Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (22)

20

Дора и Лука седят в безлюдния хотелски ресторант, където всичко е тъмнокафяво — дървени маси и столове, дървени пейки и плочки в същия цвят. Като шоколад. Натурален. Само покривките на масите са в червено-бяло каре. Стените са боядисани в бяло и по тях са окачени маслени платна с морски мотиви. Почти всички са от сбирката на Лука. Дора ги познава веднага, без изобщо да ги е виждала някога. Защото със своите багри те владеят пространството така, че там вече нищо няма особено значение. И тя познава неговите особени мазги. Косо държана четка, много плоска, така че само висящият над нея палец оказва натиска върху нея.

Дора и Лука седят в безлюдния хотелски ресторант. Всеки потънал в своите мисли — като две натоварени със злато испански каравели насред Атлантика, сразени от бурни ветрове и вълни. Мисли, които си приличат като еднояйчни близнаци.

Те вече си поръчаха: за Дора една голяма порция макарони, запечени със сирене, и голяма салата, а за Лука — порция пържени картофи. Пият вино, винаги пият вино, когато ядат заедно. Келнерът поздравява дружелюбно Лука и поглежда любопитно Дора, ала не казва нищо. Лука се е погрижил за рецепцията, намерил е кой да го замести, смяната му така и така приключва скоро. Уредил е и стаята за Дора, дал й е хубава стая. С изглед към морето, разбира се. Занесъл е куфарите й в стаята и още веднъж лично е проверил всичко. Лука се грижи добре за своите гости. А Дора е нещо повече от гост. Тя е неговият живот.

Поръчката пристига бързо, те са единствените клиенти. Хранят се мълчаливо. Доста има да се дъвче и смила. Такъв забележителен ден, пълен с изненади. Дора наистина е гладна, вилицата й се стрелка неуморно от чинията към устата. Лука яде, понеже храната е пред него, в действителност няма никакъв апетит. Твърде възбуден е. Трябва да се съсредоточи върху дишането си, трябва да мисли за това, да не си затваря очите. Присъствието на Дора улеснява тази задача, защото той трябва неспирно да я гледа, за да е сигурен, че тя наистина седи тук пред него. Всъщност изобщо не е възможно да е тя, защото тя принадлежи към един друг живот, неговия истински живот. Какъвто вече не може да има. От друга страна, може да е само тя, защото тя е неговият живот, правилният живот. В това време Дора яде и не казва нищо, не го поглежда, а тогава постепенно го обзема страх.

Най-сетне чиниите са празни и прибрани. Най-накрая. Поръчана е втората бутилка вино. „Дингач“ от полуостров Палешач, най-доброто червено вино в страната. Лука маха на келнера, който продължава да го гледа питащо, а Дора — любопитно, и му дава знак, че иска сам да налива виното. Така и прави. Те вземат чашите си и ги вдигат, чукват ги. Погледите им остават залепени един в друг.

— Така, а сега ми кажи, че това не е вярно. Че беше само една безвкусна шега. Бързо, кажи ми бързо.

Гласът на Дора е спокоен и овладян. Лука я познава, това е нейният служебен глас. Пред него Лука е безсилен. И ето че вече…

 

 

— Да не си посмял! Само да си посмял да изпаднеш в несвяст.

Да, както вече се разбра — безсилен е. Изцяло и напълно. Прозрачен е.

— Не, за съжаление не мога да ти го кажа. Макар че няма нещо, което бих желал повече. — Гласът на Лука е от тих по-тих и никой не знае докъде ще доведе всичко това.

— Не разбирам. През февруари все още бяхме заедно и се обичахме. Сега е май, а ти си женен. Тогава беше ли вече женен?

— Не. Тогава не бях женен. Тогава исках да се оженя за теб. И все още го искам. Ти си моята жена.

— Завинаги и за вечни времена. Знам. Но сигурно има някоя, която няма да е съгласна с това — казва тя. Няма ирония. Нито отчаяние. Все още не.

— Но е така.

— Обясни ми го така, че да разбера. Трябва да разбера, иначе ще падна и ще умра.

— Просто е, но и не е просто. Дълга история. — Лука отпива глътка вино. Предусеща, че сега ще последва това, от което най-много го е страх, когато е сам.

— Имам време, най-малко две седмици. — Дора също отпива глътка вино. Голямата подготовка.

— Тя е бременна.

— А! Оказа се бърза. Дългата история, искам да кажа. Но и другото също. — Дора изпива до дъно чашата си. Затваря очи и се усмихва.

— Тя се казва…

— Не искам да знам!

— Ходехме дълго. Преди, още докато следвах. В Загреб. После се разделихме. Миналото лято аз се върнах у дома и тя беше тук, чакаше ме. Не беше нищо сериозно. Съвсем неангажиращо…

— Виждам.

— Аз имах и други жени, тя не казваше нищо, дори да е знаела, нямам представа. — Лука не смее да погледне Дора. Страхува се от погледа й. Представя си как тя става и го зарязва, а това би означавало края.

— После дойде изложбата ми в Париж. И там беше ти. Край на историята. Съществуваш само ти. Откакто те познавам.

— Обаче тя е бременна!

— Да, от мен.

— Ти сигурен ли си?

Лука мълчи. Че какво ли би могъл да каже!

— Как можа да се случи това?

— Ами ти знаеш.

— Не се ли пазехте?

— Тя каза, че пие хапчета.

— А ти?

— Аз не пиех хапчета. — Това не се получава добре, мисли си Лука, изобщо не е смешно. Не, никак даже. Лука няма чувство за хумор. — Аз ползвах презервативи. В повечето случаи.

Дора удря с юмрук по масата.

— Тогава как е станало?

— Не знам. — Лука наистина не знае. Вярва, че има компенсираща справедливост. Но не го казва на Дора.

— Това е несправедливо.

— Да, предполагам.

— Какво означава това, ти „предполагаш“?

— Вече казах, че нещата са сложни.

— Кое му е сложното?! Досега всичко е много просто и ясно. — Дора се навежда през масата. Чертите на лицето й са изкривени.

— Има една предистория — казва Лука бавно и тихо.

— Разбрах го, но това не е причина…

— Тя беше…

— Как се казва тя?

Лука я гледа плахо.

— Искам да знам как се казва тя.

— Ама преди малко ти…

— Не искам да си имам работа с призраци, когато я… — Дора отново се обляга на стола си и започва да прави дихателни упражнения. Лука познава добре този момент. — И така, как се казва тя?

Гласът на Дора е спокоен, което пък съвсем не успокоява Лука. Не, тъкмо напротив.

— Клара.

— Клара.

— Да, Клара.

Голямото мълчание. Сякаш изведнъж са тримата на масата. Сякаш сега всичко е казано и е станало ясно. Завесата пада. Дора излиза.

— Хайде да отидем на скалата.

 

 

С всяка следваща крачка всичко става все по-познато и по-ясно и по-любимо. Морето, чакълът, жълтата къща, тясната пътечка към фара. Сякаш нищо не се е променило. Сякаш тя никога не си е тръгвала оттук. На Дора й се плаче. И дори това е спомен. След кулата на фара те се спират. Заглеждат се към морето. Сещат се за какво ли не. Над главите им крещят чайки. Лек бриз си играе с къдриците на Дора.

— Възможно ли е наистина да съм пристигнала само преди няколко часа? — Тя сякаш говори сама на себе си.

— По-скоро изобщо не си си тръгвала.

Лука я взема в прегръдките си и я целува. Тя отвръща на целувката му. И остават така за дълго.

— Хайде да вървим нататък.

И те тръгват към скалата, стопляни от следобедното слънце. Срещат две влюбени двойки, които нито се интересуват от тях, нито имат време да ги погледнат.

— Тук някъде трябва да е. — Дора развълнувано наднича над ръба към пропастта.

— Да, само още няколко крачки. Ела.

Лука я дърпа напред, после, зад един замайващо ухаещ храст жълтуга, започва да се спуска по стръмното. Следва тясната пътечка, а Дора следва него. От гигантския куп спомени й се завива свят. Като удари в гърба, които я тласкат напред. Още няколко крачки, и още няколко крачки, и ето че вече са там — приклякват пред скрития вход на тунела. Споглеждат се.

— Твърде големи сме! — Дора не иска да го повярва.

— Глупости! Ще успеем. Само че няма да е толкова лесно, както преди петнайсет години. — Лука се смее уверено.

— Тогава ти влез първи.

— С удоволствие, мила моя, ти винаги си била една малка страхливка.

— Аз? Не се чуваш какво говориш! Аз не съм…

Лука залепва устните си върху думите й, целува я и тя престава да говори и да се ядосва.

— Ти изобщо не си се променила. Обичам те.

— Не бива да ми казваш такова нещо.

— Но е истина.

— Може би е без значение. Може би другата истина е по-важна. Може би има и топ списък на истините и…

Лука повтаря същия метод, за да я накара да млъкне, и пак с голям успех.

— Скоро ще се стъмни, хайде да пропълзим.

И Дора го избутва пред себе си в тунела и го следва. Слепешката. Макар да знае, че на него не може да се разчита безусловно. Ала на нея й е все едно.

Без усилия и кикотейки се, те достигат другия край на тунела и се изправят. И ето я — стърчи пред тях, тяхната скала, така изпълнена със спомени, картини, мисли и часове на мълчаливо уединение, че те се вкопчват здраво един в друг, за да не се плъзнат по мокрия, солен камък. Величествено е. Покоряващо. Уникално.

— Хайде да гледаме облаци! На бас, че пак ще те победя!

 

 

Дора и Лука лягат на скалата и се вглеждат в малкото облаци, радващи се на небето.

— Ето там! Бебе!

Лука не казва нищо. Опитва се да го види, ала погледът му е размътен.

— О, извинявай, не исках…

— Няма нищо, забрави.

Те мълчат. Дора търси ръката на Лука.

— Защо трябваше да се ожениш за нея?

— Защото не можех да го направя за втори път. Изключено.

— Не разбирам.

— Веднъж вече тя беше бременна от мен, а аз не исках детето и тя направи аборт, а аз я напуснах. Един път стига.

Дора се надига, сяда и се навежда над Лука. Нежно, съвсем леко ръката й се плъзва по лицето му.

— Това е ужасно. Съжалявам.

— Първия път аз наистина бях отвратителна гадина, отнесох се с нея ужасно гадно. Много я харесвах, но когато тя каза, че е бременна, и то пред баща ми и Ана, аз превъртях, дъхът ми секна, целият ми живот се възпротивяваше срещу това. Просто не беше правилно, нищо не беше правилно. Не отговорих, не директно, и въпреки това на нея, естествено, всичко й беше ясно, й тя направи това, което исках аз, без да се налага да го изричам. А после тя толкова страдаше заради това и ме обичаше, че би направила всичко, всичко, което исках, но аз, аз не можех да го понасям, тя изобщо не се бранеше, аз го намирах за ужасно, затова просто я изоставих, тръгнах си, нито дума към нея, нищо, бях жесток, вероломен. Толкова се срамувах, но не можех другояче, животът ми вече не беше тук, усещах го съвсем ясно…

Дора го прегръща. Люлее го насам-натам и знае, че до този момент той не е разказвал това на никого.

— В една връзка винаги има двама, които правят грешки и носят отговорността за тях.

— Да, но някои повече, други по-малко.

— Прав си. Да бягаш, това не е решение.

Слънцето залязва. Въздухът е благоуханен и мек и съблазняващ. Дора сякаш пак е на шест години, тъй измамно е времето.

— Ти не можеше ли да поемеш отговорност за детето, без веднага да се жениш за нея? — пита Дора. Шепнешком. Това са най-важните моменти в живота й и това чувство я прави притихнала и замислена и предпазлива и отворена за всичко. Обаче й се завива и свят.

— Не знам, може би. Така стана, така го чувствах, сякаш нямах избор, сякаш трябваше да поправя нещо. Да платя дългове.

— Лука, ти имаш дълг само към себе си.

— Разбираш ли, беше онова чувство, че трябва да направя нещо, сякаш всеки чакаше, никой не каза нищо, не, но всички ме гледаха… Ние сме малък град, Дора, село, всеки познава всекиго, всички знаят всичко…

Дора гушка Лука като новородено бебе, нежно и грижовно, и се надява той да се успокои. И да остане при нея. Да върне всичко назад. Все едно не се е случвало.

— А тя не каза нищо, нито дума, просто чакаше, само присъстваше, и ето че се озовахме в гражданското, и аз казах „да“ и изпаднах в несвяст…

Дора се чуди дали да се смее, или да плаче. Всичко й се вижда толкова гротескно. Прилича на кошмарен сън.

— … а теб те нямаше, аз до последния миг се надявах, че ти ще ме измъкнеш от там, ще ме спасиш, като Индиана Джоунс, или като…

— Като истински принц, искаш да кажеш.

— Като истински принц.

— Само че ти си моят принц! Моят принц, забрави ли?!

— Истински принц.

 

 

Тъмно е и въздухът е свеж и притихнал и небето е обсипано със звезди и луната нараства. Ухае на цъфнали дървета и отпочиващо си море. Животът празнува сам себе си. Всяка година отново.

— Ти обичаш ли я?

— Обичам теб и искам да прекарам живота си с теб. — Лука говори като човек, прехвърлил на друг проблемите си, и повече не му се налага да се притеснява, за нищо, защото някой друг ще се погрижи за всичко, а той може пак да отиде да си играе безгрижно с приятелчетата. Да си гради пясъчни замъци, макар че в Макарска няма пясъчни плажове. Да играе водна топка. Или футбол. Или пък да рисува. Просто да бъде себе си.

— Какво ще правим сега? — обажда се Дора. Би могло да бъде риторичен въпрос или пък може би тя сама пита себе си. В никакъв случай обаче въпросът не е насочен към Лука. И затова той я изненадва двойно повече с отговора си.

— Бихме могли да я убием.