, преди да замине за Загреб, за да се посвети изцяло на рисуването. Тони е висок и силен и хубав и е влюбен в Ана. Понякога Лука си мисли, че е изгубил нещо, пропуснал е, разминал се е с нещо, сякаш някой му е откраднал нещо. Младежката непринуденост и лекота. Защото той гледа сестра си и установява: животът може да бъде толкова простичък.

Но всъщност и неговият живот не е много сложен. Той прави точно това, което иска, има приятелка, която обича, и тя го обича, продал е няколко свои картини — парите не стигат, за да живее от тях, но постепенно и това ще стане. Няма очевидни пречки, няма камъни по пътя му.

И въпреки това. Има нещо, което не трябва да е тук, макар че несъмнено мястото му е тук.

 

 

— Обичам те.

Дора вярва на Андре, че я обича, тя също го обича. Макар никога досега да не му е казвала, че го обича. Не й е лесно. Всеки път, щом думите понечат да се появят, точно преди да излезе от устата й въздухът, зареден с думите, те се спират като заковани, там някъде между трахеята и езика, като стреснати. Сякаш ги е страх от светлината.

— Обичам те.

Дора го прегръща. Поради липса на съответни думи.

Андре е чудесен. Познават се едва от няколко месеца, по-точно от шест, но Дора вече се чувства добре при него, малко като у дома си. Андре е с четири години по-голям от нея, почти е завършил следването си — учи банково дело — и вече работи в банката на баща си. Понеже е толкова умен и старателен. И понеже знае всичко за парите, за разлика от Дора. Андре винаги се смее мило над нейната наивност по въпросите за парите.

— Някой ден, когато станеш прочута и богата, моля те, остави на мен да се грижа за твоите финансови дела.

— С удоволствие — отговаря тя. На Дора й е все едно. Тя не мисли за това. Има други неща в ума си.

— Хайде да излезем да хапнем. Тук на ъгъла са отворили нов ресторант. Казват, че храната е изключителна.

— И скъпа.

— Това да не те вълнува. Ще се погрижа аз. Искам да поглезя моята звезда — той взема ръката й в своята и понечва да тръгне.

— Ти си сноб — казва Дора леко развеселена и не желае да направи първата стъпка.

— Докато искаш да съм само до теб…

— Всъщност не съм гладна. И трябва да си уча репликите. Първи ден, а вече ни дадоха домашни работи! — Тя продължава да стои като закована и да се оглежда.

— Но ти трябва да ядеш! А после аз ще ти помогна да си научиш текста.

— Я! Това е нещо съвсем ново!

Тя се смее. С негова помощ успява да стигне винаги само до леглото.

Той я обръща към себе си и я притиска в обятията си. Допира брадичка върху главата й. Андре е висок.

— Не съм виновен, че си толкова сладка и не мога да отлепя ръцете си от теб, и всяка минута искам да съм върху твоите меки устни, твоите твърди гърди, твоите…

— Стоп, стоп, стоп! Виждаш ли, ето това, точно това имам предвид!

Тя се прави на сърдита, оставя се той да я нацелува, позволява на ръцете му да галят тялото й. При това насред улицата. Усеща как вътре в нея се надига желанието, затваря очи, добре й е, чува го как тихо стене в ухото й…

— Сега трябва да вървя… — казва тя, но не е съвсем сигурна.

— Ти си жестока, забранено е… — Устата му е все още върху ухото й.

— Обаче трябва. Не че нямам желание.

— Тогава нека да идем у нас, с моята супер бърза кола сме там за миг, спомни си за леглото, голямо и топло и…

— Ти си луд.

— Тогава да идем у вас.

— Аз си отивам у нас, а ти обратно в банката, можем да се срещнем довечера и да наваксаме всичко, и аз ти обещавам дори един малък бонус, ако сега просто ме оставиш да си ходя и да си уча текста…

Той дръпва ръцете си от нея толкова светкавично, че тя едва не пада. Краката й са нестабилни без неговите ръце. В корема й като стиснат юмрук удря едно мигновено чувство на липса и съжаление и нежелано лишение.

Ала тя го оставя да си тръгне. Тя е много добра в разделите, които не са раздели. Чу ли някого да се смее там?! Това е новата й роля, която се надсмива над нея, „чисто и просто“, би казала майка й. Не е нужно винаги да разбираш всичко, казва си Дора и се втурва към къщи.

 

 

— Обичам те — прошепва Клара.

Лука става и се изправя пред нея. Тя все още не го докосва. Вероятно си мисли, че спазва правилото. Гледат се дълго. После Лука се усмихва и слага ръце върху раменете й.

— Какво ухае толкова хубаво тук?

Тя го хваща за ръка и го отвежда в кухнята. Кухня мечта. Малка и непрактична и оскъдно обзаведена за такава добра готвачка като Клара. И въпреки това тя винаги успява да сготви нещо вкусно за двамата. Той обича, когато тя готви за него. Има нещо интимно и утешаващо в това. Най-вече, когато тя пече нещо във фурната. Дали сладкиш, или задушени зеленчуци, за него няма никакво значение. Печката излъчва топлина, която няма нищо общо с действителната, физическа горещина. Дом. Уют и защитеност. Лято на плажа. Обедна жега.

— Нека да те изненадам.

Те сядат да се хранят край изискано подредената маса, която всъщност е една неравна дъска върху три паянтови крачета.

Лука се засища бързо. Той не яде много. Хапва си с удоволствие, но не много. Изтяга се назад в стола си, но не прекалено много, защото може да се разпадне. Столът. Лука се усмихва на Клара. Тя му подава ръка. Той я грабва, без да се колебае.

— А сега искам да спя с теб.

 

 

Когато Дора се връща вкъщи, майка й и баща й седят в хола, всеки в своето кресло, мълчат и гледат вторачено вратата. И никой не казва „Обичам те“. Много е необичайно, че баща й, който печели парите си с проектиране и строеж на скъпи жилища и къщи, е у дома преди седем часа вечерта, и че майка й не е на обяд в скъп ресторант с някой многообещаващ млад автор, чиято творба тя непременно иска да публикува в малкото си издателство.

— Кой е умрял?

Дора се спира на прага. Баща й поглежда майка и, която очевадно не иска да отвърне на погледа му. Тя обаче се усмихва срамежливо на дъщеря си, като дете, сторило нещо лошо, и го знае със сигурност, ала все пак се надява, че никой няма да забележи или да му се сърди.

— Ще се развеждаме. Чисто и просто казано.

 

 

А Лука спи с Клара. Люби я страстно и сладостно, докато в главата му пък се раждат картини. Целува устните й и копнее за четка. Гали гладкото й тяло като платно, което бързо оцветява с пръсти.

 

 

— Майка ти се е влюбила.

Гласът на баща й е подигравателен и наранен и невярващ и хленчещ и леко ядосан. Той не престава да сваля очилата си, чисти ги, лъска ги, слага ги пак. Толкова начесто, че на Дора й се завива свят. Тя извръща поглед от него и поглежда майка си, която седи изпъната в креслото и гледа вторачено пред себе си, сякаш наблюдава завладяваща картина.

— Ще се разведем. Чисто и просто.

— Много ти се ще!

— Не искам да прекарам нито ден повече с теб. Камо ли пък нощ.

— А, така ли! Не думай!

— Всичко свърши, Иване.

— Не го приемам.

— Няма какво да приемаш. Така е.

— Кой го казва?

— Аз го казвам.

— Откога можеш сама да решаваш тези неща?

— Откакто повече не те обичам.

Дора излиза от стаята. Та това е като в лош филм, мисли си тя, те ще се оправят. Тя затваря вратата на стаята си зад гърба си и вече не чува нищо. Настъпва неестествена тишина. Сякаш тя е последното живо същество след края на света. Ляга в леглото и си пуска музика. Джаз. Саксофон и пиано. Това е всичко, от което има нужда. Макар майка и да смята, че Дора е твърде млада за джаз, на осемнайсет, не ставало, чисто и просто. Но това, естествено, е типично за Дора, тя винаги трябва да е различна, а понякога за една майка е чисто и просто непоносимо да се справя с такава дъщеря. Тихите, дълбоки тонове се стелят в ушите й, подобно на вечерен прибой. Любов, ревност и смърт. В гърдите й се свиват клещи.

 

 

— Утре Ана ще дойде на гости — гласът на Лука е леко възбуден.

Клара го поглежда и се усмихва разсеяно, но доволно, сякаш е все още в плен на току-що отминалия миг.

 

 

— И? Харесва ли ти новото ми жилище?

— Не мога да повярвам, че вече имаш собствен дом! Измина само един ден, мамо!

— Наех го още преди месеци, чисто и просто трябваше да подготвя всичко, раздялата, искам да кажа.

— Не желая да слушам за това!

И все пак Дора се оглежда из новото жилище на майка си. Апартаментът е малък, дори миниатюрен, в сравнение с онзи, в който допреди два дни те все още бяха семейство. И е светъл и топъл и приятен и на Дора вече не й се тръгва.

— И аз искам собствено жилище.

Майка й я хваща за ръка и я води в малкия хол. Сядат една до друга на дивана.

— Бясна ли си ми? — пита тя тихо, съвсем тихо, сякаш се страхува от отговора.

Дора се извръща към майка си и се вглежда в насълзените й очи. Усмихва се. Допира глава на рамото й, сякаш все още е онова малко момиче, което е много уморено, но въпреки това не иска да си ляга да спи.

— Аз наистина го обичам.

Дора кима с разбиране, но майка й продължава да говори:

— И той ме обича.

Дора й вярва. Майка й е красива и остроумна и грижовна. И има поглед, който те кара да си благодарен за всяко свое вдишване.

— Той наистина ме обича.

На вратата се звъни.

 

 

— По-полека, не толкова бурно!

Лука обаче се смее и стиска здраво Ана, затова тя не го приема на сериозно. Увесва се на врата му и го мляска по бузите. Зад нея стои Тони, приятелят й, и се усмихва срамежливо. Зад Тони стои Зоран и се радва. До прозореца стои Клара и внимателно наблюдава всички. Сякаш не принадлежи към тях. И то си е така. Това е неочаквано прозрение, с което Лука не може да се занимава в момента, защото то граничи с жестокост.

Затова той подава ръка и на Тони и го тупва по якото ватерполистко рамо. В главата му се надигат спомени. Миризмата на хлор. После той застава пред баща си, връхлита го чувството, че всеки миг ще заридае. Всеки път, когато види този мъж, грохва и се предава пред любовта си към него, сякаш тя е нещо ново, неочаквано, дори единствено. Може би е заради лекия, неизчезващ мирис на море и слънце и свеж въздух и лодка и риба и топъл бриз, мирис, който бащата винаги носи със себе си. И тутакси в главата на Лука се раждат картини, които не се заличават от мислите, ала не могат и да бъдат нарисувани. Копнеж, който изпълва гладния стомах, но не може да засити. Те се прегръщат, баща и син. Не казват нито дума. Погледите им се докосват и това стига. Така е било винаги.

— Хайде да отидем да хапнем. Клара е запазила маса в най-добрия ресторант в цял Загреб.

— Разбирам. Това означава, че твоят старец ще плаща — Зоран се смее доволно. Нищо не му носи такова удоволствие, както това, да харчи пари за децата си.

— Естествено. Защо иначе да имаш баща, директор на хотел?

Клара кимва, а Лука има някакво недобро усещане. Но всички се смеят. Ана прегръща Тони и го целува бегло: тя е на шестнайсет и все още не й е лесно да показва чувства към друг мъж пред баща си и брат си. Лука слага ръка върху рамото на Зоран. Когато стигат до вратата, Лука се обръща малко разсеяно:

 

 

— Клара, идваш ли?

— Дора, това е Марк. Марк, това е дъщеря ми Дора.

Марк е млад, хубав, висок, тъмнокос, черноок. Млад. Усмихва се на Дора с широка уста, с меки устни. Млад. Обгръща рамото на Хелена с една ръка, цялата в мускули. Много млад.

Мълчанието продължава твърде дълго. Дора си дава сметка за това. Но не може да мърда устните си. Не може да престане да го зяпа. Не може да повярва. И все пак. Кой не би се изгубил в този мъж?! Така, както стоят там, са хубава двойка. Въпреки разликата във възрастта. И са щастливи. Сияещи. Въодушевени от самите себе си. Като омагьосани. Макар никой да не казва „Обичам те“. Поне не на глас и не пред нея.

— Искаме да те поканим на обяд, искаме да празнуваме с теб.

Дора не може да познае майка си. Наблюдава я с някаква смесица от срам, недоверие, възторг и гордост. И мисли за баща си, който наистина все още изглежда добре, но е поне с двайсет години по-стар от Марк. Тя има чувството, че би трябвало да е солидарна с баща си, да откаже поканата, да се държи студено с този мъж, да осъди майка си. Трябва. Налага се, Искам и Мога се борят в главата й като в анимационен филм: хвърлят си ютии в лицето, удрят се с тигани по главите, гълтат метли.

— Какво да празнуваме? — гласът на Дора потреперва, сякаш е изтощена от този екшън в стил Том и Джери.

Хелена и Марк се споглеждат съзаклятнически, но и съвсем открито. Въздухът около тях сякаш свети. Дора е на осемнайсет години и всичко това категорично й идва в повече. Тя мисли за Андре. Дали и те двамата изглеждат толкова сияещи, когато са заедно? Дора поема дълбоко дъх. Представя си, че е в час, на някое особено неприятно актьорско упражнение.

— Нас.

Ето, животът може да бъде толкова прост. По-прост от всяка пиеса. По-прост от всичко, което тя някога е виждала на сцената. Дора свежда очи, страхува се от сълзите си. Майка й я оставя на мира, не я пришпорва. Тя познава Дора по-добре от всеки друг.

Тя познава малкото палаво момиче, на което никога нищо не омръзваше. Макар сега да е почти възрастна, някои неща никога не се променят. Може би тя разчита и на това. Поглежда Марк и го дарява с обнадеждаваща усмивка. Дора го вижда, тоест — знае го, без да го вижда наистина.

— Аз обаче имам среща с Андре. И ние искахме да хапнем изискано навън.

Погледът й е все още отместен. Тя познава добре различните методи на залъгване и преструвки. Сякаш има вълшебен сандък, пълен с такива неща, от които може да граби по всяко време, щом й се прииска.

— Имате ли специален повод? — пита Марк. Със своя мек, дълбок и плътен глас, който кара Дора да си мисли за топъл, все още течен карамел. Който полепва неприятно по зъбите. Ако очите му бяха зелени…

— Нас — отвръща дръзко Дора и вдига поглед. Очите на Марк се смеят. Черни. Това е добре. Не би могла да понесе да са зелени. В очите на Хелена, които също са черни, точно като тези на Дора, се появява въпросителна.

— Тогава можем да празнуваме двете „нас“, нали?!

— Може би.

— О, хайде, драга моя! Достави ни това удоволствие!

— Ще видим…

— Звънни още сега на Андре, чисто и просто му кажи, че ще се срещнем в ресторант „Chez moi“^[1], той е най-доброто от най-добрите!

— Доста нов е.

Дора поглежда двамата. Не знае какво да прави.

— Да поканим ли и татко?

 

 

— Толкова е вкусно, прекрасно!

Всички усти са пълни и всички глави кимат въодушевено.

Лука седи между Клара и Ана. От време на време усеща ръката на Клара върху коляното си. Но е кротка ръка, държи се изключително възпитано и не пътешества.

— Вие двамата кога ще се ожените?

Въпрос, който Ана хвърля в пространството ей така, ни в клин, ни в ръкав, между доматената супа с вкус на агънце и рибното рагу, ухаещо на чесън. Сякаш случайно и все пак точно премерено. Чуват се няколко неприятни звуци, прокашляне и кашлюкане, а после нищо.

Лука е завладян от някакво неопределено чувство, от което му се струва, че за миг е оглушал и онемял. Само очите му се лутат наоколо като две канарчета в твърде малък кафез. Да диша, просто трябва само да диша, и ако остане с отворени очи и не брои и продължава все така да диша…

— Майтап, само майтап, батко! Хвана се!

Ана избухва в смях, ала никой не се присъединява. Всички са малко сконфузени и почти засрамени.

— Голямо дете си! — Тони изобщо не поглежда Ана, само тръска глава.

А Лука се оглежда из ресторанта, който, макар да е нов, все още е един съвсем обикновен социалистически ресторант, където, дори и храната да е вкусна, келнерите нямат желание да работят и повече или по-малко мразят явно всеки клиент. Смъртта на Тито не промени нищо. Или все още не е. А може би така е и по-добре. И смъртта на Оскар Кокошка не е променила нищо. Макар да не е виждал всички негови картини, Лука все пак може да разпознае и да оцени величието на кокошка.

— Какво има, не разбирате ли от шега?

— Има шеги и шеги — Зоран хвърля сериозен поглед на дъщеря си.

— Клара, кажи нещо. Ти нали схвана шегата, а?

Клара мълчи. Главата й почти докосва чинията с рибата, макар гърбът й да е съвсем изпънат, какъвто трябва да бъде при една истинска балерина. Всичко това не се харесва на Лука. Не трябваше да става така. Той усеща как вътрешно се отдръпва, свива се, разтваря се във въздуха. Сякаш стои отстрани до себе си и се наблюдава.

— Бременна съм.

И Лука прави една дълга разходка. Която не може да е достатъчно дълга. Неприятното чувство, че не може да вземе решение, камо ли пък правилното. Защото Лука отсъства. Няма го. Все едно е мъртъв.